Решение № 1464 от 18.04.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1464 гр. Варна, 18.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 30 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Елена Николова при участието на секретаря Антония Анг. Пенчева като разгледа докладваното от Елена Николова Гражданско дело № 20253110111337 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по искова молба Г. А. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. В. срещу „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет.

5, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. първо от ЗЗД да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца, получената при липса на основание сумата от 323,95 евро, превалутирани 633,59 лв., представляваща недължимо платени средства над главницата по Договор за потребителски кредит № 990982, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се излага, че на 29.12.2023 г. между страните бил сключен Договор за потребителски № 990982, по силата на който на кредитополучателя била предоставена главница в размер на 1300 лева. Съгласно чл. 18 от Договора, заемателят се задължил за заплати неустойка, дължима при непредоставяне на обезпечение.

Твърди, че заплатил сума по Договора за кредит в общ размер на 1933,59 лева.

Посочва, че процесният Договор за потребителски е прогласен за нищожен поради противоречие със закона на основание чл.22, вр. чл.,11, ал.1, т.10 ЗПК с Решение № 3431 от 03.10.2025 г. по гражданско дело № 1805/2025 г., по описа на Районен съд – Варна, 7 състав, което към датата на подаване на исковата молба не е влязло в законна сила.

Твърди, че съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Счита, че с оглед на нищожността на процесния договор, провъзгласена със съдебно решение, кредиторът се е обогатил неоснователно, събирайки от потребителя сумата в размер на 633,59 лева над главницата по същия.

Ответното дружество депозира писмен отговор, в срока по чл. 131 ГПК, с 1 който изразява становище, като признава предявения иск.

Признава иска, на основание чл.237 ГПК и моли съдът да се произнесе с решение съобразно направеното признание, като твърди че платената над главницата сума е в общ размер на 633,59 лева. Не оспорва факта, че сумата подлежи на възстановяване на ищеца, тъй като договорът за кредит, по който е платена е обявен за недействителен в цялост.

Възразява, относно присъждането на разноски на ищеца, като счита че са налице предпоставки на чл. 78, ал. 2 ГПК, предвид че ответното дружество признава предявения иск, като едновременно с това с поведението си не е дало повод за завеждане на настоящото дело.

Посочва, че ищецът е предявил иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за заплащане на недължимо платените суми по договора след като вече е водил едно производство по процесния договор, в което е предявил установителен иск за нищожност на договора в цялост. Към момента на депозиране на първата искова молба потребителят е имал възможност да предяви цялата си претенция по настоящия договор. Твърди, че ответното дружество не е дало повод за завеждане на настоящия иск, а обратното ищецът упражнява правата си недобросъвестно, като настоящото производство има за цел кумулиране на съдебни разноски. Позовава се на Решение на Съда (четвърти състав) от 13 юли 2023 г. (преюдициално запитване от Audiencia Provincial de Malaga — Испания) - CAJASUR Banco S.A./JO, IM (Дело C-35/22 , CAJASUR Banco).

Моли съда постанови решение при признание на иска, като не присъжда разноски в полза на ищеца по изложените съображения.

С писмена молба по хода ищецът моли да бъде постановено решение при признание на иска, като в полза на доверителят му се присъдят съдебно-деловодни разноски по представен списък.

Съдът намира, че са налице предпоставките на чл.237 от ГПК за постановяване на решение при признание на иска. Същото е направено от ответника, който може да се разпорежда с признатото право, съгласно изискванията на чл. 237, ал.3, т.2 от ГПК и не противоречи на закона и добрите нрави, с което е спазено и условието на чл. 237, ал.3, т.1 от ГПК.

По разноските:

Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.1 от ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска.

Съгласно чл.78, ал.2 ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца.

С Решение на Съда (четвърти състав) от 13 юли 2023 г. (преюдициално запитване от Audiencia Provincial de Malaga — Испания) - CAJASUR Banco S.A./JO, IM (Дело C-35/22 , CAJASUR Banco) е прието, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, разгледан във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, съгласно която, ако потребител не е извършил извънсъдебни действия спрямо продавач или доставчик, с когото е сключил договор, съдържащ неравноправна клауза, този потребител трябва да понесе направените от него разноски по съдебното производство, образувано по негова инициатива срещу този продавач или доставчик, за да упражни правата си по 2

Директива 93/13, когато продавачът или доставчикът е признал иска на потребителя, преди да бъде направено каквото и да било оспорване, дори неравноправността на тази клауза да е била установена, при условие че компетентният национален съд може да вземе предвид наличието на трайно установена национална съдебна практика, която констатира неравноправността на аналогични клаузи, и поведението на същия продавач или доставчик, за да стигне до извод за неговата недобросъвестност и евентуално да го осъди вследствие на това да понесе тези съдебни разноски.

Разрешението е дадено във връзка с приложимата в Испания правна уредба на член 1303 от Código Civil (Граждански кодекс), съгласно който, когато договорно задължение е обявено за недействително, всяка от страните е длъжна да върне на другата вещите, които са били предмет на този договор, плодовете от тях и цената, платена като насрещна престация за тези вещи, заедно с лихвите, освен в случаите, предвидени в следващите членове“ и член 395 от Ley 1/2000 de Enjuiciamiento Civil (Закон 1/2000 за гражданското съдопроизводство) от 7 януари 2000 г. (BOE, бр. 7 от 8 януари 2000 г., стр. 575), в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „LEC“), който урежда правилата за присъждане на съдебните разноски при признание на иска, и който гласи:

„1. Ако искът е бил признат, преди да бъде направено каквото и да било оспорване, никоя от страните не следва да бъде осъдена да заплати съдебните разноски, освен ако съдът установи, като надлежно се обоснове, че ответникът е действал недобросъвестно.

Счита се, че е налице недобросъвестност на ответника, ако преди предявяването на иска ищецът е отправил до него надлежна и обоснована покана за плащане, започната е процедура по медиация или до ответника е отправено искане за помирение“.

Въпреки наличието на аналогична на разпоредбата на член 1303 от Código Civil (Граждански кодекс), а именно чл.34 от ЗЗД, в българското право не е налице аналогична разпоредба на разпоредбата на член 395 от Ley 1/2000 de Enjuiciamiento Civil (Закон 1/2000 за гражданското съдопроизводство), като българският процесуален закон не изисква предварително извънсъдебно предявяване на претенцията, за да се приеме, че ответникът е недобросъвестен. Освен това в Решение на Съда от 13 юли 2023 г. по Дело C-35/22 е прието, че подобна правна уредба е допустима, само при условие, че съдът разполага с възможността „да вземе предвид наличието на трайно установена национална съдебна практика, която констатира неравноправността на аналогични клаузи, и поведението на същия продавач или доставчик, за да стигне до извод за неговата недобросъвестност и евентуално да го осъди вследствие на това да понесе тези съдебни разноски“. Т.е. в контекста на решението потребителят – ищец ще понесе разноските в производството по заведено от него съдебно дело за връщане на сумите, само ако няма трайно установена съдебна практика, която да приема аналогични клаузи в договорите за неравноправни, от където следва, че в случай че се установи трайна практика на съдилищата в страната, с която се обявяват за неравноправни подобни клаузи в договори, сключени с потребител, независимо дали практиката касае конкретният доставчик или други доставчици, включващи в договорите си аналогични клаузи. В този случай добросъвестността изисква от доставчика сам да инициира уведомяване на потребителите за наличието в договорите на неравноправни клаузи. Бездействието на доставчика се счита за недобросъвестно поведение. (В този смисъл параграфи от 30 до 35 от Решение на Съда от 13 юли 2023 г. по Дело C-35/22)

3

Или в заключение съгласно Решение на Съда от 13 юли 2023 г. по Дело C-35/22 подобна практика би следвало да е изключение и да бъде прилагана само при липса на недобросъвестност от страна на доставчика и съответно при наличие на недобросъвестност от страна на потребителя, в противен случай това би довело до практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, които потребителите черпят от Директива 93/13.

Отнесено към приложимата в страната материално и процесуалноправна уредба, обективирана в чл.34 ЗЗД и чл.78, ал.1 и ал.2 ГПК, се налага изводът, че недобросъвестното бездействие на кредитора винаги ще има за последица възлагането в негова тежест на отговорността за разноски с оглед обезпечаване правата на послабата страна в правоотношението, а именно на потребителя. Липсата на законово изискване съдебната претенция да бъде предшествана от извънсъдебна такава, неминуемо ще води до отговорност за разноски на ответника при липса на доброволно изпълнение преди завеждане на делото, тъй като ответникът е дал повод за завеждане на делото. (Виж мотивите на ТР 5/2017 на ВКС).

Във въпросното Решение на Съда от 13 юли 2023 г. по Дело C-35/22 изрично се изтъква, че „в крайна сметка, потребителят, сключил договор, съдържащ неравноправна клауза, не може да бъде упрекнат за това, че се е обърнал към компетентния национален съд, за да упражни правата, които са му гарантирани от Директива 93/13, в случай на бездействие на съответния продавач или доставчик, въпреки че в трайно установена национална съдебна практика е констатирана неравноправността на аналогични клаузи, което е трябвало да подтикне последния да се свърже по своя инициатива с този потребител и във възможно най-кратък срок да преустанови действието на тази неравноправна клауза“.

По-нататък в решението се сочи, че според запитващата юрисдикция е налице утвърдена съдебна практика на Tribunal Supremo (Върховен съд), която установява неравноправността на същия вид договорна клауза като разглежданата в спора по главното производство. В това отношение тя посочва, че вместо да уведомят потребителите за последиците от националната съдебна практика относно неравноправните договорни клаузи, банковите институции са склонни да изчакат да им бъде отправено извънсъдебно искане, което те изпълняват, или да изчакат да се образува съдебно производство, в който случай те признават иска веднага след предявяването му и преди да бъде подадена каквато и да било писмена защита, за да избегнат понасянето на съдебните разноски по производството.

Настоящият съдебен състав намира, че и в Република България е налице аналогично поведение от страна на както на ответника, така и на останалите финансови институции, като вместо да уведомят потребителите за последиците от националната съдебна практика относно неравноправните договорни клаузи, финансовите институции не само са склонни да изчакат да им бъде отправено извънсъдебно искане, което те не изпълняват, или да изчакат да се образува съдебно производство, в който случай те признават иска веднага след предявяването му, с цел да избегнат понасянето на съдебните разноски по производството, но и продължават да сключват договори, които съдържат неравноправни клаузи, респ. са нищожни поради противоречие със закона и добрите нрави.