Определение № 1376 от 27.05.2025, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1376 гр. Бургас, 27.05.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Мила Г. Д. като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско дело № 20252100500634 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: 203670940, със седалище и адрес на управление гр.

София, район „Люлин“, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Зорница Банкина, чрез юрисконсулт Зорница Атанасова.

Обжалва се разпореждане № 3115/13.03.2025г., постановено по ч.гр.д.№ 1735/2025г. на БРС, инкорпорирано в заповед № 859 от 13.05.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против С. И. И. от гр. Бургас, с което е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение за неплатено договорно възнаграждение от 25,94 лв., както и за лихва за забава в размер на 206,35 лв. Изложени са оплаквания, че същото е неправилно и незаконосъобразно.

Сочи се, че за да обоснове извода си, че процесният договор е недействителен, съдът е излязъл извън правомощията си, като е коментирал клауза /тази за неустойка за неосигуряване на обезпечение/, на която искането за издаване на заявление по чл.410 ГПК не се основава. Позовава се на съдебна практика, съгласно която предвид обстоятелството, че в заповедното производство по чл.410 ГПК не се разрешава по същество материалноправният спор между страните, то съдът няма задължение да следи за наличието на всички възможни основания за нищожност/недействителност на договора. Намира, че предвид текста на чл.411, ал.2, т.2 ГПК, проверката за съответствие на искането с императивна правна норма на закона и на добрите нрави, както и за наличие на неравноправни клаузи, се отнася само до тези клаузи от договора, на които се основава искането. На следващо място се сочи, че неправилно районният съд е приел, че в процесния случай са нарушени императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Сочи, че разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не изисква да се посочат всички разходи, които са част от ГПР, а допусканията 1

/в смисъл на предвиждания за бъдещето/, използвани при изчисляване на ГПР, които са изчерпателно изброени в чл.19 от Директива 2008/48 на ЕП и Съвета относно ДПК, както и в т.3 от Приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК. Изтъква се, че в случая договора съдържа ГЛП, ГПР /като изчерпателно са посочени компонентите, които са включени при определянето му, като същите са посочени недвусмислено като процент и като глобална сума/, както и общата сума, дължима от потребителя, поради което липсата на данни за взетите предвид допускания сама по себе си не би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и неговата икономическа тежест, както и да го съпостави с предложенията на други кредитни институции.

Моли разпореждането да бъде отменено, като въззивният съд се произнесе по съществото на спора.

Частната жалба е с правно основание чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо съдът намира жалбата за допустима.

Бургаският окръжен съд като взе предвид становището на частния жалбоподател и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Частно гражданско дело № 1735 по описа за 2025 г. на Районен съд- Бургас /първоначално заведено пред РС- Добрич, където делото е било под номер 4134/2024г./ е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, чрез пълномощник- юрисконсулт.

Иска се издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК и изпълнителен лист против С. И. И. от гр. Бургас, в качеството му на заемател по договор за паричен заем № 3586515, сключен на 24.07.2019г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД /заемодател/ и длъжника С. И., за следните суми: 388 лв.- неплатена главница; 24,94 лв.договорна лихва за периода от 31.08.2019г. до 19.12.2019г.; 206,35 лв. лихва за забава /мораторна лихва/ за периода от 1.09.2019г. до датата на подаване на заявлението в съда; както и законна лихва от подаването на заявлението, които задължения впоследствие са били прехвърлени на заявителя.

В т.12 от заявлението са изложени следните обстоятелства, от които произтича вземането: Подписано е Приложение №1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 1.02.2024г., сключен между „АСВ“ ООД и „Изи Асен Мениджмънт“ АД, по силата на който вземанията на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, произтичащи от договор за заем № 3586515, сключен на 24.07.2019г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и длъжника С.

И., са прехвърлени в собственост на заявителя, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Сочи се, че договорът за заем съдържа изрична клауза, която урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. Длъжникът бил уведомен за цесията с уведомително писмо от 10.03.2020г., изпратено с известие за доставяне от страна на „АСВ“ ЕАД, в качеството й на пълномощник на цедента.

Сочи се, че по силата на договора за заем „Изи Асет Мениджмънт“ АД е 2 предоставило на длъжника парична сума в размер на 500 лв. Редът и условията, при които заемодателят отпуснал кредита били уговорени в договора. Заемателят се задължил да заплаща погасителните вноски по кредита, състоящи се от част от главницата, ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по подготовка и обслужване на заема , както и определена добавка, съставляваща печалбата на заемодателя. Лихвеният процент бил фиксиран за срока на договора и посочен в него, като общата стойност на плащанията по кредита била договорена в размер на 543,48 лв. Така договорната лихва била уговорена в размер на 43,48 лв. Заемателят се задължил да върне кредита в срок до 19.12.2019г. на 21 равни седмични погасителни вноски в размер на 25,88 лв. всяка. Срокът на договора изтекъл на падежа- 19.12.2019г., като кредитът не бил обявяван за предсрочно изискуем.

Подписвайки договора за заем, заемополучателят удостоверил, че е получил сумата, като се задължил да я върне на заемодателя в сроковете и при условията, посочени в договора, удостоверил е, че е запознат с всички клаузи от договора, съгласен е с тях и желае договорът да бъде сключен. Твърди се, че длъжникът не е извършил плащане по договора, поради което за заявителя възникнал правен интерес да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение за процесните суми.

Претендират се и разноски.

Към заявлението са приложени пълномощно и квитанция за внесена държавна такса, а като доказателства: Договор за паричен заем №3586515 от 24.07.2019г.

Районният съд е издал заповед № 859/13.03.2025г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за претендираната главница, ведно със законната лихва върху нея от подаването на заявлението, както и за част от разноските, включващи юрисконсултско възнаграждение и държавна такса.

С обжалваното разпореждане от същата дата /инкорпорирано в текста на заповедта/ заявлението е отхвърлено в частта относно претенцията за възнаградителната лихва, както и за мораторните лихви.

Изложени са съображения, че заявлението е в противоречие със закона- основано е на договор за потребителски кредит, който е изначално недействителен съгласно чл.10а, чл.11, ал.1, т.10 във вр. с чл.19, ал.1-4, чл.21, чл.22 и чл.23 ЗПК.

Районният съд е приел, че неустойката за непредставяне на обезпечение, уговорена в чл.4 от договора, всъщност е част от възнаграждението за предоставения кредит, умишлено обособена като отделно вземане, привидно условно, с цел заобикаляне на ограничението на чл.19, ал.4 от ДПК, установяващ лимит на ГПР. Същата, макар да не се претендира в производството, опорочава договора- съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита“ са всички разходи по кредита, които са известни на кредитора и които потребителят следва да заплати. Тъй наречената „неустойка“ не фигурира в общите разходи за потребителя, макар стойността й да е пряко свързана с кредита и да се отразява правопропорционално на стойността на ГПР, респективно- на общите разходи по кредитанастоящи или бъдещи, като годишен процент от общия размер на предоставения кредитчл.19, ал.1 ЗПК и §1, т.1 и т.2 от ДР на ЗПК. Тя е изначално известна и дължима за целия срок на договора, още от сключването му, т.е. не се дължи при неизпълнение на определено 3 задължение и за да обезщети евентуални вреди, а за да доведе /макар и прикрито/ до недопустимо увеличение на възнаграждението на кредитора.

След като обсъди доводите на жалбоподателя въз основа на приложените доказателства и съобрази относимите разпоредби на закона Бургаският окръжен съд приема, че частната жалба е неоснователна. Съображения:

Съгласно чл.411, ал.2, т.2 ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение когато искането е в противоречие със закона /чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл.22 от ЗПК/ и добрите нрави /чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД/, а съгласно т.3 на същата разпоредба- когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност от това /чл.143 ЗЗП/.

В постоянната съдебна практика на СЕС задължението на националния съд да провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза относно защитата на потребителите, се определя като необходима мярка за постигане на желаното равнище на защита на потребителите в съответните директиви (вж. в този смисъл Решение от 21.11.2002 г. по дело С-743/00, т. 33; Решение от 04.10.2007 г. по дело С-429/05, т. 63).

Този подход се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика с оглед както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, поради което съществува реален риск, особено поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да го защити. Ето защо задължението на националните съдилища да проверяват служебно дали са нарушени разпоредби относно защитата на потребителите съществува с цел да се компенсира неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика чрез действия, които не са свързани със страните по договора. Съгласно трайната практика на СЕС посочването на ГПР в договора за кредит има съществено значение за потребителя, за да му даде възможност за информиран избор на кредитен продукт. Ето защо, в актуалната съдебна практика - Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, СЕС постановява, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски.

Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит задължително следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Неспазването на това изискване води до недействителност на кредита- така чл.22 ЗПК.

В конкретния договор за заем, по силата на който длъжникът е получил сумата от 500 лв., уговореният между страните ГПР е в размер на 48,46%, при фиксиран лихвен процент в размер на 40,00%, а общо за срока на договора договорната лихва възлиза на 43,48 лв.

С уговореното в чл.4, ал.1 от договора кредитополучателят се е задължил в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитодателя едно от следните обезпечения:

4

1/ две физически лица- поръчители, които да отговарят на следните условия: да представят бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният им доход да е в размер над 1000 лв.; да работят на безсрочен трудов договор; да не са заематели или поръчители по друг договор за кредит, сключен с кредитополучателя; да нямат задължения към други банкови или финансови институции или ако имат кредитната им история в ЦКР на БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“.