Решение № 1820 от 07.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1820 гр. София, 07.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-А, в закрито заседание на седми април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Георгиева

Димитър Ковачев като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20231100502181 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 435 - 438 от ГПК.

Образувано е по жалба на Ж. В. С. и О. Н. С. – длъжници по изпълнително дело № 20228400401295 по описа на частен съдебен изпълнител М.Ц., с рег. № 8 4 0 по описа на КЧСИ, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу разпореждане от 30.01.2023г., с което е отказано прекратяване на производството по изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Жалбоподателите поддържат доводи за неправилност на постановеното разпореждане. Излагат, че присъдената с изпълнителния лист сума била заплатена на взискателя още преди получаване на поканата за доброволно изпълнение, поради което считат, че са налице предпоставките за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, т. 1 от ГПК. Частният съдебен изпълнител обаче не съобразил посоченото обстоятелство и постановил отказ за прекратяване на изпълнението.

Жалбоподателите считат, че в случая следва да се приеме, че плащането на цялото вземане по изпълнителния лист било извършено преди образуване на изпълнителното дело, поради което направените от взискателя разноски следвало да останат в негова тежест по аргумент от нормата на чл. 79, ал. 1, т.

1 от ГПК. В тази връзка са изложени съображения за недобросъвестно 1 поведение на взискателя, който не е посочил банкова сметка за плащане на сумите, присъдени по образуваното исково производство. Освен това са развити доводи, че е налице хипотеза на неравно третиране по отношение на длъжниците по дела, образувани пред държавни съдебни изпълнители и длъжниците по дела, образувани пред частни съдебни изпълнители. Посочено е, че според чл. 53, ал. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, държавният съдебен изпълнител не събира такса върху сумата, която длъжникът е погасил в срока за доброволно изпълнение, за разлика от разпоредбата на т. 26 от ТТРЗЧСИ. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното разпореждане, с което е отказано прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК.

В срока по чл. 436, ал. 3 от ГПК взискателят „ТРС“ ЕАД е подал отговор на жалбата, с които същата се оспорва. Сочи, че плащането на присъдената с издадения изпълнителен лист сума е извършено след образуване на изпълнителното производство, поради което не е налице хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК и не са налице предпоставки за прекратяване на изпълнението на това основание.

В мотивите си по чл. 436, ал. 3 ГПК частният съдебен изпълнител заявява становище за неоснователност на жалбата. Излага, че плащането на присъдените с изпълнителния лист суми било извършено след образуване на изпълнителното производство и не са налице предпоставки за прекратяване на делото.

Софийският градски съд, след като взе предвид доводите на страните и прецени данните по делото, намира следното:

Изпълнително дело № 20228400401295 по описа на частен съдебен изпълнител М.Ц., с рег. № 840 по описа на КЧСИ, е образувано въз основа на молба от „ТРС“ ЕАД с вх. № 14396/20.12.2022г. срещу Ж. В. С. и О. Н. С., за принудително събиране на присъдените по гр.д. № 8053/2021г. по описа на РС – гр. Бургас, в полза на взискателя парични суми, както следва: 350 лева – съдебно-деловодни разноски за въззивната инстанция и сумата от 600 лева – разноски за касационното производство. Молбата е депозирана чрез адв. Й., като в същата е поискано да бъдат събрани от длъжника и направените от взискателя разноски по изпълнителното дело, включително и за адвокатско 2 възнаграждение в размер на 400 лева.

С разпореждане от 12.01.2023г. съдебният изпълнител е разпоредил изпращане на покана за доброволно изпълнение и запор на вземания върху банкови сметки на длъжниците.

Поканата за доброволно изпълнение е получена от длъжниците на 01.02.2023г.

С молба от 25.01.2023г. длъжниците са поискали прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като дължимите по изпълнителния лист суми били заплатени преди получаване на поканата за доброволно изпълнение. Към молбата е представено платежно нареждане от 15.01.2023г. за извършен банков превод в полза на взискателя на сума в общ размер на 950 лева и основание за плащане “разноски по гр.д. № 8053/2022г. на БРС“ По делото не е спорно обстоятелството, че така посочените суми са заплатени на взискателя по предвидения в чл. 305 от ТЗ ред чрез заверяване на сметката на кредитора.

С разпореждане от 30.01.2023г. съдебният изпълнител е оставил молбата за прекратяване на изпълнителното дело без уважение.

Софийският градски съд, след като взе предвид доводите на страните и прецени данните по делото, намира следното:

Настоящият съдебен състав счита, че жалбата е депозирана в преклузивния двуседмичен срок за това по чл. 436, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт на съдебния изпълнител, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно разпоредбата на чл. 435, ал. 2, т. 6 от ГПК / изм., ДВ, бр. 86 от 27.10.2017г./ длъжникът може да обжалва отказа на съдебния изпълнител да спре, да прекрати или да приключи принудителното изпълнение.

Според нормата на чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК изпълнението се прекратява с постановление, когато длъжникът представи разписка от взискателя, надлежно заверена, или квитанция от пощенската станция, или писмо от банка, от които се вижда, че сумата по изпълнителния лист е платена или внесена за взискателя преди образуване на изпълнителното производство. Да се прекрати изпълнителният процес като правоотношение, 3 означава да се погасят правото и властта да се искат и извършват изпълнителни действия, както и задължението те да се извършват и понасят.

Посочената разпоредба съдържа изчерпателно посочване на хипотезите, при осъществяването на които е налице основание за прекратяване на изпълнителното производство. И това е така, тъй като със същата се предоставя по изключение на несъдебен орган правораздавателна компетентост по разрешаване на спорни права, което изключва разширителното й тълкуване. Общата идея на нормата е защитата на длъжника по реда на чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК да се основава на твърдение за правопогасяващи възражения, основани на факти, установени със сигурни доказателства. Хипотезата е ограничена до безспорни обстоятелства, а именно – плащане на парично вземане, удостоверено в автентична разписка от кредитора или сигурен платец /пощенска станция или банка/. При тълкуването на нормата се налага извод, че в тази хипотеза пречката за принудително изпълнение се свързва само с недобросъвестност на взискателя, който е упражнил правото си, въпреки че задължението е било доброволно изпълнено.

Процесуалният закон въвежда като достатъчно изискване сумата да е внесена за взискателя и обстоятелството дали той е получил внесената за него сума в пощенската станция или в банката е ирелевантно за прекратяване на изпълнението. Достатъчно е да се установи, че взискателят има право да се разпорежда със сумата, за което следва да е надлежно уведомен. След внасяне на сумата по банковата сметка на кредитора /в хипотеза, при която сумата е внесена директно по банковата сметка на длъжника/, длъжникът вече не може да се разпорежда с нея, а това право преминава върху взискателя от този момент, поради което е без правно значение кога последният ще го упражни.

В тази хипотеза основателността на искането по чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК е обусловено единствено от представяне на доказателства само за факта на внасяне на сумата по банковата сметка на името на взискателя. В хипотеза, когато длъжникът нарежда паричен превод на името на взискателя, приложение намира изискването на чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК за доказване не само на внасянето, но и на получаването на сумата от взискателя. За да бъде прието, че плащането на парична сума чрез внасянето по банкова сметка съгласно общата норма на чл. 75 от ЗЗД е с погасителен ефект, е необходимо то да бъде извършено по банкова сметка, която кредиторът е открил и която е 4 известна на длъжника, както и да се представят доказателства, че сметката на кредитора е заверена /аргумент от нормата на чл. 305 от ТЗ/.

В разглеждания случай от представеното по делото платежно нареждане от 15.01.2023г. се установява, че сумите, предмет на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист, са били заплатени. Това плащане обаче не е извършено преди образуване на изпълнителното производство.

Изпълнителното дело е образувано на 22.12.2022г., на която дата била подадена молба от взискателя, а съдебният изпълнител с изрично разпореждане от 12.01.2023г. е разпоредил изпращане на покана за доброволно изпълнение и налагане на запор върху вземания срещу търговски банки. Следователно плащането е било извършено в хода на висящото изпълнително производство и не са налице предпоставките на нормата на чл.

433, ал. 1, т. 1 от ГПК за прекратяване на изпълнението. Настоящият съдебен състав не споделя съображенията на длъжника, че приложението на посочената разпоредба е обусловено от получаване на поканата за доброволно изпълнение от длъжника, тъй като посоченото действие по изпълнението се предприема в рамките на образуваното вече изпълнително дело, т.е. получаването на поканата за доброволно изпълнение не се приравнява по правни последици на “образуване на изпълнителното производство” по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ирелевантни за предмета на спора са наведените от жалбоподателите доводи, че поканата за доброволно изпълнение е получена един месец след образуване на изпълнителното дело. Поканите до длъжниците са изпратени на 12.01.2023г., на която дата са изискани необходимите справки за имущественото състояние на длъжниците и е наложен запор върху вземанията им срещу търговски банки. Освен това, както бе посочено, приложението на нормата на чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК изисква сумата по изпълнителния лист да е платена или внесена за взискателя преди образуване на изпълнителното производство, а не преди изпращане, респективно – преди получаване на поканата за доброволно изпълнение.

Изтъкнатите от жалбоподателите обстоятелства, свързани със забава на взискателя като кредитор (поради непредставяне на данни за банкова сметка по делото, по което е издаден изпълнителен лист), както и за злоупотреба с процесуални права, не могат да бъдат предмет на преценка нито от съдебния 5 изпълнител, нито от съда в настоящото производство. Наличието на забава на кредитора не означава, че кредиторът губи възможността да пристъпи към принудително изпълнение на вземането си. Ирелевантни за преценка приложението на чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК, респективно за твърдяната забава на кредитора, са и всички доводи за невъзможност на страната да узнае своевременно /преди издаването на изпълнителния лист/ съдържанието на съдебния акт, въз основа на който е издаден изпълнителният лист.

Релевираното основание от длъжника – изпълнение на задължението по изпълнителния лист в хода на изпълнителното дело, покрива хипотезата на нормата на чл. 433, ал. 2 от ГПК, а именно – приключване на изпълнителното производство. Приключването на изпълнението по чл. 433, ал. 2 от ГПК обаче е обусловено и от погасяване на задължението за дължимите разноски по изпълнението. Съдът счита, че процесните изпълняеми права не са били погасени от длъжника преди образуване на изпълнителното производство. А след като длъжникът не е изпълнил доброволно задълженията си преди иницииране на изпълнителното производство, то настоящият съдебен състав приема, че няма основание за отпадане на отговорността му за направените разноски от взискателя. В случая по делото няма данни дължимите такси и разноски по изпълнението да са били заплатени от длъжника. Посоченото е основание за формиране на извод за неоснователност на жалбата. Дали в хипотеза като настоящата /плащане преди получаване на поканата за доброволно изпълнение/ длъжникът дължи всички разноски по изпълнението /включително адвокатско възнаграждение и такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ/ или само авансовите такси, е въпрос, който е извън предмета на настоящото производство, в което се извършва преценка на законосъобразността на разпореждането на органа по принудително изпълнение да прекрати изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК.