Решение № 590 от 31.05.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 590 гр. Варна, 30.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светла В. Пенева

Членове:

Красимир Т. Василев

Деница Славова при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова като разгледа докладваното от Деница Славова Въззивно гражданско дело № 20243100500790 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 17852/05.03.2024г. от Н. Г. Я., ЕГН **********, ***, срещу Решение № 424/12.02.2024 г., по гр.д. № 14868/23 г. по описа на Варненски районен съд, 52 с-в, с което съдът ЗАДЪЛЖАВА Н. Г. Я., ЕГН **********, с адрес: ***, да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Д. Б. Я., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН и ОСЪЖДА Н. Г. Я., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд – Варна, глоба в размер на 200,00 лева (двеста лева), на основание чл. 5, ал. 4 ЗЗДН.

В жалбата е изложено становище за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение поради необоснованост. Сочи се, че съдът макар да е приел, че процесното дело цели не защита, а уреждане на междуличностни спорове, каквато не е целта на закона, независимо от това е издал заповед за защита от домашно насилие. Оспорва изводите на ВРС, че 1 въззивникът е извършил акт на домашно насилие в проявлението на „психическо насилие“, само защото си е позволил да псува. Твърди, че изречените реплики не са пряко насочени срещу молителката, както и не съдържат агресия в по-висока степен от обичайната за възникнал семеен конфликт. Отделно от това от показанията на свидетеля Н. се установява, че молителката се е държала провокативно. Налице е взаимна размяна на неприемливи реплики от страна на участващите в конфликта лица. Твърди, че реализираният на 04.10.2023 г. семеен скандал е бил предварително замислен и изпълнен с цел злепоставяне с оглед използване в дело за развод. Въззивникът моли съдът да отмени първоинстанционното решение и да постанови друго, с което да отхвърли молбата по ЗЗДН.

В срока по чл.263, ал.2 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна по жалбата. Същата сочи, че актът на съда е правилен и законосъобразен, както и надлежно обоснован. От събраните по делото гласни доказателства счита, че е установен по несъмнен начин актът на домашно психическо насилие. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Съдът намира производството за редовно и допустимо, тъй като подадената въззивна жалба е депозирана от надлежна страна, в срока за обжалване на решението и при спазване на останалите изисквания за редовност.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с молба от Д. Б. Я., ЕГН **********, с адрес: ***, за постановяване на мерки за защита срещу Н. Г. Я., ЕГН **********, с адрес: ***.

В молбата молителката излага, че с ответника са съпрузи, като от брака си имат родени две деца - П Я. и Б. Я.. Страните, заедно с децата си, са живели в едно домакинство на адрес: ***, до 04.10.2023 г. На 04.10.2023 г. Д. заедно с децата й П и Б. излезли на семейна вечеря. Прибрали се към 22:00 ч., като след това, в интервала от 22:00 ч. до 23:00 ч., съпругът Н. Я. започнал да я обижда, като я наричал „Квазимодо“, „долна“, „грозна“, „тъпо същество такова“, псувал я с думите „я си еби майката“, „майната ти проста“ и „путка ти майна“ и я ударил два пъти силно с юмрук в областта на тялото. Дъщеря им Б. се намесила и възпряла баща си, а синът им П подал сигнал на телефон 112. На място се отзовали служители на Второ РУ на МВР - Варна, които 2 извели и задържали за срок от 24 часа ответника. Заявява, че от 04.10.2023 г. съпругът й не се е прибирал в семейното им жилище, а отишъл да живее в друг техен имот, находящ се на адрес: ***, където живее и понастоящем.

Сочи, че от посочената дата досега не е имала лична среща с ответника, но същият многократно я търсил по телефона и продължавал да й отправя обиди и закани. Твърди, че гореописаното поведение на Н. Я. не било изолиран случай и през годините на съвместния им живот е била подлагана многократно на физическо, психическо и емоционално насилие.

В предоставения му срок ответникът Н. Г. Я. е депозирал отговор, в който отрича срещу Д. да е извършен акт на домашно насилие, както на 04.10.2023 година, така и в предходен период. Заявява, че изложената в молбата фактическа обстановка не отговаря на действителната такава.

Твърди, че на 04.10.2023 г. отказал да излезе с Д. и децата, защото бил много изморен, а на 05.10.2023 г. в 03:00 часа през нощта трябва да пътува заедно с молителката за П., където тя да започне отново лечение против рак.

Ответникът останал, за да може да се наспи, като си легнал около 21:00 часа.

Тъкмо бил заспал, когато Д. влязла в спалнята и започна да блъска куфарите с багаж. Н. я помолил да спре, но тя започнала да крещи и да го обижда. Тя отворила вратата и изляза в коридора, така че да чуват всички. Не спирала да вика и да повтаря: „Марш”, „Марш от къщата ми“ и „Вън от тук”. Започнала да му вика да я удари. Той отвърнал, че няма да я удари, и излязъл от стаята.

Видял сина и дъщеря си, които стояли в коридора и се смеели. Действително си позволил да изпсува, но изтъква, че това е в следствие на провокация. Чул, че дъщеря му казва на молителката да остави вратата отворена, за да се чува добре на записа. Н. отново отишъл да си легне, но молителката вървяла след него, като започнала до го дърпа. Тогава той й дръпнал ръката, а тя започнала да крещи, че я е ударил. Започнала да вика да извикат полиция. Тогава някой казал, че за да има смисъл от записа, трябва да има заплаха за убийство.

Дошла полиция и последният бил задържан. Полицаите го посъветвали да не се прибира вкъщи, затова отишъл да живее в друг имот. Оспорва твърдението, че след 04.10.2023 г. е търсил по телефона Д., както и че продължава да отправя обиди и заплахи. Сочи, че тя е единствената, която го търси чрез приложението „Вайбър“ и всъщност той получава постоянни заплахи от нея. Заявява, че ситуацията на 04.10.2023 г. била предварително замислена с цел да бъде изнудван и тормозен.

3

С Решение № 424/12.02.2024 г., по гр.д. № 14868/23 г. по описа на Варненски районен съд, 52 с-в, съдът е приел, че липсва физически акт на домашно насилие, че предявената молба е опит за уреждане на междуличностни спорове и репресия, но доколкото са налице данни за емоционално насилие изразено чрез отправени псувни по адрес на молителката, то съдът ЗАДЪЛЖАВА Н. Г. Я., ЕГН **********, с адрес: ***, да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Д. Б. Я., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН и ОСЪЖДА Н. Г. Я., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд – Варна, глоба в размер на 200,00 лева (двеста лева), на основание чл. 5, ал. 4 ЗЗДН.

При така очертаните предмет на предявения иск и постановеното пъвроинстанционно решение, при съобразяване на пределите на въззивната жалба, въззивният съд при проверката си по реда на чл.269 от ГПК констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Въззивната жалба разгледана по същество се явява е основателна, при прието за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивният съд намира, че не следва да преповтаря първоинстанционното решение в частта, в която се описват подробно и надлежно събраните по делото доказателства, поради което и на основание член 272 от ГПК препраща към частта от мотивите досежно доказателствата.

В настоящия случай не се оспорва, че молителят и ответницата имат изискуемата от ЗЗДН връзка помежду си в хипотезата на чл.3, т. 1 от ЗЗДН, а именно ответникът е “съпруг“ на молителката. Поради това молителят е активно легитимиран да предяви молбата по ЗЗДН. Молбата е подадена в рамките на преклузивния тримесечен срок по чл.10, ал.1 от ЗЗДН /изм. ДВ бр.

66 от 2023 г., в сила от 1.08.2023 г., доколкото актът, който се твърди е извършен на 04.10.2023г., а молбата е подадена на 16.11.2023г., поради което същата се явява процесуално допустима и съдът дължи произнасяне на съществото на спора.

Съгласно чл. 2 ал. 1 от ЗЗДН /действащата редакция към датата на предявяване на молбата за защита от домашното насилие на 16.11.2023г., доколкото съгласно § 30 преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за защита от домашното насилие (ДВ, 4 бр. 66 от 2023 г., в сила от 1.01.2024 г.), производствата по молби, искания и жалби, постъпили до влизането в сила на този закон, се разглеждат по досегашния ред/ домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство.

За доказване на твърдените в молбата посегателства е представената декларация по чл.9, ал.3 от ЗЗДН, на която ЗЗДН придава особена доказателствена сила. Дори и без наличие на други доказателства, но само в случай, че не се опровергава от останалите доказателства по делото, декларацията има достатъчна доказателствена сила, придадена от закона, която задължава съда да приеме, че актовете на домашно насилие са осъществени. Тежестта на доказване относно оборване на доказателствената сила на декларацията, е на ответника.

В конкретния случай събраните по делото доказателства не доказват обстоятелствата, изложени в молбата и декларацията за извършени актове на насилие. В молбата се сочат три групи актове, които молителката окачествява като актове на домашно насилие – обиди: „Квазимодо“, „долна“, „грозна“, „тъпо същество такова“, псувни: „я си еби майката“, „майната ти проста“ и „путка ти майна“ и физическо посегателство: два удара, силни, с юмрук, в областта на тялото.

По отношение на твърденията за отправени обиди като „Квазимодо“, „долна“, „грозна“, „тъпо същество такова“, същите се подкрепя единствено от показанията на свид. Я.. Въззивният съд споделя напълно изводите на районния съд относно кредитирането на свидетелските показания.

Показанията на свид. Я. – син на страните, съдът преценява като дадени с очевидна заинтересованост от изхода на спора, не само на основание чл. 172 от ГПК, но и с оглед неоспорения от страните и установен от свидетелските показания остър личен конфликт между свидетеля и ответника. Съдът кредитира показанията на свид. Н., доколкото за него не само не са налице основанията на чл. 172 от ГПК, но и същият е възприел лично звукозаписът, който не е бил представен по делото от молителя, но неговото съществуване не се оспорва от никоя от страните по делото и който по техни 5 непротиворечиви твърдения е направен с цел доказване на случилото се в процесния конфликт. Показанията на свид. Н., които съдът счита за обективни и вътрешно непротиворечиви, сочат, че в прослушания от него запис не се съдържат обиди.

Що се отнася до псувните, самият ответник признава, че е псувал в момент на афект предвид ескалиращия конфликт. От показанията на св. Н., се установява, че на звукозаписът се чува как Н. ядосан започва да псува, като се чувало да казва: „мама му да еба“. Съдът намира обаче, че този израз на гняв, макар и неприемлив от гледна точка на нормалните взаимоотношения между хората, не е насочен пряко към молителката, нито е в състояние да й причини съществени емоционални вреди, предвид факта, че е бил извършен по време на разразил се между страните конфликт, за който съдът приема, че вина носят и двамата съпрузи. В този смисъл този вербален акт не може да бъде окачествен като акт на домашно насилие. За да бъде налице акт на психическо насилие, процесният акт следва да е с интензитет, продължителност и в контекст, които са в състояние да обосноват вероятност от настъпване на сериозни психически болки и страдания на лицето, срещу което актът е насочен или да пречупят волята му. Сам по себе си изразът: