Определение № 283 от 05.05.2025, Окръжен съд - Сливен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 283 гр. Сливен, 05.05.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на пети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Стефка Т. М.а Маринова като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно частно гражданско дело № 20252200500158 по описа за 2025 година Производството е образувано по частна жалба против определение по чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молба за изменение на постановено решение в частта за разноските и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК, вр. чл. 248 от ГПК.

Частният жалбоподател заявява, че атакуваното определение е неправилно тъй като така присъдените разноски за адвокатско възнаграждение са прекомерни и не са в размер, съответстващ на правната сложност на воденото производство. Заявява, че чл. 2 ал. 5 от НМРАВ е неприложим в случая, тъй като спорът по повод съединените установителен и осъдителен искове засяга един правопораждащ факт – договор за кредит и вторият иск е обусловен от първия. Освен това съдът служебно прави проверка за действителността на договора за кредит.

Следва да се съобрази и че когато са предявени с една искова молба обективно кумулативно съединени искове цената на иска е сборът от цената на всички искове, както е разяснено с определения на ВКС. Частният жалбоподател заявява още, че е служебно известно на съда, че тази ищца има образувани общо 78 граждански дела пред СлРС с идентичен предмет – обявяване нищожност на договори за кредит и връщане на платеното по тях и това предполага евентуално наличие на злоупотреба с права, включително касателно присъждането на разноски. Така, след като се защитава един интерес с предявените два иска, възнаграждението на адвоката следва да се определи по реда на чл. 7 ал. 2 т. 2 от НМРАВ. По-нататък частният жалбоподател развИ. доводи, свързани с Решение от 24.01.2024 г. по дело С438/22 на СЕСе, според което съдът е длъжен да откаже да приложи националната правна уредба по отношение на страната, осъдена да 1 заплати разноски, ако установи, че актът, определящ минималните размери противоречи на цитирания в решението член 101 пар. 1. Заявява, че в този смисъл автоматичното прилагане на Наредбата при определяне на възнаграждение на адвоката по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 от ЗА, без да се държи сметка за реалното необходимо време и вложените усилия, е неправилно.

Съдът не следва да е обвързан с минималните размери по тази наредба и е свободен да определи справедлив и адекватен размер на адвокатското възнаграждение, съобразен с вида на спора, интереса, количеството работа и фактическата и правна сложност на делото. В случая претенциите не се отличават с ексклузивност, добре познати са и често срещани в практиката, а положеният труд за написване на еднотипна искова молба, чието съдържание 95% се използва по всички дела на ищцата, категорично не може да бъде оценено на 996 лв. Също така сочи, че съдът е длъжен не да съдейства, а да осуетява злоупотребата с права, а разноските по делата не следва да бъдат източник на неоснователно обогатяване на страната. На последно място частният жалбоподател развИ. подробна аргументация за недължимост на ДДС върху определеното адвокатско възнаграждение.

С оглед всичко изложено частният жалбоподател моли да се отмени като неправилно атакуваното определение и да се допусне изменение на постановеното решение в частта за разноските като присъдените на адвоката на насрещната страна бъдат намалени и върху тях не се присъжда ДДС.

В срока за отговор насрещната по частната жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва изцяло като неоснователна и развИ. подробни съображения относно дължимостта на разноските в размер на цялото присъдено адвокатско възнаграждение, заедно с ДДС. РазвИ. детайлни доводи, с които последователно оборва релевираните с частната жалба оплаквания и моли да се потвърди атакуваното определение.

Настоящият въззивен състав намира частната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 275 ал. 2 от ГПК, подадена в преклузивния едноседмичен срок от процесуално легитимиран субект имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първостепенен съд.

Разгледана по същество същата е основателна.

С решението, чието изменение в частта за разноските е поискал ответникът по реда на чл. 248 от ГПК, съдът, с оглед уважаването на предявените установителен и осъдителен искове, е присъдил на ищцата направените по делото разноски, а по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА – на адвоката, осъществил безплатно процесуалното й представителство – 2 възнаграждение в размер на 780 лв. с включен ДДС.

С атакуваното определение е отказал да измени решението си, като е посочил, че в решението се е обосновал и няма основания за промяна в становището му.

Въззивният съд намира атакуваното определение за неправилно като краен резултат.

Уважени са изцяло двата предявени иска – установителен за обявяване нищожност на договор за кредит в размер на 1 100 лв. и осъдителен – за връщане на платена без основание сума от 234, 35 лв.

По правилата на процеса при такъв изход на спора отговорността за разноски се възлага на ответника и той следва да заплати направените от ищеца съдебни и деловодни разноски. Доколкото той е представляван в процеса от адвокат, но в условията на чл. 38 от ЗА – безплатна адвокатска помощ, то съгласно разпоредбата на чл. 38 ал. 2 от ЗА носещата тежестта на разноските страна следва да заплати възнаграждение пряко на адвоката, а неговият размер се определя от съда в съответствие с изр. последно – в размерите по НМРАВ.

Предявени са в условията на кумулативно обективно съединяване два главни иска - установителен по чл. 26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК и осъдителен по чл. 55 ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, които са уважени изцяло . По всеки от двата се извършва отделно доказване във връзка с установяване на различни правнорелевантни обстоятелства, двете претенции имат различен предмет и макар да са в логическа връзка помежду си, уважаването на първата не води автоматично до уважаването на втората. Право на ищеца е да прецени колко и какви искове да предяви, по какъв процесуален ред и начин ще защити интереса си. В случая п роцесуалният представител на ищеца е осъществил активни процесуални действия по защита и представителство във връзка с подготовка на делото и със събиране на доказателствени средства, като е защитил интереса на клиента по найдобрия начин и следва да му се присъди и възнаграждение за това. Съгласно разпоредбата на чл. 2 ал. 5 от НМРАВ №1/2004г. за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки от тях поотделно, независимо от начина на тяхното 3 съединяване. Интересът по смисъла на чл.7 ал. 2 се отнася до цената на всеки отделен иск, независимо от неговия вид. Поради това и следва за всеки отделен иск да се определи възнаграждение в размер, базиран на класификацията по Наредбата.

Тази наредба обаче не може да има императивен характер за съда, тъй като приоритетно приложение имат актовете на СЕС. В т.2 на решение от 25.01.2024г. на втори състав по дело № C‑438/22 на СЕС, което има пряко действие в РБ, е прието, че „член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.“ Така, след като в случая е налице нарушение на забраната на чл. 101 пар. 1 на ДФЕС, както е посочено в т. 3 на цитираното по-горе Решение на СЕС, „националният съд е длъжен да откаже да приложи тази / чл. 78 ал. 5 от ГПК и съответно - Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ национална правна уредба“, поради което въззивният съд определя размера на адвокатското възнаграждение, дължимо от страната, в чиято тежест са възложени разноските, съобразно вида, характера и сложността на спора, броя и цената на исковете, обема на вложените процесуални усилия от адвоката, отнесени към защитавания интерес, на 300 лв. за установителния и 200 лв. за осъдителния иск, или – адвокатско възнаграждение в общ размер на 500 лв.

Сумата следва да се присъди без ДДС, тъй като с данък върху добавената стойност се облага възмездна облагаема услуга, а правната помощ, оказана от адвоката на ищцата по реда на чл. 38 от ЗА , е безплатна и по смисъла на чл. 9 ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС тя представлява безвъзмездна 4 доставка на услуга, която според законовата уредба не се облага с данък добавена стойност. „Възмездяването“ се извършва в по-късен момент с акта на съда за осъждане на страната да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат, а съгласно чл. 25 ал. 2 от ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно съдържание. Последното се изчерпва със задължението н а страната, носеща тежестта за разноските, да заплати на адвоката, предоставил безплатна адвокатска помощ, определената от съда парична сума, за която съдът не издава фактура и не начислява ДДС, тъй като не е данъчнозадължено лице а и не е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него осъдителен акт.

Така на адвокат М. следва да бъде присъдено възнаграждение за оказаната на ищеца безплатна адвокатска помощ в общ размер общо за двата иска на 500 лв. без ДДС, платимо от ответника.

С решението си съдът е присъдил сумата 780 лв. с ДДС, а като е отказал да го измени в частта за разноските, първоинстанционният съд е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено и вместо него въззивният съд се произнесе по същество, като измени постановеното решение в частта за разноските, присъдени на адвокат Д. М. и ги намали до размер на 500 лв. без ДДС. Сумата следва да се преведе по посочената в решението сметка.

С оглед изхода на спора, за тази инстанция на въззИ.емия не се дължат разноски, въззивникът не е претендирал присъждане на такИ..

Ръководен от гореизложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение по чл. 248 от ГПК № 4110 от 31.10.2024г. по гр.д.

№ 10/2024г. на СлРС като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

5

ИЗМЕНЯ решение № 599 от 03.07.2024г. по гр.д. № 10/2024г. по описа на СлРС в частта за разноските, с която е осъдено „Вивус Бг“ ЕООД, ЕИК *********, гр. София да заплати на адвокат Д. В. М. – АК-П., на основание чл. 38 ал.2 от ЗА, вр. чл. 78 ал. 1 от ГПК адвокатско възнаграждение в размер на 780 лв. с ДДС, като го НАМАЛЯВА на 500 лв. без ДДС, която сума да бъде преведена по посочената в решението сметка.

Определението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6