Решение № 168 от 30.03.2026, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 168 гр. Велико Търново, 30.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Радка Цариградска

Силвия Пантелеева при участието на секретаря Албена П. Шишманова като разгледа докладваното от Силвия Пантелеева Въззивно гражданско дело № 20264100500100 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството по делото е образувано въз основа подадена от „Неткредит“ ООД, чрез юрисконсулт Д. Давидкова, въззивна жалба против Решение № 1690/05.12.2025 г. по гр.д. № 2476/2025 г. по описа на Районен съд – Велико Търново. С обжалваното решение е признато за установено в отношенията между страните В. И. Н. и „НЕТКРЕДИТ“ ООД, с ЕИК ..., че договор за потребителски кредит № 202407250954210102/25.07.2024 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Ответникът е осъден да заплати на В. Н. сумата в размер на 25 лв., представляваща платена без основание сума по договор за потребителски кредит № 202407250954210102/25.07.2024 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба /11.04.2025 г./ до окончателното изплащане, както и 151,63 лв. разноски. Ответникът е осъден да заплати на адв. С. С. Т. сума в размер на 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство в полза на ищеца.

В жалбата се заема становище за неправилност на решението, като счита, че неправилно съдът е приел, че вземането за неустойка следва да се 1 прибави към ГПР. Посочва, че чл. 6, ал. 1 от договора не се включва в ГПР, нито е част от същественото съдържание на договора. Позовава се на Директива 2008/48/ЕО, според която годишният процент на разходите се основава на базовото допускане, че договорът за кредит ще остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят задълженията си при спазване на условията и сроковете, предвидени в договора за кредит. В тази връзка, намира, че липсва правна и житейска логика в годишния процент на разходите да се включва компонент, свързан с неизпълнение на задълженията по кредита. Алтернативно, счита, че дори неустойката да следва да се включи в ГПР, то нищожни само онези клаузи, които надвишават максимално допустимия размер от 5 пъти законната лихва за забава, но не и нищожност на целия договор с оглед принципа за пропорционаност. Моли решението да бъде отменено и претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1, изр. 1 ГПК ответната страна по жалбата е депозирала отговор, с който оспорва същата като неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Счита, че уговорената неустойка представлява прикрито допълнително възнаграждение за предоставяне на заем като необезпечен (прикрита допълнителна възнаградителна лихва) и така се заобикаля ограничението, предвидено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Посочва, че чрез чл. 3, ал. 2 от договора формално кредиторът не нарушава забраните по чл. 19, ал. 4 ЗПК - ГПР (който включва всички разходи включително настоящи и евентуални, преки и косвени) да надхвърля 5 пъти размера на законната лихва, но в същото време си гарантира, че ще има правна възможност да събира не само главния дълг, ведно с дължимите договорни и мораторни лихви, но и отделно сумата за неустойка, която е почти равностойна на размера на главницата. Твърди, че в процесния договор е посочен ГПР като процент, но посоченият процент е некоректен, а действителният такъв многократно надвишава допустимия според ЗПК максимален размер, с което съществено се накърняват правата на потребителя, поради което и недействителността на целия договора на това основание се явява пропорционална санкция. Моли подадената жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение потвърдено. Претендира 2 направените по делото разноски.

Великотърновският окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.

269 ГПК, въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка, съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

При проверка за правилността на съдебното решение по реда на чл. 269, изр. 2 ГПК, в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл.

55, ал. 1 ЗЗД. Ищецът основава исковите си претенции на твърдения, че е страна по договор за потребителски кредит от 25.07.2024 г., сключен с ответното дружество, по силата на който кредитодателят предоставя на кредитополучателя сумата 1500 лв., като кредитополучателят се задължава да я върне, ведно с лихвите в срок до 12 месеца, на погасителни вноски, съгласно погасителен план към договора. Ищецът заявява, че в чл. 4, ал. 3 от договора, в срок до края на деня, следващ сключването на договора, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита в размер 1848 лв., със срок на валидност до 27.07.2024 г., като при неизпълнение на това задължение, дължи на кредитора неустойка в размер на 1200 лв. Ищецът счита договорът за кредит за недействителен, тъй като клаузата за неустойка не е включена в ГПР, не е посочено кои разходи формират ГПР, което представлява нарушение на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ищецът отправя 3 искане съдът да прогласи за недействителен договорът за потребителски кредит от 25.07.2024 г., сключен между страните по делото, на основание чл.

26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а в условие на евентуалност да прогласи за недействителни клаузата на чл. 6, ал. 1 от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Ищецът отправя искане за осъждане на ответника да му заплати сумата 25 лв., представляваща недължимо платена сума по договора за кредит.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът оспорва предявения иск и твърденията на ищеца, че договорът за кредит е недействителен, че неустоечната клауза е нищожна и договорената лихва противоречи на добрите нрави, като в отговора излага подробни съображения. Твърди, че ищецът е направил плащане по договора за кредит в размер на 1525 лв. и според ответника сумата 25 лв., която се претендира от ищеца, не е получена от ответника без основание. Моли за отхвърляне на исковите претенции.

При тези твърдения на страните и въз основа на събраните по делото доказателства, районният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, поради което въззивната инстанция възприема като свои изложените в мотивите на атакувания акт фактически констатации и препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.

Не е спорно между страните, че на 25.07.2024 г. между ищеца В. Н. и ответника „Неткредит“ ООД е сключен договор за потребителски кредит № 202407250954210102, по силата на който кредитодателят „Неткредит“ ООД предоставя на ищеца кредит в размер на 1500 лв., при лихвен процент 40,39% и ГПР 48,77%, като сумата е предоставена на ищеца. В чл. 4, ал. 3 от договора за потребителски кредит е посочено, че в срок до края на следващия ден от сключване на договора за кредит, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора, като банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция трябва да бъде в размер на 1848 лв., със срок на валидност до 27.07.2024 г. Според т. 3.2.1. от ОУ към договора, гаранцията може да бъде банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Република България; гаранция, издадена от небанкова финансова институция, оперираща на територията на Република 4

България; двама поръчители, които да отговарят на подробно описаните изисквания. В чл. 6, ал. 1 от договора е посочено, че в случай, че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от договора в установения срок, той дължи на кредитора неустойка в размер на 1200 лв., като неустойката се начислява на месец, считано от изтичане на срока по чл. 4, ал. 3 и се заплаща заедно със следващата погасителна вноска, съобразно погасителния план. Ответникът на основание чл. 175 ГПК е признал, че посочената неустойка не е включена в ГПР по процесния договор, който съдържа единствено разходи за възнаградителна лихва, като се позовава на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК.

Сключеният между В. Н. и „Неткредит“ ООД договор е за предоставяне на потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК и относно изискванията към неговото съдържанието и действителност, намират приложение разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. чл. 9, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

Дружеството кредитодател е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на кредитор, съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, съответно - потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК.

Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител (по смисъла на легалната дефиниция в § 1, т. 10 ДР ЗПК), по ясен и разбираем начин, а в чл.

11 ЗПК са посочени задължителните реквизити на договора. Според императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК, ако договорът не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.

7-9 ЗПК, той е недействителен. В тази връзка, на основание чл. 7, ал. 3 ГПК, съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Нормите на ЗПК са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение разясненията, дадени в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверка на правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд може да приложи императивна материалноправна 5 норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т.е. той може служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически обстоятелства.

Основният спорен по делото въпрос е дали размерът на ГПР е посочен правилно в договора за заем, респ. дали уговорената неустойка за непредоставяне на одобрено от кредитодателя обезпечение следва да се включи в общия размер на разходите по кредита, както и дали при включването на това възнаграждение към ГПР не се надвишава законоустановения му максимум, въведен с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и какви са законовите последици от това. Този спорен въпрос е пренесен и пред въззивната инстанция, с оглед на наведените от жалбоподателя оплаквания във въззивната му жалба.

Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.