Разпореждане № 2248 от 17.04.2026, Районен съд - Благоевград

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 2248 гр. Благоевград, 17.04.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:

Димитър Р. Беровски като разгледа докладваното от Димитър Р. Беровски Частно гражданско дело № 20261210100811 по описа за 2026 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, депозирано от заявителя „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. *****, представляван от **** – управител срещу длъжника Т. Б. С., ЕГН **********, от гр. *****за следните суми:

- сумата от 212,65 евро - главница по Договор за потребителски кредит № 1095438 от 22.06.2024г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението /08.04.2026г./ до окончателното изплащане на вземането;

- сумата от 89,48 евро - договорна неустойка за периода 01.08.2025 г. - 01.08.2025 г.;

- сумата от 18,92 евро - законна лихва за забава за периода от 01.12.2024 г. до 01.03.2026 г.

В обстоятелствената част на заявлението е посочено, че вземанията произтичат от Договор за потребителски кредит № 1095438, сключен на 22.06.2024г. между страните.

Към заявлението е представен договорът, погасителен план към него, общите условия и тарифа.

С разпореждане от 09.04.2026г. е указано на заявителя в тридневен срок да конкретизира какви суми са били заплащани от длъжника по процесния договор за потребителски кредит от 22.06.2024г. В указания му срок заявителят е уточнил, че от длъжника е била заплатена обща сума в размер на 527,75 евро, с равностойност 1032,19 лева.

Настоящата съдебна инстанция, след като се запозна със заявлението и приложенията към него, намира същото за основателно, предвид следите съображения:

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК, съдът отказва да издаде заповед за изпълнение, ако искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, както и когато същото се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, за което съдът следи служебно още в заповедното производство, съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК.

При анализа на изложеното в заявлението и приложенията към същото и предвид качеството на кредитополучателя - физическо лице и липсата на противни твърдения, съдът намира, че същото притежава характеристиките на договор за потребителски кредит, при което освен нормите на Закона за потребителския кредит и ЗЗД и с оглед качеството на 1 кредитополучателя на „потребител“, приложение намират и нормите на Закона за защита на потребителите – съгласно чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 – чл. 148 ЗЗП, както и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, които прогласяват неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в икономическо отношение страна.

В чл. 3, ал. 5 от договора бил уговорен Годишният процент на разходите /ГПР/ в размер на 62,59 %, както и фиксиран годишен лихвен процент в размер на 50 %. Уговорено било (чл.

3, ал. 12), че общата сума, която заемополучателят следвало да заплати била в размер на 877,41 лв.

Между страните (чл. 5, ал. 1 от договора) било уговорено обезпечение на договора за заем, а именно или банкова гаранция, или поръчител, отговарящ на чл. 33, ал. 1 ОУ поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители с размер на осигурителният доход на всеки един от тях да е в размер на 4 пъти на минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за получения от тях доход. В чл. 11, ал. 1 от договора била определена неустойка, ако заемателят не предостави договореното в чл. 5, ал. 1 в тридневен срок от сключването му или предостави обезпечение неотговарящи на условията, посочени в чл. 33, ал. 1, т. 1 от Общите условия към договора за заем. Размерът неустойката бил в размер на 536,59 лв.

От съдържанието на процесния договор и Общи условия към него става ясно, че действителният годишен процент на разходите /ГПР/ е по-голям от този посочен неправилно в договора от 62,59 %. В тази връзка от съдържанието на договора и Общи условия към него се установява, че общият размер на начислените от ищеца задължения, дължими от ответника по процесния договор за потребителски кредит, е в размер на 1414 лв., от които изтеглената главница е само 700 лв. При това положение действителният ГПР надвишава допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК размер на ГПР и оскъпяването на кредита в действителност е над пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

С оглед самото съдържание на процесния договор за потребителски кредит, общи условия и погасителен план към него се налага изводът, че в случая записаният в договора ГПР /62,59 %/ е формален и не отговаря на фактическото положение. Следователно договорът е сключен в нарушение на чл. 11, т. 10 ЗПК, тъй като не е записан коректният ГПР. По тази причина процесният договор за потребителски кредит от 22.06.2024 г. е нищожен – арг. от чл. 22 ЗПК.

Посочването в договора за заем по-ниски стойности на ГПР, представляват невярна 2 информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

За пълнота на изложението следва да се посочи и следното:

Съдът намира, че клаузата за неустойка (чл. 6, ал. 1 и ал. 2, чл. 11, ал. 1 от договора заем, чл. 33, ал. 1 от ОУ) е нищожна поради следните съображения:

Понятието "добри нрави" касае морални категории и норми, на които чл. 26, ал.1 ЗЗД придава правно значение, доколкото тяхното нарушаване като последица влече порок на сделката, приравнявайки го на противоречието на договора със закона. Това ще рече, че ако със сделката са договорени необосновано високи цени, водещи и до неравноправно третиране на икономически слабата страна, посредством ползването на липсата на материални средства на едната страна за необосновано облагодетелстване на другата страна, то сделката противоречи на добрите нрави, доколкото се стига до положение, при което се ползва монополно положение. Следва да се има предвид, че критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /вж. Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009г., II т. о./. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидели неустойка в размер, който надвишава многократно печалбата на кредитора /възнаградителната лихва по договора/. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. От съдържанието на чл. 11, ал. 1 от процесния договор е видно, че размерът на уговорената неустойка – 539,59 лв., надхвърля значително и цялата възнаградителна лихва (177,41 лв.). Предвидено е още предварително, че неустойката ще се заплати заедно с погасителната вноска по договора.

Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън 3 обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.

Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечение на главното задължение. Т. е. и санкционната функция на клаузата е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума с повече от двоен размер, което е в контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва изводът, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка.

Неустойката също се явява неравноправна, противоречи на принципа за равнопоставеност и добросъвестност, като на практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Следователно отсъства валидно съглашение за заплащане на неустойка.

С оглед изложеното се налагат следните крайни изводи:

Предвид така установената недействителност на договора за потребителски кредит и на основание чл. 23 ГПК длъжникът дължи на заявителя само чистата стойност на кредита (главницата), като не дължи лихви или други разходи по кредита.

По делото има данни, че длъжникът извършвал плащания по процесния договор за потребителски кредит в размер на общо 527,75 евро, които изцяло покриват главницата по договора (700 лв., с равностойност 357,90 евро).

Ето защо подаденото заявление следва да се отхвърля в цялост.

Така мотивиран, съдът

РАЗПОРЕДИ:

ОТХВЪРЛЯ заявление, подадено от заявителя „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. *****, представляван от **** – управител срещу длъжника Т. Б. С., ЕГН **********, от гр. ****, с което се иска издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за следните суми:

- сумата от 212,65 евро - главница по Договор за потребителски кредит № 1095438 от 22.06.2024г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението /08.04.2026г./ до окончателното изплащане на вземането;

- сумата от 89,48 евро - договорна неустойка за периода 01.08.2025 г. - 01.08.2025 г.;

- сумата от 18,92 евро - законна лихва за забава за периода от 01.12.2024 г. до 01.03.2026 г.