Разпореждане № 942 от 12.08.2026, Окръжен съд - Благоевград

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 942 гр. Благоевград, 12.08.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Н.й Грънчаров като разгледа докладваното от Н.й Грънчаров Въззивно гражданско дело № 20261200500833 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба с вх. № 3405/26.05.2026г., подадена от Г. С. С.

(Т.а) от гр. Г. Д. и Б. С. Т. от гр. Б., действащи чрез адв. М. Ш., с адрес гр. Г. Д., ул. ***, срещу Решение № 163/13.05.2026г., постановено по гр.д. № 376/2026г. по описа на Районен съд – Гоце Делчев.

С въззивната жалба се обжалва първоинстанционното решение, в частта, с която е признато за установено по отношение на жалбоподателите, че не са собственици на 19 кв.м., представляващи част от поземлен имот с планоснимачен № 149 от квартал 25 по плана на село Б., община Г., област Б., намиращи се между регулационната граница и северната стена на сградата в имот пл. № 149, както и в частта, с която жалбоподателите са осъдени заедно с Община Г. да заплатят на ищеца сумата в размер на 1 500евро, представляващи сторени разноски по делото за всички инстанции.

В жалбата са изложени съображения, че първоинстанционното решение в обжалваната му част е недопустимо.

Сочи се, че настоящото производство се развива след връщане на делото за ново разглеждане от Окръжен съд Благоевград след прогласяване за нищожно в частта по предявения против Община Г. иск, както и обезсилване в останалата му част на Решение № 9339/10.07.2025 г., постановено по гр.д. № 672/2019 г. по описа на Районен съд Гоце Делчев.

Сочи се също, че делото е образувано по предявени против жалбоподателите и Община Г. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК от Н. Б. Т. от село Б., община Г., с формулиран по следния начин петитум на иска: „На основание чл. 124 от ГПК да признаете за установено по отношение на втория и третия ответник, че същите не са собственици на 19кв.м. представляващи част от имот планоснимачен № 149 от квартал 25 по плана на село Б., община Г., област Б., намиращи се в северната част на имота ми, между съществуващ зид 1 и имотната граница на имот пл.№149, ведно с произтичащите от това законни последици, включително и като бъдат осъдени ответниците да ми заплатят сторените по делото разноски.“

Твърди се, че жалбоподателите никога не са оспорвали собствеността на ищеца върху онази част от въпросните 19 кв.м., находящи се в северната част на имот пл. № 149 и попадащи между северната стена на сградата в същия имот и регулационната граница между техния и на ищеца съседни парцели. В тази връзка се твърди, че първостепенният съд се е произнесъл по непредявен против жалбоподателите иск и това основно опорочава атакувания съдебен акт като го прави недопустим, който като такъв на основание чл. 270, ал. 3, изр. трето от ГПК следва да бъде обезсилен и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск.

Сочи се в жалбата, че дори и съдът да приеме, че атакуваното решение е допустимо /доколкото се касае до част от претендирания от ищеца терен/, то същото е неправилно и незаконосъобразно – постановено е при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на изводите на съда.

Посочва се, че решаващият съд не е обсъдил доводите на жалбоподателите във връзка с твърденията на ищеца, че село Б. няма надлежно одобрен дворищно-регулационен план, предвид невъзможността да бъде открита заповедта, с която този план е одобрен. Твърди се, че в тази връзка съдът е отбелязал с няколко думи, че е установена липсата на одобрителен акт за дворищната регулация, очевидно позовавайки се на мотивите си във връзка с предявения против Община Г. иск. Изтъква се, че в определението си обаче с peг. № 280/16.03.2026г. в проекта за доклад по делото, обявен за окончателен такъв с определение в о.с.з. на 27.04.2026г., решаващият съд е посочил в точка 4 следното: „Права, които се признават и факти, които не се нуждаят от доказване: Страните не спорят, че са съседи и че е налице действащ регулационен план на село Б.“. Жалбоподателите считат така приетото от съда за напълно безспорно установено по делото.

Сочи се в жалбата, че плана за село Б. е бил приет и одобрен по реда на действащия към 1933г.- Закон за благоустройството на населените места в Княжество България, според който плана за урегулиране на улици, площади, пазарища, булеварди, градини, паркове и игрища /по естеството си уличната регулация/ и плана за дворищната регулация са части от едно цяло, утвърждаването на които обаче е било възложено на различни органи и е ставало по различен ред, но това не отменя тяхното единство и взаимовръзка – щом има улична регулация на населеното място /което е безспорно по делото/, то не може да няма дворищна такава – в противен случай населеното място няма план по смисъла на закона. Сочи се също, че всички описания на имотите по делото, включително и спорния такъв, са индивидуализирани чрез номера на парцели, площи на парцели и парцелни граници, което според жалбоподателите е абсурдно – щом няма дворищна регулация, значи няма парцели, респ. парцелни граници, които да служат за описание на спорния имот било в документите за собственост на страните, било в претенцията на ищеца по отношение на тях.

Във връзка с горното жалбоподателите считат, че първоинстанционният съд не е изложил 2 никакви съображения във връзка с доводите им доколко невъзможността да бъде намерена към настоящия момент Заповед № 690/14.03.1933г. за утвърждаване на дворищната регулация на село Б. автоматично означава липса на въпросната заповед и към 1933г. и евентуалното правно значение на този факт.

Твърди се в жалбата, че изводите на решаващият съд, че жалбоподателите не са доказали факта на тяхното и на техните праводатели владение върху процесния имот в продължение на повече от 70 години, са напълно необосновани от събраните по делото доказателства.

Сочи се, че при извършения на място оглед при първоначалното разглеждане на делото в съдебно заседание на 10.03.2023г. и разпита на свидетелите в същото съдебно заседание по никакъв начин не било установено ищецът да е владял място зад стопанската сграда, намираща се в северната част на имот пл. № 149, преустроена като жилищна сграда в периода 1995-1997година според показанията на свидетелката Р. Т.. Сочи се, че същата свидетелка обяснява за зазидания отвор в северната стена на сградата на ищеца, че е бил комшулук, според жалбоподателите предназначението на комшулука е да свързва два съседни /комшийски/ имота. Сочи се също, че никой от разпитаните свидетели не е посочил ищецът да е ползвал някакво място на север от бившата стопанска постройка, понастоящем жилищна сграда.

Твърди се, че е очевидно, че северната стена на въпросната сграда е била разделителната линия между владението, осъществявано върху двата съседни имота от ищеца и от праводателите на жалбоподателите, което при липса на спорове допреди няколко години, по един несъмнен начин доказва, че последните са придобили процесното място въз основа на упражнявано от тях и техните праводатели непрекъснато, спокойно, явно и безспорно владение в продължение на предвидения от закона срок.

За пълнота на изложението се застъпва становище в жалбата и по отношение на присъдените по делото разноски. Жалбоподателите считат, че атакуваното решение е незаконосъобразно в частта за възлагане на разноските доколкото против Община Г. и против тях са предявени два отделни иска, поради което разноските следва да бъдат определени поотделно за ответниците по всеки един от тези искове.

Предвид гореизложеното се иска от въззивния съд да обезсили атакуваното решение в обжалваната му част, включително и в частта за разноските, като ако съдът приеме, че обжалваното решение е допустимо, да го отмени като незаконосъобразно и да постанови нов съдебен акт по съществото на спора, с който да отхвърли изцяло като неоснователен и недоказан предявения против жалбоподателите иск, ведно с произтичащите от това законни последици, включително и като присъди изцяло сторените съдебни и деловодни разноски пред всички съдебни инстанции, съгласно приложените по делото списъци на разноските.

Препис от въззивната жалба е връчен както на въззиваемата страна по делото – Н. Б. Т., така и на Община Г..

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от Н. Б. Т., чрез адв. И. К., с който въззивната жалба се оспорва в частта, касаеща предявения иск срещу Г. С.

3

С. (Т.а) от гр. Г. Д. и Б. С. Т..

Сочи се в писмения отговор, че във въззивната жалба се съдържат противоречиви данни относно обстоятелството оспорват ли се претендираните 19 кв.м. спорна площ от страна на ответниците пред първата инстанция или не. Застъпва се становище, че твърдения, направени във въззивната жалба са неправилни и некореспондиращи с доказателствения материал и взаимно противоречиви.

Твърди се в отговора, че пред първоинстанционния съд са предявени два иска. Община Г. не е депозирала въззивна жалба и по предявения иск срещу общината, решението е влязло в законна сила.

Твърди се също, че предявените искове са допустими, предвид следното: като подаден от лице имащо правен интерес от предявяването му, срещу надлежен ответник и пред съответния съд. Предпоставка за предявяване на установителен иск по чл. 124 от ГПК е изискването от интерес от установяването на това искане. В т. 1 на Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 8/2012 г., ОСГТК, в което се приема, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника.

Сочи се, че за да е налице правен интерес от исканото установяване, решението по спора следва да рефлектира директно в правната сфера на ищците като защити техните права, като в настоящия случай отричането на правото на ответниците по иска води до защита на правата на ищеца, а правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е породен от възникналия спор за обема на правата на собственост на страните върху съответните части от процесното дворно място.

Изтъква се, че в Решение № 15/19.02.2016 г. по дело № 4705/2015 на ВКС, ГК, II г.о. в производство по чл. 290 от ГПК е прието, че според т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по т.д. № 8/2012 г., ОСГКТ на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и в хипотезата, при която ищецът би могъл да придобие процесния имот на оригинерно основание при отричане правата на ответника върху него. Твърди се, че именно такъв е настоящия случай, след произнасяне с акт, с който се отрече със сила на присъдено нещо липсата на съществуващ акт, с който са одобрени дворищно регулационните граници между парцел VI и парцел IV от квартал 25 по плана на с. Б., няма да действа т.нар. отчуждителна сила на плана и владелецът би могъл да се позове на изтекла в негова полза придобивна давност, което обуславя правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск против общината.

Твърди се също, че установявайки в настоящото производство нови правопораждащи факти и ново съдържание на правоотношения между страните по делото позволява подновяването на спора с настоящия иск с втория и третия ответник и не е препятствано от СПН, тъй като в гр.д. № 869/2011г. на РС Гоце Делчев, не е отречена материално-правната легитимация на 4 въззиваемия на посоченото ново основание. Според въззиваемата страна изтъкнатите нови факти дават възможност на ищеца да предяви нов иск, касаещ спор за собственост по отношение на спорните 19 кв.м. и възможност за повторно предприета искова защита.

Изтъква се в отговора, че правилно първоинстанционния съд е приел, че предявените искове са основателни и доказани. В тази връзка се поддържа следното становище:

В исковата си молба ищеца твърди, че за село Б. никога не е имало заповед за одобряване на дворищно регулационните граници на поземлените имоти. Въпреки неимоверните усилия, положени от ищеца, не се е установило наличие на заповед № 690/1933година. В бр. 11 на ДВ от 1933г. на стр. 194 в Сведение на министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството за утвърдените с царски указ регулации на населените места, под № 11 е посочено, че „с Указ № 16 от 07. февруари. 1933 г. одобрява се според червените черти общия проект на регулацията на улиците, площадите и на местата за обща потреба в с. Б., Неврокопска околия. Сочи се, че от това следва извода, че през 1933г. действително е одобрен общия проект за регулацията на улиците, площадите и на местата за обща потреба в с. Б., но не и дворищно-регулационните граници, нанесени със син цвят. В противен случай това би било посочено изрично в цитираното сведение на министерството, както е посочено напр. за новообразувания квартал в с. Чорлево, Ломска околия, под № 12 в сведението.