Решение № 4725 от 16.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4725 гр. Пловдив, 16.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХVІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Сирануш С. Артинян при участието на секретаря Стела Гр. Грозева като разгледа докладваното от Сирануш С. Артинян Гражданско дело № 20255330109131 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от С. М. Д.-Х., ЕГН **********, с адрес: гр. П., бул. *********, чрез процесуалният си представител адв.С. Н. против „МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД с ЕИК: 203939675, със седалище и адрес на управление в гр. С. ***** представлявано от управителя С. И. А..

В исковата молба се твърди, че ищцата на ***г. е сключила с ответното дружество договор за заем № ***, по силата на който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на 300,00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40,91%, годишен процент на разходите - 41,88%, брой на вноски – 18, срок на заема 18 седмици, вид вноска – седмична с размер 17,94 лева. Излага се, че в чл.12 от договора било предвидено в тридневен срок от неговото сключване да осигури трето лице поръчител, което да отговаря на определени изисквания, за да отговаря солидарно по задължението, предмет на кредита.

В чл.4 от договора страните предвидили, че при неизпълнение на това задължение, заемателят търпял вреди, за което била определена неустойка в размер на 152,97 лева, платима разсрочено заедно с погасителната вноска. Кредитополучателката излага, че усвоила изцяло заемният ресурс, не изплатила сумата по процесния договор за паричен заем № ***/***г., вкл. и сумата в размер на 152.97лв., но не дължала плащания за същата, като в тази връзка излага подробни съображения. Според ищцата не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора кредиторът посочил като абсолютни стойности на лихвения процент по заема, както и ГПР неотговарящо на реално посоченото в договора за заем. В договора липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита, уточняващи кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият. Фиктивно бил посочен и годишният лихвен процент и неговият размер, като липсвали условия за неговото прилагане, нямало посочване на общия размер на дължимата договорна лихва за срока на договора, както и съотношението й с главницата по кредита, с оглед проверка дали лихвеният процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя. В тази връзка Д. счита, че тази неяснота съществено ограничава правата на 1 потребителя и била основание за недействителност на договора за кредит. Излагат се доводи за наличие на скрити разходи изначално още при отпускане на кредита, както и наличие на заблуждаваща търговска практика, по смисъла на потребителското общностно право. Излага се, че изначално със сключването на договора била уговорена неустойка за неизпълнение на задължение, което било извън характерния предмет на договора за потребителски кредит, съгласно чл. 9 от ЗПК, като самото неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по договора за заем, било уговорено като допълнително, второстепенно задължение. Релевират се доводи за противоречие на договора с добрите нрави. Отделно от това задължението за предоставяне на поръчител било уговорено така, че да се препятсва изпълнението му и да доведе до сигурно пораждане на уговорената санкция. Ищецът счита, че уговорената неустойка не притежавала присъщите за неустойката обезпечителната и обезщетителната функция, а водела единствено до оскъпяване на кредита, както и до сигурно увеличаване на възнаградителната лихва и представлявала печалба за заемодателя.

Твърди се, че неустойката следвало да бъде взета предвид при изчисляване на ГПР, тъй като представлявала скрита печалба за кредитора. Отделно от това посочването в договора на понисък от действителния ГПР, представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.

68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Отправя се искане да бъде прогласена нищожността на клаузата от договор за паричен заем № *** от ***г. /обективирана в чл.12, ал.4/ сключен от ищцата С. М. Д. с ответното дружество „МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 152,97 лева, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендират се сторените в производството разноски.

При проведеното открито съдебно заседание ищецът и пълномощникът не се явяват, но е постъпила молба, с която се поддържа исковата молба, отправя се искане за уважаване на исковата претенция и се претендират разноски.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК ответникът „Моят кредит“ ЕООД, представляван от пълномощника адв.Д. П. е ангажирал отговор на исковата молба, с който не се оспорва, че страните са сключили процесния договор. Оспорват се доводите на ищеца, че неустойката излизала извън присъщите си обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Оспорват се твърденията в исковата молба, че били изначално неизпълними ограниченията за предоставяне на солидарен длъжник. Сочи се, че ищцата била наясно с изискванията на кредитора за предоставяне на обезпечение още в началото на процеса за кандидатстване за отпускане на кредита. Ответникът счита, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение се дължало на неизправността и недобросъвестността на заемателя. Оспорва се и твърдението на ищеца, че целта на поставеното изискване и на уговорената неустойка била извън присъщите функции на неустойката, а именно обезщетителна, обезпечителна и санкционна. Според ответника страните уговорили неустойката при пълно неизпълнение на конкретно договорно задължение, което било съществено с оглед на обезпечаването на интересите на кредитора.

Ищцата също така можела да се освободи от задължението си за заплащане на неустойката по всяко време, докато договорът действал, като предостави обезпечението, изразяващо се в действието на трето лице, което да отговаря на условията за кредитоспособност, поставени от ответника, и което да стане солидарен длъжник или поръчител. Отделно от това се сочи, че уговарянето на неустойка било проявление на принципа за свобода на договаряне, предвиден в чл.9 от ЗЗД, била сключена по съгласие на страните, като предварително били наясно с размера и нейните параметри. Ответникът счита, че оспорената клауза не била уговорена в противоречие със ЗПК и общото гражданско законодателство, не била неравноправна. Намира за неоснователни доводите за противоречие на договора с чл.11, ал.1 2

, т.9 и т.10 от ЗПК, не било налице заобикаляне разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Отправя искане за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.

При проведеното открито съдебно заседание ответникът не се представлява, но е постъпила молба от него, подадена чрез пълномощника адв.Д. П., с която се отправя искане за отхвърляне на исковата претенция. Претендира разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становището на страните, съдът установи от фактическа страна следното:

С договор за индивидуален заем № *** от ***г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 153,39 евро – 300 лева, при следните условия: срок 18 седмици, при фиксиран годишен лихвен процент - 40,91 % и годишен процент на разходите 41,88 %, при общ размер на всички плащания 165,11 евро – 322,92 лева. В чл.12, ал.1 от договора страните постигнали съгласие заемателят в срок от три дни след сключване на договора да осигури действието на трето лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими суми. В ал.2 е предвидено, че въпросното трето лице следвало да посети някои от търговските обекти на заемодателя и да сключи с последния договор за встъпване в дълг/договор за поръчителство, който да отговаря солидарно със заемателя за връщане на дължимите суми по договора. Съобразно ал.3 третото лице поръчител следвало кумулативно да отговаря на следните условия: да бъде дееспособно физическо лице, навършило 25 години, да има минимален осигурителен доход през последните шест месеца, предхождащи сключването на договора, от 1500 лева, валидно трудово правоотношение от поне 6 месеца преди сключването на договора, стабилна кредитна история, да не е активен потребител на заемни продукти на дружеството и/или не е поръчител по друг активен паричен заем, предоставен от заемодателя. Предвидена е в чл.12, ал.4 от договора още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 78,21 евро – 152,97 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска, съгласно погасителния план, обективиран в договора за заем. Като писмено доказателство е представено копие от договора за паричен заем и погасителен план.

При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 26 ал. 1, предложения второ и трето от ЗЗД, във вр. чл. 92 от ЗЗД, във вр. чл. 11, т.9 и т.10 от ЗПК.

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на М. с. на Р. Б.. Ал. 5-та на чл. 19 разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл.12, ал.4 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер 3 на 78,21 евро, чиято равностойност е 152,97 лева. Разпоредбата на чл.12, ал.3 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури трето лице поръчител, което да отговаря кумулативно на посочените в договора условия, а именно: да бъде дееспособно физическо лице, навършило 25 години, да има минимален осигурителен доход през последните шест месеца, предхождащи сключването на договора, от 1500 лева, валидно трудово правоотношение от поне 6 месеца преди сключването на договора, стабилна кредитна история, да не е активен потребител на заемни продукти на дружеството и/или не е поръчител по друг активен паричен заем, предоставен от заемодателя. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл.12, ал.1 – ал.3 и ал.4 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл.12, ал.1 – ал.3 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури физическо лице поръчител, което да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях и то в срок от три дни след сключване на договора. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по – специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.