Решение № 177 от 11.07.2022, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 177 гр. С.З., 07.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., II ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Румяна Б. Пенева

Членове:

Иванела Ат. Караджова

Трифон Ив. Минчев при участието на секретаря Стойка Ив. Нанева като разгледа докладваното от Иванела Ат. Караджова Въззивно търговско дело № 20225501000178 по описа за 2022 година

Обжалвано е решение №628/29.12.2021 г. по гр.д.№3845/21 г. по описа на РС-С.З.,с което се отхвърля предявеният от М. К. Р., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С.З., кв. ***, действаща чрез пълномощника си адв.М.В.

М. от АК П., с адрес на кантора и съдебен адрес: гр.П., бул. *** против „Ф.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. *** иск за обявяване за нищожен на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД на Договор за предоставяне на поръчителство № 3853156, сключен между М. К. Р. и „Ф.“ ЕООД, поради това, че бил сключен при неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, както и прогласяване на неговата недействителност като неоснователен и недоказан.

Въззивникът М. К. Р. чрез процесуалния си представител в депозираната въззивна жалба излага доводи за незаконосъобразност на обжалваното решение.Моли същото да бъде отменено и да се постанови друго по същество на спора ,с което да се уважат исковите претенции.Претендират се разноски пред двете съдебни инстанции.

Въззиваемият „Ф.“ ЕООД, ЕИК *** в писменния отговор излага 1 становище,че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.Моли същото да бъде потвърдено.Претендира разноски,включително юрисконсултско възнаграждение.

Постъпила е частна жалба вх.№5794/21.03.22 г. от адв.М.М. в качеството на пълномощник на М. К. Р.,с която се обжалва определение №588/04.03.22 г. по гр.д. №3845/21г.,постановено по реда на чл.248 ГПК.

В постъпилия по делото писмен отговор противната страна взема становище,че обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:

Ищцата М. К. Р. твърди в исковата си молба, че била страна по Договор за заем № 3853156 от 18.06.2020г., сключен с ”И.” АД. Съгласно чл.2 от Договор за заем № 3853156 трябвало да върне сумата по кредита, която се явявала сума от 658.06 лева, при сума на получаване 600.00 лева, при ГПР 40.22 %, годишен лихвен процент - 35.00 %, при срок на кредита от 26 седмици.

Във връзка с чл.4 от Договор за паричен заем № 3853156, сключила Договор за предоставяне на гаранция № 3853156 с "Ф.” ЕООД, спрямо който договор следвало да заплати на ответната страна сумата от 277.94 лева, разпределена на 13 вноски от по 21.38 лева.Счита, че Договор за предоставяне на поръчителство № 3853156, спрямо който трябвало да върне сумата по договора за поръчителство в размер на 314.72 лева, бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че бил сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, като съображенията й за това били следните:

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняваното на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то, вр. от ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип, била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали 2 приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се дадял отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1, преда.3 от ЗЗД.

Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26. ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Така сключеният Договор за поръчителство бил нищожен като противоречащ на добрите нрави и неравноправен по смисъла на чл.143 от ЗЗП.

На следващо място, Договор за поръчителство бил неравноправен по смисъла на чл.143 от 33П. Същият бил във вреда на потребителя и не отговарял на изискванията за добросъвестност и справедливост, и водел до неравновесие в правата на страните, като по този начин бил в ущърб на ищцата като потребител /чл.143 ал.1 ЗЗП/. Посоченият по-горе Договор за поръчителство не бил разбираем и не позволявал на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП.

В допълнение, Договор за поръчителство бил нищожен като противоречащ на добрите нрави и принципа на съразмерността, тъй като сумата, която се претендирала чрез него в размер на 277.94 лева, била в размер на почти половината от размера на отпуснатия кредит от 600.00 лева. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост.

Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането на сумата, предвидена в Договора за поръчителство в размер на 277.94 лева, изцяло се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост.

Наред с това Договор за поръчителство бил нищожен и поради това, че чрез включване на възнаграждението по него към сумата, дължима по Договора за паричен заем, щяла да се наруши разпоредбата на чл. 19 ал.4 от 3ПК, тъй като сумата, която се претендирала чрез него за гарант, не била включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР в размер на 3

40.22 %, както и лихвен процент в размер на 35.00 %, чрез включването на възнаграждението, предвидено по Договор за предоставяне на гарант/поръчителство към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които щял да прави по обслужването на кредита. Съгласно чл.19, ал.1 от 3ПК, ГПР по кредата изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Не бил установен механизмът, по който бил изчислен този процент и по-конкретно какви други разходи освен възнаградителна лихва били включени в него. Също така, предвидената сума в договора за гарант била скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава следвало да бъде включена в годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване, се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за заплащане на поръчителство в посочения потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлявало един от елементите, на които можела да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. 33П. В тази насока била последователната и 4 непротиворечива практика на съдилищата в страната.

Същевременно - посочването на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че Договорът за поръчителство бил неравноправен по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.

Също така имало и нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на 33П.

Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи били договорни клаузи, които не били индивидуално договорени и които, въпреки изискванията за добросъвестност, създавали в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директива 93/13/ЕИО било регламентирано, че не се считала за индивидуално уговорена клауза, която била съставена предварително, и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, каквато безспорно била клаузата на чл.4 от Договора за паричен заем, въз основа на която бил сключен и Договорът за поръчителство. В тази насока била и практиката на Съда на Европейския съюз - Решение по дело С618/10, Решение по дело С-415/11 и цитираната в него практика.

На следващо място, възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ. бр.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл.10а, ад.2 ЗПК. От разпоредбата на чл.10а от ЗПК следвало, че чрез включване на възнаграждението по Договора за поръчителство към сумата, дължима по Договора за паричен заем в размер на 277.94 лева, ще се доведе до заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал.4 от ЗПК, установяващо лимит на годишния процент на разходите, и били в явно противоречие с чл.10а от ЗПК.

Въз основа на гореизложеното, моли съда да приеме, че Договор за 5 предоставяне на поръчителство № 3853156, сключен между нея и „Ф.“ ЕООД, бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че бил сключен при неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, чиято невалидност моли да бъде прогласена.

Моли съда да осъди ответната страна да заплати и направените в настоящото производство разноски.

В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Ф.“ ЕООД, в който считат така предявените искове за процесуално допустими, но изцяло неоснователни, поради което ги оспорват.Твърденията за недействителност на договора за поръчителство били неоснователни.Ответното дружество било вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.За ЗКИ, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие.

Именно в това си качество - на търговец, Дружеството следвало да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка (поръчителство), с цел гарантиране изпълнението на всички парични задължения на Потребителя, възникнали съгласно Договор за паричен заем. С оглед на изложеното следвало да се преценяват приложимите към това правоотношение законови разпоредби, а именно тези на Търговския закон.