Определение № 1991 от 16.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1991 гр. София, 16.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина П.а

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20248002900510 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца “ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК 131134023, против решение № 306/03.11.2023 г. по в.гр.д. № 555/2023 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, в частта, с която е частично потвърдено решение № 109/15.06.2023 г. по гр.д. № 849/2022 г. на Районен съд Свиленград за отхвърляне на предявените от ищеца против ответника П. Д. И. установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на вземания в размер на разликата над уважения размер 7 961,54 лева до пълния предявен размер от 11 840,85 лева – главница по договор за потребителски кредит № 7053053172, 4252,55 лева - договорна лихва за периода 25.04.2021 г. 09.03.2022 г. и 1191,92 лева - обезщетение за забава за периода 25.04.2022 г. 19.05.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.05.2022 г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена Заповед № 182/31.05.2022 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 350/2022 г. по описа на същия районен съд.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Оспорва се изводът на въззивната инстанция, че е налице нарушение на изискването на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК, предвиждащ посочването на годишния процент на разходите (ГПР) и общата дължима от потребителя сума, че поради това договорът за кредит е недействителен и се присъжда само главницата по него. Счита се, че 1 както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договорите за кредит да се означава формулата и методологията за изчисление на годишния процент на разходите.

Релевира се, че ГПР по кредита се пресмята по формула съгласно приложение № 1 към ЗПК, като се вземат предвид посочените общи положения и допълнителни допускания. Допълва се, че няма нарушение на императивна норма на закона, тъй като същата не изисква в договора да се възпроизведе математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Обосновава се, че в случая размерът на ГПР е отразен в договора като сума и като процент, както и е отбелязано, че същият е формиран по определения в приложение № 1 начин. Акцентира се, че страните нито могат да прилагат друга математическа формула, нито са длъжни да опишат в договорите формулата и изчисленията.

Според касатора, необосновано е заключението, че след като в договора за кредит не е посочена методиката за формиране на разходите по кредита, то същият е недействителен. Изтъква се, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК задължително съдържание на договора е методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а от закона, но в случая е договорен фиксиран такъв за целия срок на договора – 50,76%, и това изискване е неприложимо. Излагат се доводи, че размерът на договорната лихва е по-висок от годишния процент на разходите, предвид специфичната формула за изчисляването му и с оглед отложения падеж на първата вноска по кредита – с три месеца от сключването на договора (на 25.01.2021 г.). За неправилен се счита изводът на въззивния съд, че клаузата за възнаградителна лихва не отговаря на закона и такава не се дължи от длъжника.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на въззивното решение до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

“1. Дали при договори за кредит с фиксиран лихвен процент, методиката на банката кредитор за формиране на годишния процент на разходите е задължително или факултативно съдържание?

2. Спазено ли е изискването за ясни и разбираеми клаузи в договор за потребителски кредит с фиксиран процент, в случай, че годишният процент на разходите е посочен като процент, както и е посочена общо дължимата сума по договора, но не е посочена методиката и участващите в нея компоненти, по които е определен ГПР?

3. Липсата на посочена методика и участващите в нея компоненти за изчисляването на ГПР в Договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент равносилно ли е на непосочване на методика за изчисляване на референтния лихвен процент по отношение на предвидените в ЗПК последици и води ли това до недействителност на договора?

4. Следва ли при изрично посочване на ГПР и общата дължима сума от кредитополучателя по договора, същият да се приеме за недействителен на основание чл. 22 ЗПК?

2

5. В случай, че в индивидуален договор за кредит е посочен ГПР и общата дължима сума от кредитополучателя по договора, то следва ли да се приеме, че тази уговорка е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и потребителят е въведен в заблуда относно съществен елемент от съдържанието на договора?”.

По отношение на въведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се поддържа, че така формулираните въпроси са разрешени в противоречие с практиката на СЕС - Решение от 21.11.2002 г. по дело Cofidis, С-473/00, т. 26, Определение от 16.11.2010 г., Pohotovosf, С-76/10, т. 69 и т. 70, доколкото задължението на кредитора е да посочи общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, а не да представи същата и нейните компоненти (която формула и методология е единна за всички държави-членки и е посочена в директивата, както и в приложение № 1 към ЗПК). Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се релевира, че за развитие на правото е необходимо да се създаде съдебна практика по приложението на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК при договори с фиксиран лихвен процент, за да се преодолее тази, според която се въвежда в тежест на кредиторите несъществуващо в нормативната уредба изискване за представяне на механизма, по който е изчислен ГПР и годишния лихвен процент при такива договори.

Ответникът по касация П. Д. И. възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да отмени и потвърди частично първоинстанционното решение, е приел, че на 18.09.2020 г. “ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД е сключило с П. Д. И. договор за потребителски кредит № 7053053172, по силата на който му е предоставил сумата от 12 245,84 лева срещу задължение за връщането й на 31 погасителни месечни вноски, 30 от които в размер на по 716,29 лева всяка и последна в размер на 716,32 лева.

Годишният лихвен процент по кредита е в размер на 50,76 % (чл. 9 от договора), а годишният процент на разходите - 49,04% (чл. 10 от същия).

Ответникът не е платил дължимите вноски с падежи 25.04.2021 г., 25.05.2021 г. и 25.06.2021 г., поради което му било изпратено уведомление за предсрочна изискуемост на задължението, получено на 09.03.2022 г. Окръжният съд е преценил, че доколкото договорът е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, то в полза на физическото лице кредитополучател е 3 приложима правната уредба на ЗПК и ЗЗП в защита на правата му на потребител. Не е споделил доводите на въззивния жалбоподател и ищец в първоинстанционното производство по отношение на спазването на разпоредбите на ЗПК. Изложил е съображения, че с посочване на годишен процент на разходите под 50%, процесният договор за кредит само формално отговаря на изискването по чл. 19, ал. 4 от същия закон, предвиждащ размер на ГПР не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. Акцентирал е, че на основание чл.19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В чл. 9.1 от договора е определен годишен лихвен процент в размер на 50,76%, който е формиращ елемент от годишния процент на разходите, като по аргумент от чл. 9.3 лихвата дори надвишава 50,76% - в случай, че същата се изчислява на дневна база 1/360-та част, както е посочено в тази част. В договора не е конкретизиран механизмът, по който е определен ГЛП, а бланкетното отразяване единствено на краен размер на ГПР не позволява да се проверят индивидуалните му компоненти. Според решаващия състав, простите математически сметки показват, че само визираните в договора разходи за договорна лихва превишават максималния допустим размер, определен в чл.19 ал. 4 ЗПК - пет пъти законната лихва. Окръжният съд е обобщил, че това поставя потребителя в неравностойно положение, тъй като той на практика няма ясна и достъпна за него информация за това как и с колко се оскъпява кредитът му, за да прецени икономическите последици от сключването на договора. Тези уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗПП. С оглед на това въззивната инстанция е споделила извода на районния съд, че не е спазено императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и процесният договор за потребителски кредит е недействителен. Изложени са аргументи за неправилност на мотивите на първоинстанционния съд, че главницата не може да бъде установена за дължима в настоящото производство, тъй като би се стигнало до подмяна основанието на вземането. Изтъкнато е, че при недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Решаващият състав е взел предвид, че съгласно приетото заключение на съдебно-счетоводна експертиза е платена сума в общ размер на 4 284,30 лева от страна на ответника в първоинстанционното производство, с която е погасена част от чистата сума по кредита в общ размер на 12 245,84 лева. При тези данни е достигнал до извода, че обжалваното 4 решение в частта, с която е отхвърлен искът за установяване съществуването на вземането за главница в размер на 7 961,54 лева, следва да бъде отменено и за тази сума претенцията да бъде уважена, а в останалата обжалвана част – потвърдено като правилно.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставените от касатора първи, втори, трети и четвърти въпрос касаят методиката за формиране на годишния процент на разходите по договор за потребителски кредит и съдържанието на последния. Същите отговарят на общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация.

Доводите обаче за допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал.

1, т. 2, предл. 2 ГПК поради противоречие с акт на СЕС са неоснователни.

Посочването на годишния процент на разходите в договора за кредит с потребител е от съществено значение в контекста на Директива 87/102/ЕИО, доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение (така в Определение от 16.11.2010 г., Pohotovosf, С-76/10, т. 70 и 71). Такова съществено значение има изискването в договора за кредит да се посочат данни като годишния процент на разходите, броя и периодичността на погасителните вноски, както и евентуално задължение за плащане на други такси и застраховки. В Решение от 16.07.2020 г. по С-686/19, СЕС е разяснил, че понятието “общи разходи по кредита на потребителя ” обхваща всякакви видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, съответно разходите за лихви и за допълнителни услуги, свързани с договора също се включват. Извел е заключение, че това понятие се отнася едновременно до разходите, свързани с получаването на кредита, и тези, свързани с неговото използване във времето, съответно те трябва да са ясни за потребителя. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на СЕС и е постановил решението си съобразно с националните разпоредби, транспониращи Директива 2008/48/ЕО от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на директива 87/102/ЕИО, включително чл. 19 ЗПК. Приел е, че от математическа гледна точка визираните в договора разходи за договорна лихва превишават максималния допустим размер по чл. 19 ал. 4 ЗПК - пет пъти законната лихва. След анализ на определения годишен лихвен процент на разходите и предвид липсата на възможност да се проверят индивидуалните му компоненти, решаващият състав е преценил, че на потребителя не е предоставена ясна и достъпна за него информация, тези уговорки са във вреда на потребителя и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. За изчерпателност на 5 изложението следва да се отбележи, че е неотносимо цитираното от касатора Решение от 21.11.2002 г. по дело Cofidis, С-473/00, в което е определена като несъответна на Директива 93/13/ЕИО от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори национална разпоредба, забраняваща на националния съд при изтичане на давностен срок да установява служебно или след възражение, повдигнато от потребителя, че дадена клауза е неравноправна. В случая такъв въпрос, свързан с приложение на института на погасителната давност по иск/възражение за наличие на неравноправна клауза в потребителски договор, не е разглеждан от въззивната инстанция. С оглед на горното не се обосновава поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК за допуск до касация.