Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 4603 от 03.07.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 3701/2026
Вид
Решение № 4603
Подписан
03.07.2026
В сила
03.07.2026
Състав
Любомир Луканов, ИНА БРАНИМИРОВА МАРИНОВА, Клаудия Рангелова Митова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 4603 гр. София, 03.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

ИНА БР. МАРИНОВА при участието на секретаря Ирина Ст. Василева като разгледа докладваното от Любомир Луканов Въззивно гражданско дело № 20261100503701 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба на Т. В. К. срещу съдебно решение № 3545 от 24.02.2026г., постановено по гр. д. № 36139/2025г. по описа на СРС, 181 с-в. Решението е постановено по иск с правна квалификация чл. 127а, ал. 2 от СК, вр. с чл.76, т.9 от ЗБЛД и се обжалва в цялост.

В жалбата се твърди неправилност на постановеното решение поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Направени са доказателствени искания.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна К. И. М., чрез упълномощения представител адв. Ж. Ж. от САК, е подал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва по основателност. В отговора не са направени доказателствени искания.

В открито съдебно заседание страните, редовно призовани, поддържат съответно въззивната жалба и отговора на въззивната жалба. От въззивника е депозирана и писмена защита в предоставения срок по чл. 149 ал. 3 от ГПК.

Във въззивното производство са събирани нови писмени доказателства и е изслушано малолетното дете Н.К. М..

1

Видно от служебна бележка от 04.03.2026г., подписана от управителя на „Технотрейд 2020“ ЕООД, Т. В. К. работи на безсрочен трудов договор № 10/11.08.2025г., като бизнес консултант в дружеството. С удостоверение от посочената дата се установява, че същата има начислен брутен доход от дружеството за периода от м. 09.2025г. до м. 02.2026г. в общ размер от 3443.04 евро, а получената сума е 2671.78 евро.

От заверени копия на страници 6-9 от трудовата книжка на Т. В. К. се установява, че тя е работила от 18.04.2022г. до 23.11.2022г. в дружество „Ен Ди Ес“ ЕООД, както и в дружество „Диджитал Експерс“ ЕООД в периода от 18.01.2024г. до 19.03.2024г.

В справка № 317885/09.03.2026г. на Служба по вписванията на Агенцията по вписванията, за периода от 01.01.1991г. до 09.03.2026г., е отразено, че Т. В. К. е придобила на 06.06.2000г. по силата на договор за покупко-продажба на недвижим имот, право на собственост на ап. № 62, находящ се на адрес гр. София, ж.к. ********, а с друга възмездна сделка от 17.05.2010г. е придобила и собствеността на ап. В27, находящ се в гр. София, бул. „********

Видно от пет броя удостоверения с №№ 171-175 и справка за годишния успех във втори клас, издадени от 126 ОУ „П. Ю. Тодоров“, гр. София, се установява, че Н.К. М. е бил ученик от първи до шести клас включително в същото училище и е завършил шести клас с отличен успех през учебната 2024/2025г.

Съдът изцяло кредитира приетите нови писмени доказателства във въззивното производство, като неоспорени от другата страна и кореспондиращи с останалия доказателствен материал.

При изслушването от въззивния съд на детето Н.К. М., с оглед изпълнение нормата на чл. 15, ал. 1 от Закона за закрила на детето, то заявява, че е на 13 години, роден е на 09.09.2012г. и учи в 126-то ОУ. Изразява желанието си да има нов паспорт и да пътува в държавите, в които иска - Испания, Италия, Франция, където може. Иска да ги посещава за да почива там. Заявява пред съда, че не помни майка му някога да го е отвличала.

В социалния доклад с вх. № 73502/01.06.2026г. на АСП, Д“СП“ – Лозенец, представен пред въззивната инстанция на основание чл. 21, т. 15, вр. с чл. 15, ал. 6 от Закона за закрила на детето, в заключителната част са направени изводи, че в интерес на детето Н.К. М. е да пътува извън страната за да разшири своя светоглед и да се запознае с други култури и страни. Социалните работници са изразили мнение, че детето е отглеждано в условия, които му осигуряват физически, психически и емоционален комфорт, както и че е в негов интерес да се разреши издаването на международен задграничен паспорт за пътуване в чужбина, които да бъдат съобразени, че да не се нарушава връзката дете-баща.

Софийски градски съд, в настоящия си състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

С решение № 3545 от 24.02.2026г., по гр. дело № 36139/2025г. на СРС, 181 състав, съдът е отхвърлил молбата с правно основание чл. 127а, ал. 2 от СК, вр. чл. 76, т. 9 от ЗБЛД на Т. В. К. за заместване съгласието на К. И. М. за пътуване на детето Н.К. М. извън пределите на Република България до всички държави от Европейския съюз, Сърбия, Турция и Дубай придружавано от своята майка безсрочно до навършване на пълнолетие, по време не съвпадащо с режима на лични контакти на бащата с детето, както и за издаване на международен паспорт.

2

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна, имаща правен интерес от обжалването и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК валиден и допустим съдебен акт. Дължимата за въззивното производство държавна такса е внесена по сметка на СГС. По изложените съображения съдът приема, че въззивната жалба е редовна и допустима, поради което следва да я разгледа по същество.

Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.

Въззивната инстанция приема, че решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.

Съгласно нормата на чл. 127а, ал. 2 от Семейния кодекс (в приложимата редакция с ДВ, бр. 100 от 2010г., в сила от 21.12.2010г.,), когато родителите не постигнат съгласие по въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това, спорът между тях се решава от районния съд по настоящия адрес на детето. Разрешението по чл. 127а, ал. 2 от СК за извеждане на ненавършило пълнолетие дете от територията на страната без съгласието на единия от родителите може да бъде дадено от съда само за пътувания в определен период от време и/или до определени държави, респ. държави, чийто кръг е определяем. В този смисъл е задължителното за съда указание, дадено в т. 1 от ТР № 1/03.07.2017 год. по тълк. дело № 1/2016г. на ВКС, ОСГК.

Производството по чл. 127а от СК е такова по спорна администрация на гражданските правоотношения, в рамките на което съдът дължи преценка по целесъобразност. Т.е. за да се произнесе по искането в молбата по чл. 127а от СК, съдът дължи да изследва дали искането е в интерес на детето, а не какви са целите на родителя, който иска заместване съгласието на другия родител. В цитираното ТР е прието, че интересът на детето за пътуване в чужбина се преценява конкретно за всеки отделен случай съобразно установените по делото обстоятелства. Съдът взема решението си въз основа на задълбочен анализ на конкретните факти, установени в хода на производството.

Интересите на детето Н.К. М. следва да се обсъдят и от гледна точка на въздействието на евентуалната промяна в неговата жизнена и социална среда, върху правото му на образование, адекватна медицинска грижа с оглед възрастта и здравословното му състояние и други права и интереси на детето. Преценката интересите обосновават извода на този въззивен състав, че исканото разрешение, за което е образувано производството по чл. 127а от СК, е в интерес на детето. В интерес на детето е да пътува до държавите от Европейския съюз, за да придобива знания и впечатления от богатата култура на тези държави, като по този начин се разширява неговият светоглед, което ще се отрази благоприятно на неговото възпитание, образование и развитие като личност.

Този извод на съда се подкрепя както от събраните доказателства, така и от отразеното в представения пред въззивната инстанция социален доклад на Д„СП“Лозенец. Детето е ученик, като след приключване учебната 2025/2026г. ще завърши 3 седми клас в 126 ОУ „П. Ю. Тодоров“, гр. София и няма данни да изостава в усвояването на знанията, които придобива в училище. Обратно, във въззивното производство се събраха доказателства, че детето се справя отлично с усвояването на учебния материал.

По делото липсват твърдения и доказателства за вредности за детето от контактите му с неговата майка и от евентуалните му пътуванията до държавите от Европейския съюз. Посочените държави са политически стабилни, без граждански и социални конфликти, с високи постижения в областта на културата, науката и техниката. В интерес на детето е да пътува извън територията на Република България, да придобива впечатления от посочените държави, като така се разширява неговият светоглед, в каквато насока е и разпоредбата на чл. 35, ал. 1, изр. І от Конституцията на Република България. Така формираният извод на въззивната съдебна инстанция е в съответствие и с правото на свободно движение в рамките на държавите членки на Европейския съюз, гарантирано от чл.3, §2 от Договора за Европейски съюз.

Последното включва и правото на всяко дете да е с родителите си – арг. от чл.9 от Конвенцията за защита на правата на детето (Конвенцията) и правото на личен и семеен живот, гарантирано от Европейската конвенция за правата на човека.

Цитираните конвенции не сочат на безусловно задължение за съда да замести съгласието на родителите му детето да пътува с другия родител извън пределите на страната. Съдът дължи произнасяне по този въпрос, респ. има правомощието да замести съгласието на родител детето му да пътува извън пределите на Република България, само в случаите, в които родителите на детето не могат да постигнат съгласие по тези въпроси (по арг. от чл.127а, ал.1 и ал.2 от СК), каквото съгласие не постигнато между страните, но само ако проектното пътуване на детето в чужбина е в негов интерес. При преценката за интереса на детето, съобразена и с цитираните актове, се налага извод, че някои пътувания в чужбина на детето, дори с родителите биха могли да имат негативно въздействие за него, поради което съдът не следва да ги разрешава (напр. пътуване в държави, в които се води военен конфликт или има реално опасност от извършване на терористични действия на тяхна територия). Детето има право на свободно предвижване - вкл. пътуване в чужбина, но не може да го упражнява нито само, нито със съгласието само на единия от двамата родители. При нужда на детето да пътува в чужбина и разногласие на родителите за това, съдът може да разреши конкретни пътувания за определен период от време и до определени държави или неограничен брой пътувания през определен период от време, но също до определени държави. Възможността на родител и дете да общуват пълноценно е основен елемент от семейния живот, който е защитен по силата на чл. 8 от Конвенцията, дори когато взаимоотношенията между родителите са разрушени (в този смисъл - Monory v. Romania and Hungary, № 71099/01, § 70, 05 април 2005г.; Iosub Caras v. Romania, № 7198/04, §§ 28-29, 27 юли 2006г.). Според установената практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), вътрешни мерки, които възпрепятстват възможността на родител и дете да се радват на взаимната си компания представлява намеса в правото на зачитане на семейния живот. Намесата би била допустима, когато преследва цели, които са легитимни съгласно ал. 2 от чл. 8 на Конвенцията и могат да бъдат разглеждани като „необходими в едно демократично общество“, което предполага, че тя отговаря на належаща социална необходимост и по-конкретно да е пропорционална на преследваната легитимна цел и изисква да бъдат изтъкнати „относими“ и „достатъчни“ основания, за да се оправдае намесата. Между конкуриращите се интереси, тези на детето и на двамата родители, следва да се постигне справедлив баланс, след извършване на задълбочен преглед на цялата семейна ситуация и на цяла поредица от фактори, по-специално от фактическо, емоционално, психологическо, материално и медицинско естество, и на балансирана и 4 разумна оценка на съответните интереси на всяко от лицата, като без съмнение, съобразяването с висшите интереси на детето е от решаващо значение (в този смисъл Diamante and Pelliccioni, § 176, 27 септември 2011г.; Zawadka, § 54; Hokkanen v. Finland, 23 септември 1994г., § 55, Серия A № 299-A).