Решение № 87 от 27.05.2026, Районен съд - Брезник

РЕШЕНИЕ

№ 87 гр. Брезник, 27.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БРЕЗНИК, I -ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: РОМАН Т. НИКОЛОВ при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА АС. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от РОМАН Т. НИКОЛОВ Гражданско дело № 20251710100955 по описа за 2025 година

По изложените в исковата молба обстоятелства ищецът „Бест Кепитьл България“ Е А Д (предишно наименование „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД), с ЕИК:

202423225, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панчо Владигеров“, № 21, Бизнес център „Люлин – 6“, ет. 2, моли съдът да постановите решение, с което да признае за установено по отношение на С. К. Д., с ЕГН: **********, с адрес: гр.

*****************, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумите, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д № 230 по описа на Районен съд Брезник за 2025 г., а именно: 3000 лв. (три хиляди лева) главница, 860.03 лв. (осемстотин и шестдесет лева и три стотинки) договорна лихва, както и сумата 115.62 лв. (сто и петнадесет лева и шестдесет и две стотинки), реализирани от заявителя съдебно-деловодни разноски в заповедното производство, изразяващи се в заплатена по делото държавна такса в размер на 65.62 лв. (шестдесет и пет лева и шестдесет и две стотинки) и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.

(петдесет лева), ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението 09.07.2025 г. до изплащане на вземането. Претендират се разноски.

Ответникът С. К. Д., в срока по чл. 131 ГПК, чрез назначеният й от съда особен представител – адвокат С. В. от АК Перник е представила отговор на исковата молба, с който по подробно изложени съображения оспорва всички искови претенции по основание и размер.

Районният съд, преценявайки събраните по делото доказателства, по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено и доказано следното:

Безспорно по делото се установява, че въз основа на заявление по чл. 410 от ГПК, е издадена Заповед за изпълнение № 96 от 09.07.2025 г. по ч. гр. д. № 230 по описа на РС Брезник за 2025 г.

1

Установи се от обсъдените доказателства, че на 09.06.2022 г. ответникът С. К. Д. е сключил Договор за потребителски кредит № 863489 с „Креди Йес“ ООД, с ЕИК:

BG200688545 за сумата от 3000 лв., като Д. е поел задължението да върне договорената като общо задължение сума от 3860.03 лв. за срок от 9 месеца при месечна вноска от 257.34 лв. и крайна дата за издължаване на кредита 09.09.2023 г., като са договорени МЛП 3.330 % и ГПР 48.060 %.

По делото се установи също, че въз основа на договора за цесия от 12.01.2024 г., вземането е прехвърлено от „Креди Йес“ ООД в полза на ищцовото дружество.

На първо място съдът следва да отговори на въпросът: налице ли е прехвърляне на валидно задължение от цедента на цесионера, налице ли е уведомяване за цесията, изправна страна ли е кредиторът и какви са дължимите суми.

Паричните вземания, които ищцовото дружество – цесионер претендира, произтича от разпоредбата на чл. 99 от ЗЗД, като в разглеждания случай безспорно се установи, че „Бест Кепитьл България“ ЕАД (предишно наименование „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД) е активно материалноправно легитимиран по предявените искове с оглед факта, че е сключен договор за прехвърляне на вземания с „Креди Йес“ О ОД на 12.01.2024 г., в предмета на който попада и вземането на цедента срещу ответника по делото. По отношение на уведомяването за цесията, липсват доказателства за получаване на уведомление от страна на ответника. Неспазването на задължението за уведомяване по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД не влияе върху валидността на договора за цесия, тъй като това задължение е въведено с оглед защитата на длъжника срещу възможността да изпълни на кредитора, който от своя страна се е разпоредил с вземането (в този смисъл Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 2352/2013 г., II т.о., ТК, Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. по описа на ВКС, ІІ т.о.).

По-нататък, съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК настоящият съдебен състав отчете, че длъжникът на осн. чл. 99, ал. 3 ЗЗД е надлежно уведомен, с връчения препис на исковата молба по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, за сключения договор за цесия от 02.04.2024 г., по силата на който ищцовото дружество е придобило вземанията, произтичащи от договор за заем от 11.03.2020 г. Именно поради това са възникнали и последиците на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД спрямо него от 01.10.2025 г. Това е така, защото съгласно чл. 47, ал. 5 от ГПК съобщението съдържащо препис от исковата молба с приложеното към нея уведомление за цесия, се счита за редовно връчено. Трайна е практика на ВКС, обективирана в решение Решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г., на I т.о., Решение № 139/05.11.2014 г. по т.д. № 57/2012 г., І т.о., Решение № 6/04.04.2019 г. по т.д. № 917/2018 г., на І т.о., а именно, че ако в исковата молба е обективирано изявление на банката – ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита за предсрочно изискуем, връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника – ответник, е приложима и по отношение на уведомяването на длъжника за извършената цесия по реда и при условията на чл. 99, ал. 3 ГПК. В случай на невъзможност длъжникът да бъде намерен на посочения от него в договора адрес, правата на кредитора са защитени с предвидените възможности за връчване на уведомлението или чрез нотариална покана по чл. 50 ЗННД, или чрез прилагане на процедурата по чл. 47, ал. 1-5 ГПК. Правото на защита на длъжника, било то спрямо цедента или спрямо цесионера, е защитено, чрез назначаването на особен представител в исковото производство и то след стриктно провеждане на процедурата по връчване на уведомление, предвидена в чл. 47, ал. 1–5 ГПК. По своята правна същност, както обявяването на кредита за предсрочно изискуем, така и прехвърлянето на вземането (цесията), представляват 2 правопроменящи юридически факти, които заварват едно вече съществуващо правоотношение и въздействат върху него. При правопроменящите юридически факти промяната на облигационното правоотношение може да се свърже, както с промяна на неговото съдържание (какъвто е случая с обявяването на кредита за предсрочно изискуем), така и с промяна на правното качество (в хипотезата на цесия). Именно в този смисъл са и определенията, постановени по реда на чл. 288 ГПК, с които по този правен въпрос, не е допуснато касационно обжалване (Определение № 72/05.02.2021 г. по к.т.д. № 1188/2020 г. на I т.о. на ТК на ВКС, Определение № 50649/06.12.2022 г. по к.т.д. № 977/2022 г. на I т.о. на ТК на ВКС, Определение № 60850/02.12.2021 г. по гр.д.

№ 2537/2021 г. на III г.о. на ГК на ВКС).

Цедираното вземане, предмет на издадената Заповед за изпълнение ч.гр.д. № 230 по описа на РС Брезник за 2025 г. и предявените искове, произтича от Договор за потребителски кредит, който безспорно се установява, че е сключен. Безспорно е, че заемната сума е предадена (чл. 4, ал. 1 от Договора), с което е завършен фактическия състав на реалния договор. Същият разкрива характеристики на потребителски договор съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК, но съдът цени усвояването на средства и като конклудентно действие, с което заемателят се съгласява с параметрите на договора.

Така след усвояване на паричния заем, за заемателя е възникнало задължението да върне сумата, като съгласно Общите условия изискуемостта на вземанията по Договора настъпва с определената месечна падежна дата, която в настоящия случай е 9-то число от месеца.

Основните възражения на особения представител на ответника са, че договорът съдържа неравноправни клаузи, които са нищожни и не са обвързващи за потребителя, тъй като същите не са уговорени индивидуално и ясно, уговорени са изключително в полза на кредитодателя -ищец, поради което нарушават принципа на равнопоставеност между потребителя и кредитора. В отговора е посочено, че договорът съдържа клаузи, които не са индивидуално договорени, а се препраща към Общите условия, както и, че са налице клаузи, които задължават потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

Видно от чл. 6 и чл. 8 от договора за кредит вр. с чл. 10, ал. 2, от ОУ на кредитора, предоставянето на заемната сума е скрепено със задължение за потребителя да предостави обезпечение на кредитора в 3-дневен срок под формата на двама гаранти – физически лица, залог върху движима вещ, ипотека или банкова гаранция или ценна книга издадена в полза на заемодателя, като неизпълнението му предвижда заплащането на обезщетителната неустойка във фиксиран размер от 2454.97 лв., която е включена в текущото задължение и която е почти 80 % от договорения размер на кредита.

Съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. В случая, с процесната клауза за неустойка се добавя още едно обезщетение за неизпълнение на едно акцесорно задължение – недадено обезпечение от длъжника.

При съобразяване на всички характеристики следва, че неустойката не съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. Неустойката в посочения в договора размер се явява несъответна на очакваните от неизпълнение на задължението вреди и противоречи на обезщетителната й функция. Тази неустойка по своя характер е единствено санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорни задължения (непредставяне на обезпечение и забава на плащане), но същите не зависят 3 от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондират с последиците от неизпълнението. Тази клауза задължава потребителя при неизпълнението на договора да заплати необосновано висока неустойка.

Ето защо съдът намира, че клаузата за неустойка в договора за заем, е недействителна като противоречаща на законови разпоредби. В договора за кредит ГПР е определен в размер на 48.060 %. При това положение добавянето на начислените неустойки би променило годишния процент на разходите, а това означава, че в договора въобще не е посочен правилен такъв, т.е. прилагат се последиците по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с чл. 22 ЗПК и целият договор е нищожен, а ответникът дължи връщане само на главницата по договора.

Предвид констатираната нищожност на Договор за потребителски кредит № 863489 ищецът има право само на вземане за връщане на неплатената главница, но не и на съпътстващите вземания за договорна лихва, мораторна лихва или за заплащане на уговорените неустойки и такси. В тази връзка и доколкото по делото не са ангажирани доказателства, че за погасяване на задължения по Договор за потребителски кредит № 40034776150 от 10.06.2025 г. ответникът е извършвал плащания, следва че иска следва да бъде уважен за претендираната главница в размер на 3000 лв. Предвид приемане на нова валута в Република България от 01.01.2026 г. присъдените суми следва да се присъдят във валутата, която е посочена в Закон за въвеждане на еврото в Република България (ДВ бр. 70/20.08.2024 г.) при фиксиран курс на превалутиране посочен в чл. 5 от ЗПЕРБ, вр. с чл. 140, параграф 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз, вр. с чл. 1 от Регламент (ЕС) 2025/1409 на Съвета от 8 юли 2025 година, а именно 1 евро = 1,95583 български лева или искът е основателен и доказан за сумата от 1533.87 евро.

Претенцията за законна лихва за забава, както за времето от падежа на задълженията, така и след датата на подаване на заявлението за издаване на заповед следва да се отхвърли, тъй като при нищожен договор забавата настъпва от поканата за длъжника, и ако такава се присъди няма да последват санкционните последици от нищожността на кредита – вж. в този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд – Решение № 129/30.07.2024 г. по търг. дело № 630/2023 г., I ТО.

Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право да му бъдат присъдени направените разноски съразмерно на уважената част от исковите претенции. Тъй като и в заповедното, и в исковото производство ищецът е представляван от юрисконсулт. По отношение на искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение следва да се има предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК и размера на това възнаграждение да бъде определен по реда на чл. 37 от ЗПрП във вр. с чл. 26 от НЗПрП. Видно от материалите по делото, същото не се явява с особена фактическа и правна сложност, поради което и размера на претендираното възнаграждение следва да бъде определен в минимален размер на сумата от 40.90 евро.