Решение № 14 от 08.01.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 14 гр. Стара Загора, 08.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Илкова при участието на секретаря Анастасия П. Балабанова като разгледа докладваното от Таня Илкова Гражданско дело № 20255530103030 по описа за 2025 година

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК.

Ищецът Г. Н. Г., чрез упълномощения си представител, твърди в исковата си молба, че на 01.02.2023 г. сключил договор за паричен заем № 807629 с ответното дружество, по силата на който заемодателят „СИТИ КЕШ“ ООД му предоставил заем в размер на 900.00 лева. Параметрите на отпуснатия заем били посочени в чл. 3 от договора и били следните: Размер на заемната сума - 900.00 лева; Размер на погасителна вноска - 3 х 30.04 лв. и 9 х 117.42 лв.; Ден на плащане - петък; Вид вноска - месечна; ГПР - 47.94 %; Брой вноски - 12; Фиксиран лихвен процент - 40.05 %; Дата на първо плащане 03.30.2023 г.; Дата на последно плащане - 05.02.2024 г.; Обща сума за плащане - 1 146.90 лева.

Въпреки, че в чл. 3, т. 10 от договора за заем било посочено, че общата сума за плащане била в размер на 1146.90 лева, ищецът установил, че сумата, която трябвало да заплати за погасяване на задълженията си по този договор, била в размер на 2 352.00 лева. Това било така, защото трябвало да заплати и сумата от 1 205.10 за неизпълнение на задължението си по т. 6.6. от договора за заем- да предостави, в тридневен срок от сключването му, обезпечение по начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33 на ОУ: поръчител или банкова гаранция.

Размерът на неустойката във всяка от погасителните вноски бил посочен 1 в колона 6 /шеста/ от погасителния план - 3 вноски по 165.96 лева и 9 вноски по 78.58 лева. Тази неустойка била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

Клаузата била нищожна и на основание - чл. 146,ал.1 от ЗЗП във връзка с чл.

143, т. 5 от ЗЗП, тъй като чл. 6 от договора била неравноправна клауза, която задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

В случая в чл. 6 от договора формално била уговорена неустойка за неизпълнение и задължение към ответника, но фактически се дължала не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба за кредитора. Това било така, доколкото за да възникне вземането под формата на неустойка, договорът предвиждал редица условия, които били кумулативно дадени и следвало да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което било обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът дал възможност на насрещната страна в едва тридневен срок да му предостави банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на определени условия.

Налагането на толкова къс срок въобще препятствало всички възможности на длъжника да реализира и изпълни условията. Той обективно бил в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който да отговарял на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждали на извод, че изначално било трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение.

Алтернативната опция за обезпечение /банкова гаранция/ също поставяла трудно преодолими пречки пред заемателя. Налагал се извода, че и двете опции по чл. 6 от договора всъщност не давали възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като били много трудно изпълними. След като това било така, във всички случаи вземането за неустойка щяло да възникне в сферата на кредитора. Затова тя била уговорена и като сигурна част от дълга като следвал да се заплаща разсрочено на равни части с всяка погасителна вноска. При тези трудно изпълними условия, за да не възникнело задължението за неустойка, както и предвид размера й съпоставен спрямо главницата, неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръщала само в средство за обогатяване на кредитора. Ето защо тя била нищожна. Фактически не се касаело за дължима неустойка, а за вземане, което се плащало заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлявало допълнителна печалба за кредитора освен лихвата. В конкретния случай реално била договорена допълнителна договорна лихва, която да плащал длъжникът и която била печалба за кредитора.

Неустойката била нищожна и на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД. За да възникне правото на неустойка уговорката за дължимостта й не трябвало да 2 противоречи на императивни правни норми на закона и на добрите нрави.

Разгледани като неписани морални норми израз на принципите на справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави правело уговорката за неустойка нищожна по смисъла на чл.26, ал.1 пред. 1 и пред.З от ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.

Основното задължение на заемателя по договора за паричен заем било да върне на падежа заемната сума ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответствало на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението на предоставения заем. С клаузата на чл. 6 от процесния договор обаче била предвидена неустойка за неизпълнение, но на задължението за предоставяне на обезпечение в тридневен срок от подписване на договора. Предназначението на обезпеченията към един договор за кредит било да гарантират изпълнението на задължението на кредитополучателя да върне заемната сума и дължимите лихви. При липса на такова обезпечение заемодателят имал право да прецени дали въобще да сключи договора за заем като тази преценка би следвало да предхожда сключването на договора.

Фактът, че договорът за кредит се сключвал без да бъде предоставено нужното според кредитора обезпечение потвърждавало ищцовата теза, че сумата формално наречена неустойка била всъщност скрита възнаградителна лихва.

При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на ТР №1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело №1/2009г на ОСТК така уговорената неустойка излизала извън предадените й санкционна, обезщетителна и обезпечителна функции тъй като същата при пораждане на задължението била уговорена да бъде по естеството си източник на неоснователно обогатяване.

Уговорена била компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното като начинът, по който била уговорена сочел, че заемателят всякога щял да дължи неустойка и то в прекомерен размер спрямо заемната сума, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора не осигурил обезпечение дори и когато той бил изправна страна по отношение на основното си задължение, а именно да върне на падежа главница ведно с възнаградителната лихва. Следователно дори интересът на кредитора по договора за заем да бил удовлетворен, той в срок да получавал главницата и възнаградителната лихва, той щял да има право да получи и допълнително неустойка, която не била свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора. Обезпечението в случая имало цел различна от тази на неустойката. Ако тя обезщетявала вредите от неизпълнението, то обезщетението в различните му форми защитавало кредитора срещу 3 неизпълнението и подготвяло неговото изпълнение. От неизпълнението на задължение за представяне на обезпечение не настъпвала вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. В този случай при неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума и възнаграждение за ползването й кредиторът щял да се удовлетвори от имуществото на длъжника, което служело за общо обезпечение с оглед правилото на чл. 133 от ЗЗД. Ето защо уговорката между страните за плащане на неустойка, тъй като не преследвала заложените й функции, била нищожна в противоречие с добрите нрави.

Клаузата на чл. 6 от процесния договор била и неравноправна, по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, поради което също била нищожна и на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, тъй като била уговорена във вреда на потребителя и целяла единствено обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза на вземане на неустойка, като по този начин оскъпявала цената на заема.

Този извод се подкрепял от обстоятелството, че било изначално предвидено неустойката да се кумулира към погасителните вноски като се разсрочело изпълнението й. Поради това следвало да се приеме, че уговорената неустойка не отговаряла на изискването за добросъвестност в гражданските отношения и водела до значително неравноправие между правата и задълженията на заемателя и заемодателя. Налице била неравноправност по чл. 143, т. 5, според която разпоредба била неравноправна клаузата, която задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

Същата била уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, уреждащ максималния размер на ГПР, поради което и на основание чл. 21 от ЗПК била нищожна и заплащане по нея не се дължало.

Сключването на тази допълнителна „договорка“ представлявала конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита. Тези съждения съвпадали с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № С- 714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което имало задължителен характер за всички съдилища и учреждения.

Договорът за заем противоречал на част от императивните разпоредби на ЗПК. В случая следвало да се приложи чл.21, ал.1 от ЗПК, който гласял, че всяка клауза в договора за потребителски кредит имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона била нищожна. В договора трябвало да се посочи размера на лихвения процент като в конкретната хипотеза в този процент трябвало да е включена и неустойката, която като неустойка била нищожна, а реално била сигурна печалба за кредитора. Следователно фиксираният лихвен процент нямало да е 40.05% както бил записан, а следвал да е по- голямо число, ако в него участвало и вземането от 1 205.10 лв., 4 формално уговорено като неустойка. Нарушен бил чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като не бил посочен реалният годишен лихвен процент.

Освен това доколкото лихвата била част от ГПР, следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следвало да участва и сумата от 1205.10 лв. изразена като процентно измерение. Това не било сторено, поради което бил нарушен чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. По този начин не ставало и ясно дали ГПР не надвишавал пет пъти размера на законната лихва /чл.19, ал.4 от ЗПК/. Тази конструкция била предназначена да прикрие действителните разходи по кредита. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за всички съдилища и учреждения.

Процесният договор за заем попадал в обсега на ЗПК, поради което трябвало да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл. 11, ал. 1 от ЗПК ясно посочвала какво следвало да съдържа договорът за кредит. Според чл. 22 от ЗПК когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1; чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.7-9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Следователно част от изискванията на чл. 11, ал. 1 от Закона досежно съдържанието на договора били императивни и нарушаването им влечало нищожност на сключения договор. В случая имало нарушение на т. 9 и т. 10 от посочената разпоредба. В т. 9 било записано, че договорът трябвало да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който бил свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагали различни лихвени проценти тази информация се предоставяла за всички приложими лихвени проценти. В т. 10 било записано, че договорът следвало да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума дължима от потребителя изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочели взетите предвид допускания използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин.

Разпечатката съдържа 27 от 119 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b31647d2-0f8e-4b51-a4a6-2435c702cfa8