Решение № 13618 от 08.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13618 гр. София, 08.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 57 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ при участието на секретаря ВЕСЕЛА М. МАРИНОВА като разгледа докладваното от МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ Гражданско дело № 20251110154338 по описа за 2025 година

Предявен е иск от „И.Ф.“ ЕООД чрез адв. юрк. Г. /л.30/ с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, във вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 86 ЗЗД, за установяване съществуването на вземане на ищеца по отношение на ответника за сумата от 500 лв., непогасена главница по Договор за предоставяне на кредит от 04.07.2024 г., ведно със законна лихва от 03.07.2025г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 49,50 лв. за периода от 04.07.2024 г. до 01.12.2024 г. и законна лихва в размер на 39,00 лв. за периода от 01.12.2024 г. до 24.06.2025г. за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 851/2025 г. по описа на РСгр.Гоце Делчев. Ищецът претендира и сторените разноски по делото.

Ищецът твърди, че по силата на Договор за потребителски кредит от 04.07.2024 г. е предоставил на ответника заемна сума, като последният се е задължил да я върне съобразно погасителен план към договора, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Твърди, че към настоящия момент е падежирала и последната вноска по кредита. За събиране на вземанията ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, по което било образувано ч.гр.д. № 851/2025 г. по описа на РС- гр.Гоце Делчев. Ответникът възразил в срока по чл. 414 ГПК, поради което са предявени настоящите искове. Ето защо, моли съда да постанови решение, с което да уважи предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника Венцислав Б. чрез адв. Л.-., с който изразява становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва, че между страните има сключен договор, подписан от ответника саморъчно или съгласно правилата на ЗПФУР. Сочи за клаузи от договора и общите условия, които счита за неравноправни. Счита, че договорът е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.7-12, т. 20, ал. 2, чл.

19, ал. 4 от ЗПК, за което излага подробни съображения. Навежда доводи във връзка с начина на изчисление на ГПР и включените в него разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 ДР на ЗПК.

Счита, че в договора и ОУ към него липсва методика за формиране на ГПР. Навежда доводи относно нищожността на клаузата от договора, предвиждаща заплащането на неустойка, като протИ.речаща на добрите нрави, заобикаляща закона, протИ.речаща със ЗЗП и на ред други основания. Счита, че размера на шрифта на договора не отговаря на предвидения в чл. 10, ал. 1 ЗПК - шрифт 12 или повече. Навежда възражение за изтекла погасителна давност. Моли исковете да бъдат отхвърлени, претендира разноски.

Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

1

Договорът за потребителски кредит е формален /изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/; реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК; възмезден и комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне на кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Възнаградителната лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предоставени за разпореждане.

В настоящият случай е представен писмен Договор за предоставяне на кредит от 04.07.2024 г., сключен между ответника в качеството му на кредитополучател и ищеца в качеството на кредитор. Съгласно текста на същия ищецът предоставя на ответника в качеството му на кредитополучател сумата 500 лв. Уговорено е общия размер на всички задължения - 747,50 лв., платими на 5 погасителни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент 40,15% и ГПР 48,44%.

Крайният падеж на договора е 01.12.2024 г.

Видно от разписка за извършено плащане е, че на 04.07.2024г. сумата от 500 лв. е била предадена на ответника. По тези съображения съдът намира, че е налице реалното предаване на сумата.

Представеният частен диспозитивен документ - договор за потребителски кредит, е подписан от страните с обикновен електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУ, вр. с чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014г. Процедурата по кандидатстване за договор за кредит от 04.07.2024 г. е била изпълнена, съгласно заключението на допуснатата СТЕ.

Неприложимо е изискването за изготвяне на договорът с шрифт 12 или по-голям, доколкото става въпрос за електронен документ. Това е така, тъй като съдържанието на електронния документ може да бъде увеличено от страна на потребителя чрез ползваното техническа средство компютърна конфигурация. Още повече с просто с просто око е видно, че представения по делото препис от документа е с шрифт 12 или по-голям.

Следователно, съдът намира, че между страните е налице облигационно правоотношение по договор за паричен заем /потребителски кредит/.

По отношение на искането на ответната страна за прогласяване на процесния договор за недействителен, съдът следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл.146, ал. 1 ЗЗП./ в този см. т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.

При извършена служебна проверка на договора съдът констатира, че ГПР е изчислен неправилно, тъй като към него не е била включена неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение.

Настоящият съдебен състав намира, че предвидената в договора клауза за неустойка протИ.речи на добрите нрави като критериите дали е налице нищожност поради протИ.речие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о. /. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В 2 случая обаче страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя, в 5 дневен срок от сключване на договора да предостави на банкова гаранция или поръчителство на две физически лица /които следва да отговарят и на точно определени изисквания/. В договора изрично е посочено, че при неизпълнение на задължението от страна на заемополучателя същият ще причини на кредитора вреди, за които се дължи неустойка като обезщетение, размерът на тази неустойка е определен в размер на 198 лв., която се събира разсрочено ежемесечно.

Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. С настоящото заявление се претендира неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението в 3 дневен срок от подписване на договора, да представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на това задължение е санкционирано с неустойка. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, протИ.речи на добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното, като начинът по който е уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка в размер повече от половината от заетата сума, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора, не осигури обезпечение дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен – той в срок да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем. Отделно от това, в хипотеза в която заемателят изпълнява задълженията си за връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй като то се изпълнява, но и при този случай, уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи вреди от това и да не му е необходимо обезпечение. По тези съображения съдът приема, че предвидената неустойката протИ.речи на добрите нрави и на разпоредбите на ЗПК. С оглед горното също така следва, че стойността на неустойката е трябвало да бъде включена в калкулациите на ГПР, като разход по кредита.

При това положение се установява, а и е изведено като безспорно в заседание, проведено на 24.04.2026г., че реално размерът на ГПР надвишава пет пъти размера на законната лихва.

Както се спомена по-горе от съществено значение в случая е, че сумата от 198 лв. не е включена като разход при определяне размера на ГПР, като при включването би се получил ГПР надишващ максимума, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед гореизложеното при подобно некоректно посочване в договора на ГПР, без да са включени разходи за неустойка, се нарушава разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Последица на нарушението на въпросната разпоредба е недействителност на договора на осн. чл. 22 ЗПК и дължимост единствено на чистата сума по кредита на осн. чл. 23 ЗПК.

Установи се, че главницата по договора е в размер от 500 лв.

Ето защо съдът намира, че искът за главницата следва да се уважи до сумата от 500 лв./255,65 евро./

Съответно, тъй като договорната лихва също не е част от чистата сума по кредита, искът с правна квалификация чл. 240, ал. 2 ЗЗД следва да се отхвърли, като неоснователен.

Съдът намира, че не е изтекла погасителна давност, независимо от кой начален момент се смята, тъй като договорът е сключен на 04.07.2024 г., а заявлението е депозирано на 03.07.2025г.

Относно иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД.

Обезщетението за несвоевременно изпълнение на парично задължение има акцесорен характер и възниква от момента на изпадане на длъжника в забава по отношение на главното му задължение.

Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение, какъвто е и даденият казус, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. В 3 хипотезата на чл. 23 ГПК, която е проявление на принципа заложен в чл. 59, ал.1 ЗЗД, вземането е изискуемо от деня на разместване на благата, тъй като неоснователността на преминаване на благата съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент, като същото не е обвързано със срок, поради което съгласно чл. 69, ал.1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Вземането за обезщетение за мораторна лихва при този състав, както и при общия на неоснователно обогатяване, възниква от деня на забавата на длъжника, която при липсата на определен срок настъпва след покана на кредитора. Поканата за заплащане на обезщетение има значение за определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи обезщетение по чл. 86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата, с която неоснователно се е обогатил /в посочения смисъл е и задължителната съдебна практика, обективирана в решение № 394/27.11.2015 г. по гр.д.№ 3 034/2015 г. на ВКС, IV ГО; решение № 218/29. 12.2015 г. по гр.д.№ 7310/2014 г. на ВКС, I ГО; решение № 48/10.09.2012 г. по т.д.№ 237/ 2011 г. на ВКС, II ТО; решение № 706/30.12.2010 г. по гр.д.№ 1769/2009 г. на ВКС, III ГО; решение № 113/29.08.2012 г. по т.д.№ 396/2011 г. на ВКС, II ТО, постановени по реда на чл. 290 ГПК и др./ По делото не е представена покана за плащане, от чиято дата следва да се приеме, че е настъпила изискуемостта. Длъжникът би могъл да се счита за уведомен единствено при получаване на съобщението, удостоверено с подпис при връчване или връчването му по реда на чл.