Решение № 6 от 22.01.2026, Районен съд - Девин

РЕШЕНИЕ

№6 гр. Девин, 22.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДЕВИН в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Елка Ант. Хаджиева при участието на секретаря Лили В. Чаушева като разгледа докладваното от Елка Ант. Хаджиева Гражданско дело № 20255410100325 по описа за 2025 година

И ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО :

Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК, чл.

143, т. 19, чл. 11, ал. 10 от ЗПК; чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл.86 ЗЗД .

В исковата молба ищцата твърди, че е сключила Договор за потребителски кредит № 226*/20.07.2020г. с „К.“ ЕАД, а с „А. Т.“ ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство, като е усвоила изцяло предоставената й в заем сума от 3000.00 лева. Твърди, че Договора за кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК и на основание чл. 143, т. 19 от 33П, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 10 от ЗПК. Твърди, че съгласно условията на Договор за потребителски кредит № 226*/20.07.2020г. лихвеният процент по кредита е в размер на 40,00 %, а годишният процент на разходите е 48,21%. Твърди се, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 48.21 % е заблудил потребителят като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди, че уговореното възнаграждение за фирма - поръчител е 1 разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Счита, че този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Твърди, че в нарушение на императивните изисквания на чл.

19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР от 21,39 % разходите, които следва да извърши ищецът за заплащане на възнаграждение на фирмата - поръчител.

Моли съда, да прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит № 226*/20.07.2020г., както и да прогласи нищожността на договор за предоставяне на поръчителство от 20.07.2020г., сключен с „А. Т." ЕООД. Моли съда /с протоколно определение № 352/18.12.2025г. е допуснато изменение – намаляване на исковата претенция на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК/ да осъди „К.“ ЕАД да върне сумата от 495.89 лева - платена възнаградителна лихва по договор за предоставяне на потребителски кредит № 226*/20.07.2020г. за периода от 20.07.2020 - 20.12.2023г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Моли съда да осъди „К.“ ЕАД да възстанови на ищцата заплатените от нея в периода от 20.07.2020 20.12.2023г. без правно основание суми в общ размер на 1025.06 лева, съставляващи престирани от нея в парични плащания, извършени в изпълнение на непородилия правно действие договор за поръчителство към договор за кредит № 226*/20.07.2020г.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор по исковата молба от ответното дружество „К.“ ЕАД, чрез пълномощника им юрк. В. Т., с който оспорва изцяло предявените искове по основание и размер. Оспорва исковете изцяло по основание и размер и моли съда да ги отхвърли в цялост. Не оспорва сключването на договор за потребителски кредит № 226*/20.07.2020г., 2

(договора за кредит) между ищцата, като кредитополучател, и „К.“ ЕАД, като кредитодател, за сумата от 3 000.00 лева, при лихвен процент по кредита в размер (ГЛП) на 40,00 % и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 48,21 %. Съгласно приложения към настоящия Отговор договор за кредит, ищцата се е задължила да върне сумата по кредита в срок на 24 месечни погасителни вноски, като общият размер на плащанията е 4405.44 лева (сбор от 3000.00 лева главница и 1405.44 лева договорна възнаградителна лихва).

Твърди, че ищеца е погасил задълженията си по договора за кредит доброволно и предсрочно, предвид което не е заплатил в пълен размер уговорената с договора възнаградителна лихва. Във връзка с твърдението на ищеца, че е заплатила сума по сметка на доверителя му в размер на 1150.00 лева, разпределена за погасяване на възнаградителна лихва по кредитното правоотношение и сума в размер на 2787.00 лева, разпределена за погасяване на задължения на ищеца по процесния договор за предоставяне на поръчителство, прави следните твърдения: Твърди, че ищеца е заплатил по сметка на „К.“ ЕАД във връзка с процесиите договори сума в общ размер на 4795.31 лв., от които: 3000.00 лв. са разпределени за възстановяване на предоставената в заем главница: 495.89 лв. са разпределени за погасяване на начислената договорна възнаградителна лихва 1025,6 лв. са разпределени за погасяване на задълженията на ищеца по процесния договор за предоставяне на поръчителство; 274.36 лева са разпределени за погасяването на други задължения на ищеца по процесните правоотношения, в това число и 271.74 лв., които са останали неразпределени, като към днешна дата не сме получавали искане за възстановяването им от страна на ищеца. Оспорва твърдението на ищеца, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен, тъй като съдържанието му не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК (да бъдат посочени „годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“). Не оспорва твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР възнаграждението за предоставяне на поръчителство, дължимо и платимо на „А. Т." ЕООД, не е включено като разход по смисъла на чл. 19 от ЗПК, като излага подробни съображения в тази насока. Твърди, че единственият разход по смисъла на чл. 19 от ЗПК. който е включен при 3 изчисляване на ГПР, е договорната възнаградителна лихва. Моли съдът да има предвид, че възнаграждението за поръчител не е включено като разход по кредита, тъй като не отговаря на легалната дефиниция за общ разход по кредита, формулирана в пар. 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК.

Сключването на договор за предоставяне на обезпечение и съответно заплащането на възнаграждението за предоставено поръчителство, макар и разход за допълнителна свързана с договора за кредит услуга, не е задължително условие за получаване на кредита и предоставянето на кредита не е в резултат на търговски клаузи и условия между „К.“ ЕАД и „А. Т.“ ЕООД.

На следващо място размерът на възнаграждението за поръчител не е известен на доверителя ми към момента на сключване на договора за кредит. Твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство, бидейки незадължителен, не попада в хипотезата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, респективно разходът за него не се включва в ГЛП и ГПР и няма нарушение на чл. 19 от ЗПК. Твърди, че „К.“ ЕАД към датата на сключване на договора за кредит и формирането на ГПР, не е имало информация относно размера на дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство. Договорът за предоставяне на поръчителство (в случай че бъде избран такъв), се сключва след сключването на договор за кредит с „К.“ ЕАД. „К.“ ЕАД не знае и няма как да узнае предварително какво възнаграждение ще се уговори по един бъдещ договор между кредитоискателя и поръчителя А. Т.“ ЕООД, по който бъдещ договор „К.“ ЕАД не е страна. Възнаграждението на поръчителя ,А. Т.“ ЕООД по бъдещия договор не е известно на кредитодателя към момента на сключването на договора за кредит от кредитоискателя, респективно не попада в хипотезата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, за да е общ разход по кредита за потребителя при изчислението на ГПР по чл. 19 от ЗПК. Твърди, че действително „К.“ ЕАД е едноличен собственик на капитала на „А. Т.“ ЕАД. Въпреки това двете дружества са самостоятелни юридически лица, със собствен предмет на дейност, служители, информационни системи и правила на дейност. В този смисъл „К.“ ЕАД няма достъп до договора за предоставяне на поръчителство, съответно няма данни за размера на паричните задължения на кредитополучателя по същия.

Моли да се отхвърлят изцяло предявените искове и излага подробни съображения.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от 4 ответника „А. Т.“ ЕООД, с който счита, че предявеният иск е неоснователен.

Оспорва изцяло по размер и основание предявения иск. Относно твърдените от ищеца факти, не оспорва твърдението на ищеца, че на 20.07.2020г. е сключен договор за потребителски кредит № 226*/20.07.2020г., във връзка с обезпечаването на който е сключен Договор за предоставяне на поръчителство с поръчител „А. Т." ЕООД и потребител С. М. К.. Твърди, че размера на главницата по договора за кредит възлиза на 3000.00 лева и следва да бъде върнат за срок от 24 месеца при ГПР от 48,21 % и ГЛП от 40,00%. Общият размер на дължимите по кредита суми възлиза на 4405.44 лева, като отбелязва, че ищеца е погасил предсрочно задълженията си по процесните договори, предвид което не е дължал и заплатил в цялост възнаградителната лихва и възнаграждението за предоставеното поръчителство в полза на доверителя му.

Твърди, че доверителят му е сключил с ищеца договор за поръчка при условията на чл. 280 от ЗЗД, наименован „договор за предоставяне на поръчителство", съгласно същината на който е поел задължението да сключи договор за поръчителство с „К." ЕАД, по силата на който се е задължил да гарантира като поръчител описаното в предходния абзац задължение на ищеца.

Съгласно погасителния план, представляващ част от Приложение № 1 към сключения с ищеца договор за предоставяне на поръчителство за така описаната услуга е дължимо възнаграждение в размер на 170.52 лева на месец за периода на действие на договора за кредит. Твърди, че възнаграждението се дължи само за периода, за който е гарантирано задължението по кредита, т.е, при предсрочно погасяване на задължението на кредитополучателя, каквото е налице в настоящия случай, същият не дължи възнаграждение на доверителя му за периода след пълното изплащане на кредита. Подробно описва и механизма на сключване на договора за кредит и този за предоставяне на поръчителство. Счита, че предвид изложеното възнаграждението за поръчител не следва да бъде включено в ГПР, тъй като същото не отговаря на дефиницията на § 1 т. 1 от ДР на ЗПК, респективно на Член 3, б. „ж" от Директива 2008/48/EQ. Съгласно въпросната дефиниция, за да бъде включено едно парично задължение в ГПР, то трябва да има следните три характеристики: трябва да е (1) разход за кредитополучателя, който е (2) свързан с договора за кредит и е (3) известен на кредитора към датата на сключване на договора. В случай че разходът представлява възнаграждение за допълнителна услуга, то той се включва в ГПР само когато „сключването на 5 договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита“. Твърди, че „К.“ ЕАД не знае и няма как да узнае предварително какво възнаграждение ще се уговори по бъдещ договор между кредитоискателя и поръчителя „А. Т.“ ЕООД, по който бъдещ договор „К.“ ЕАД не е страна. Счита, че сключването на договор за предоставяне на поръчителство не може да бъде квалифицирано и като „заблуждаваща търговска практика", като излага подробни съображения.