Решение № 1226 от 20.07.2016, Районен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

№

1226 20.07.2016г. гр. Бургас

В ИМЕТО НА НАРОДА

Бургаският районен съд ХVІ –ти граждански състав на седми юли две хиляди и шестнадесета година в публично заседание в следния състав :

РАЙОНЕН

СЪДИЯ: СИЛВИЯ ПЕТРОВА при секретар М.М., като разгледа докладваното от съдия Петрова гражданско дело № 2091 по описа за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е образувано по искова молба на Н.Т.К., ЕГН **********, с адрес: ***, против „ПСФК Черноморец Бургас” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, ж. к. „Лазур”, спортен комплекс „Лазур”, с която се претендира установяване съществуването на вземания в полза на ищеца за следните суми: 3166.04 лева (три хиляди сто шестдесет и шест лева и четири стотинки) – сбор от неизплатено нетно трудово възнаграждение за месеците септември, октомври, ноември и декември 2015г. и дължимо обезщетение по чл.40 ал.5 от КСО, както следва: 823.80 лева възнаграждение за септември 2015г., 823.80 лева възнаграждение за октомври 2015г., 766.50 лева, от които 92.34 лева обезщетение по чл.40, ал.5 КСО и 674.16 лева възнаграждение за ноември 2015г., 751.94 лева възнаграждение за декември 2015г., 54.59 лева (петдесет и четири лева и петдесет и девет стотинки) – сборна мораторна лихва, начислена върху всяко от месечните възнаграждения за периода от съответния падеж до 15.02.2016 г., както следва: 24.23 лева върху възнаграждението за септември 2015г. за периода от 01.11.2015г. до 15.02.2016г., 17.42 лева върху възнаграждението за октомври 2015г. за периода от 30.11.2015г. до 15.02.2016г., 9.80 лева върху възнаграждението и обезщетението за ноември 2015г. за периода от 31.12.2015г. до 15.02.2016г., 3.14 лева върху възнаграждението за декември 2015г. за периода от 31.01.2016г. до 15.02.2016г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 15.02.2016 г. до окончателното плащане на главницата, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №

425/17.02.2016 г. по ч. гр. д. № *** г. по описа на БРС. Моли съда да уважи исковете и да му присъди съдебно-деловодни разноски, направени в заповедното и в исковото производство. Исковите претенции се поддържат, в подкрепа на отправеното искане се ангажират доказателства.

Твърденията са, че ищецът е бил в трудово правоотношение с ответника по силата на трудов договор № *** на 13.09.2011г., по който ищецът е изпълнявал длъжността „***”. Основното трудово възнаграждение било уговорено на 800 лева, а с допълнително споразумение от 01.06.2012г. било изменено на 930 лева, платимо до 30-то число на следващия месец. Ответникът не е заплатил дължимото трудово възнаграждение от периода септември – декември 2015г. и обезщетение по чл. 40, ал.5 от КСО.

В срока по чл. 131 от ГПК ответната страна не е депозирала отговор на исковата молба. Представя справка извлечение от счетоводните книги относно начислените за процесния период трудови възнаграждения на Н.Т.К..

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени при условията на първоначално обективно съединяване са искове с правно основание чл. 357, ал.1, вр. чл.128, т. 2 вр. 242 от КТ и чл.

245, ал. 2 от КТ във вр. с чл. 422 от ГПК.

По делото е изискано и приложено ч.гр. д. № ***г. по описа на БРС, по което е издадена заповед № 425 от 17.02.2016 год. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, за сумата от 3166.04 лева – главница и 54.59 лева – лихва за забава, ведно законната лихва считано от подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането. Длъжникът е депозирал своевременно възражение срещу заповедта, поради което в указания срок заявителят е предявил иск за установяване на вземането си, който настоящият състав намира за допустим.

Страните по делото не спорят и се установява от трудов договор №

*** на 13.09.2011г., че те са били работник и работодател по трудово правоотношение, по което ищецът е изпълнявал длъжността „***”. Съгласно договора основното трудово възнаграждение било уговорено на 800 лева, а с допълнително споразумение от 01.06.2012г. било изменено на 930 лева, платимо до тридесето число на следващия месец. Трудовият договор е валиден, подписан от двете страни.

Видно от представената справка за начислените и неплатени нетни трудови възнаграждения на ищеца, същите възлизат в размер на общо 3166.04 лева за периода от месец септември 2015г. до месец декември 2015г., както следва: 823.80 лева възнаграждение за месец септември 2015г., 823.80 лева възнаграждение за месец октомври 2015г., 766.50 лева, от които 92.34 лева обезщетение по чл.40, ал.5 КСО и

674.16 лева възнаграждение за месец ноември 2015г., 751.94 лева възнаграждение за месец декември 2015г.

Не са ангажирани никакви доказателства, от които да се установява неизпълнение на задълженията на работника.

Съгласно разпоредбата на чл. 242 от КТ положеният труд по трудово правоотношение е възмезден.

Разпоредбата на чл. 128 от КТ задължава работодателя да заплаща в установените срокове уговореното трудово възнаграждение на работника. Разпоредбата на чл.8, ал.2 от КТ установява презумпция за добросъвестност на работника при осъществяване на трудовите му права и задължения, необорена от ответника в настоящото производство.

Размерът на дължимото трудово възнаграждение и обезщетение по чл.40, ал.5 КСО за претендирания период – месец септември

2015г. до месец декември 2015г. е в общ нетен размер 3166.04 лева.

Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданско-процесуалното право, ответникът работодател носи доказателствената тежест да установи надлежно заплащане на трудовото възнаграждение на ищеца, с оглед опровергаване на правното му твърдение за договорно неизпълнение. Доказателства в този смисъл от ответната страна не бяха ангажирани. По делото в тежест на ответника бе да установи по реда на чл. 154 от ГПК, че извършил плащане на работната заплата, като в производството не бе проведено такова доказване. Настоящата инстанция намира за доказано неизпълнението на задълженията на работодателя – ответник да заплати трудовото възнаграждение на ищеца за исковия период: за месеците септември, октомври, ноември и декември 2015г. и обезщетение по чл.40, ал.5 КСО в общ размер 3166.04 лева.

При тези доказателства съдът приема, че предявеният иск следва да бъде уважен.

Предвид гореизложеното, съдът приема за основателна претенцията за главница в общ размер от 3166.04 лева. Настоящият състав намира предявения иск по чл. 128 от КТ във вр. с чл. 422 от ГПК за основателен и доказан до пълния му размер.

По отношение на иска за заплащане на мораторна лихва, съдът съобрази следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 2 от КТ трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго. По делото се установява, че между страните е уговорен падеж на задължението – 30-то число на месеца, следващ полагането на труда. Върху дължимите главници се дължат изтекли мораторни лихви до депозиране на заявлението, както следва: върху главницата от 823.80 лева за месец септември

2015г. за периода от 01.11.2015г. до 15.02.2016г. в размер на 24.53 лева, върху главницата от 823.80 лева за месец октомври 2015г. за периода от 01.12.2015г. до 15.02.2016г. в размер на 17.66 лева, върху главницата от 766.50 лева за месец ноември 2015г. за периода от 31.12.2015г. до 15.02.2016г. в размер на 10.03 лева и върху главницата от 751.94 лева за месец декември 2015г. за периода от 31.01.2016г. до 15.02.2016г. в размер на 3.35 лева. Така съдът като съобрази установения размер на всяко месечно задължение и периода, за който се дължи лихва и съответно периода, за който е предявен искът за забава върху всяка месечна главница, определи размера на задължението на основание чл. 162 от ГПК в размер на общо 55.57 лева, което покрива изцяло претендирания размер от 54.59 лева и искът се явява основателен и доказан.

С оглед основателността на главния иск, основателна е и акцесорната претенция за законната лихва, считано от депозиране на заявлението до окончателното плащане.

Предвид изхода от производството и на основание чл. 78, ал. 6