Решение № 548 от 28.04.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 548 гр. София, 28.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катерина Рачева

Членове:

Владимир Вълков

Здравка Иванова при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело № 20261000500189 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на И. А.

К. срещу решение № 5774 / 23.09.2025 на СГС, Първо ГО, 30 състав по гр.д. 3160/2024 г., с което са отхвърлени исковете му срещу Министерство на правосъдието на Република България - гр. София, ул. „Славянска“ № 1, представлявано от министъра на правосъдието с пр. осн. чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД, както следва: за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 68 767, 25 лв., ведно със законната лихва от 16.02.2021 г. и за присъждане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в размер на 100 000 лв., причинени от заповед № СД 02-5/10.07.2017 г. на министъра на правосъдието за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, отменена с решение № 4930/17.04.2018 г. по адм. дело № 10133/2017 г. на ВАС.

Изложени са оплаквания за нарушено право на защита и за материална незаконосъобразност.

В отговор на въззивна жалба МП чрез адв. юрк. С. и юрк. С. я оспорват и очакват от въззивния съд потвърждаване на обжалвания акт.

Страните не са направили доказателствени искания и от настоящата инстанция не са събирани доказателства.

Съдът е дал възможност на г-н К. да поясни има ли доказателствени искания във връзка с твърденията, че проведените о.с.з. пред СГС са били без негово участие и в случай че има такива, да ги формулира писмено с препис за МП в същия срок.

Със заявление от 16.02.2026 г. г-н К. е заявил, че няма доказателствени искания, тъй като всички съдебни заседания пред СГС са проведени без негово участие и този факт е доказан от протоколите на самите заседания. МП е взело становище по заявлението.

В молба, изпратена за съдебното заседание, въззивният жалбоподател поддържа жалбата си, заявлението си и всичко останало предоставя на съда. В съдебно заседание представителят на ответника по жалбата поддържа нейната неоснователност.

1

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.

Съображенията на въззивния съд, формирани в отговор на оплакванията във въззивната жалба, са следните:

Предявените искове с правно основание чл. 45 вр. чл. 49 от ЗЗД срещу Министерство на правосъдието на РБ искове за присъждане на обезщетения за претърпени от ищеца имуществени и неимуществени вреди от отменена заповед № СД-02-5 от 10.07.2017 г., с която на г-н К. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ по чл.328б, ал.1, т.4 от Закона за съдебната власт и заповед № СД-01-557 от 10.07.2017 г., с която въз основа на предходната заповед е прекратено трудовото му правоотношение с Министерството на правосъдието от длъжността „държавен съдебен изпълнител при РС- Сливен“. По исковата молба първоначално е образувано адм. дело № 174/2020 г. на АС – Сливен, по което са извършени множество процесуални действия. След препращането му от АС Сливен на СГС и повдигнат спор за подсъдност, смесен петчленен състав на ВКС и ВАС с определение № 3061 от 17.06.2024 г. по ч.к.гр.д. 1837/2024. е приел, че делото е подсъдно на гражданския съд.

Претенцията е за изплащане на имуществени вреди в размер на 68 767,25 лв., включващи: 58 553,35 лв. - неизплатено нетно трудово възнаграждение за периода от 13.07.2017 г. до 24.02.2020 г.; 4 641,37 лв. - неизплатена сума за облекло за периода от 13.07.2017 г. до 04.03.2020 г.; 480 лв. - неизплатена сума за закупуване на очила за работа с видеодисплеи за периода от 13.07.2017 г. до 31.12.2019 г.; 3 984,93 лв. - неизплатена сума за допълнително трудово възнаграждение за периода от 13.07.2017 г. до 31.12.2019 г.; 84 лв. - здравни осигуровки за периода от 01.08.2017 г. до 31.12.2017 г.; 244,80 лв. - здравни осигуровки за периода от 01.01.2018 г. до 30.11.2018 г. 268,80 лв. - здравни осигуровки за периода 01.01.2019 г. до 31.12.2019 г.; 500 лв., представляваща заплатено от ищеца болнично лечение за периода от 12.02.2021 г. до 16.02.2021 г., поради прекъснати здравноосигурителни права.

Ищецът претендира и неимуществени вреди, изразяващи се във влошено здравословно състояние в резултат на преживения стрес и липсата на средства за адекватно лечение, преживяно унижение и накърняване на доброто му име в публичното пространство, поради оповестяване на данни за уволнението му в социалните мрежи, оценени на 100 000 лева.

Спорни пред въззивната инстанция са въпросите налице ли са елементите от състава на непозволеното увреждане и от гаранционно-обезпечителната работа на ответника като възложител на работа: противоправно деяние, настъпили вреди, причинна връзка между деянието и вредите, в какво се изразяват вредите, вина, която се предполага. Ако са налице тези елементи, спорно е какъв е размерът на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, както и дължи ли се обезщетение за имуществени вреди за всеки един от елементите, формиращи общата сума, описани по-горе.

Срещу приетите от първата инстанция факти няма въведени въззивни доводи.

Със заповед № СД-02-5/10.07.2017 г. на министъра на правосъдието на Република България на ищеца И. А. К. – ДСИ при РС – гр. Сливен, е наложено дисциплинарно наказание по чл.

328б, ал. 1, т. 4 от ЗСВ „уволнение“ за извършено дисциплинарно нарушение по чл. 328а, ал.

2, т. 2, т. 3 и т. 5 от ЗСВ, а именно: действие или бездействие, което неоправдано забавя производството; действие или бездействие, което накърнява престижа на съдебната власт или на органа по назначаването; както и неизпълнение на други служебни задължения.

Със заповед № СД-02-577/10.07.2017 г. на министъра на правосъдието трудовото правоотношение с ищеца е прекратено на основание чл. 330, ал. 1, т. 6 от КТ, считано от 13.07.2017 г. С решение № 4930 от 17.04.2018 г. по адм. дело № 10133/2017 г. по описа на ВАС, VI отделение (л. 25 и сл. по адм. дело № 174/2020 г. на АС – Сливен), потвърдено с решение № 12284/11.10.2018 г. по адм. дело № 8435/2018 г. по описа на ВАС, влязло в сила на 11.10.2019 г., е отменена като незаконосъобразна заповед № СД-02-5/10.07.2017 г., с която 2 на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. С решение № 203316 от 04.12.2019 г. (л. 41 и сл. по адм. дело № 174/2020 г. на АС – Сливен), постановено по гр. дело № 12831/2019 г. по описа на СРС, 73 състав, влязло в сила на 28.12.2019 г., уволнението на И. К. е отменено като незаконно, постановено е възстановяването му на предишната длъжност „ДСИ“ при РС – гр. Сливен, а работодателят е осъден да му заплати сумата от 15 381,24 лв. обезщетение за оставане без работа за период от шест месеца, считано от 13.07.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 03.08.2017 г., до окончателното изплащане.

Видно от заповед № СД-01-27/20.01.2020 г. на министъра на правосъдието, ищецът е възстановен на длъжността „ДСИ“ при РС – гр. Сливен, като е встъпил в длъжност на 21.01.2020 г., съгласно акт за встъпване в длъжност, издаден от председателя на съда (л. 137 по адм. дело № 174/2020 г. на АС – Сливен). С бюджетно платежно нареждане от 21.02.2020 г. (л. 181 по същото дело), на основание чл. 225, ал. 1 от КТ, му е изплатено обезщетение в размер на 19 380,35 лв., включващо главница – брутното трудово възнаграждение за шест месеца оставане без работа (13.07.2017 г. – 13.01.2018 г.), както и законна лихва от 03.08.2017 г. до датата на изплащане.

Съгласно удостоверение № РД-10-2710 от 14.04.2020 г. (л. 56 по адм. дело № 174/2020 г. на АС – Сливен) на ищеца не са изплатени следните суми: 58 553,35 лв. – нетно трудово възнаграждение за периода 13.07.2017 г. – 24.02.2020 г.; 4 641,37 лв. – за облекло; 480 лв. – за очила за работа с видеодисплей; както и 3 984,93 лв. допълнително трудово възнаграждение.

С писмо от 01.11.2023 г. РС – гр. Сливен е представил справка, от която се установява, че на 22.02.2020 г. е изплатена сумата от 19 380,35 лв. – обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за оставането му без работа за период от 6 месеца, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба (03.08.2017г.) до датата на изплащане на сумата, както и 1936 лв. за облекло за 2017 г. Посочено е също, че са начислени осигурителни вноски за периода 13.07.2017 г. – 31.12.2019 г., като впоследствие е уточнено, че данните са подадени в НАП на 31.01.2023 г.

С вносни бележки от 03.08.2017 г. и 02.01.2018 г. ищецът е заплатил здравноосигурителни вноски като безработен.

От справка на НАП се установява, че здравноосигурителните му права са били прекъснати за част от периода.

По делото е изслушано заключение на съдебно-счетоводна експертиза, от което се установява размерът на трудовите възнаграждения и дължимите суми, както и обстоятелството, че част от здравноосигурителните вноски са платени лично от ищеца.

От представените медицински документи се установява, че ищецът е заплатил 500 лв. за болнично лечение.

По делото са изслушани съдебно-медицински експертизи, от които се установява, че ищецът страда от артериална хипертония, като към по-късен момент е налице влошаване на сърдечно-съдовото състояние, изразяващо се в развитие на сърдечна недостатъчност.

Вещите лица не дават категорично заключение за причинна връзка между уволнението и физическото здравословно състояние.

Същевременно от заключението на комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза се установява, че ищецът е развил умерено тежък депресивен епизод, свързан с уволнението и последиците от него. Установено е наличие на тревожност, депресивни симптоми, социална изолация и влошени междуличностни отношения. Вещите лица приемат, че е налице причинно-следствена връзка между уволнението и влошеното психично състояние на ищеца.

Както е указано в доклада по делото, ищецът следва да докаже елементите на непозволеното увреждане с изключение на вината, която се предполага. Налагането на дисциплинарно наказание от министъра на правосъдието на ДСИ изначално не може да се приеме за противоправно деяние, осъществяващо състава на деликт, освен ако няма престъпно деяние (каквото в случая нито се твърди, нито се доказва) или ако са налице предпоставките, 3 разяснени на съдилищата в т. 1 от ППВС № 4/75 г. (възпроизведени в съдебни решения от по-актуалната съдебна практика). Пленумът на ВС е посочил, че поначало издалият отменената заповед за уволнение ръководител на организацията или учреждението не дължи заплащане на обезщетение на възстановения на работа работник или служител извън дължимото обезщетение по КТ. Когато обаче при издаването на неправилната заповед, ръководителят е причинил непозволено увреждане на работника или служителя, той носи отговорност за действително причинените вреди. Тази последица настъпва, когато ръководителят на организацията или учреждението, в които е издадена заповедта, недобросъвестно е използвал служебното си положение, за да постигне лични или други несвързани със службата цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед в този смисъл, както и в други подобни случаи. Следователно паралелно с отговорността по КТ, деликтна отговорност от работодателя при незаконно уволнение може да се търси само ако същото едновременно осъществява и състава на гражданския деликт – като в този случай е необходимо работодателят да е осъществил такова поведение, при което, за постигане на лични и други несвързани със службата цели, е наложил наказанието, знаейки, че няма основание за това. Иначе казано, необходимо е работодателят да е действал недобросъвестно или злонамерено. Извън тези случаи, налагането на дисциплинарно наказание, което впоследствие е отменено от съда като незаконосъобразно, не означава, че действията на ръководителя на организацията или учреждението (в случая – на министъра) при налагането му са били противоправни по смисъла на генералния деликт. Вреди в тази хипотеза не е предвидено да се търсят, а защитата е осигурена посредством реда за обжалване на заповедта за налагане на наказание и предвидените изрично обезщетения за оставане без работа, като тази защита в случая на г-н К. е реализирана и в двете насоки.