Решение № 721 от 30.05.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 721 гр. Пловдив, 29.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Ив. Изева Въззивно гражданско дело № 20235300500080 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по две жалби против решение

№

3371/19.10.22г.,постановено по гр.д.№ 15617/21г.по описа на ПдРС,6-ти гр.с.

С депозирана на 01.11.22г.въззивна жалба И. И. Р.,ЕГН-**********,чрез адв.С.Н. атакува решението в частта му,с която е отхвърлен предявеният от нея иск против „***********,за признаване за установено в отношенията между страните,че клаузата за заплащане на неустойка в размер на 280,83 евро, с левова равностойност от 549,25лв.,уговорена в договор за кредит от 23.09.2021г.,сключен между страните, е нищожна, като противоречаща на добрите нрави,заобикаляща разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК,неравноправна и нарушаваща изискванията на чл.11,т.9 и т.10 от ЗПК относно задължителното съдържание на договори за потребителски кредит.Поддържа се оплакването,че решението е неправилно в атакуваната му част по подробно изложени в жалбата съображения и се иска неговата отмяна и постановяване на друго,с което да се уважи предявеният от И. Р. иск.Претендират се разноски за двете инстанции.

Въззиваемата по тази жалба страна- „*********,чрез адв.М.Й. оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли първоинстанционното решение в обжалваната му от Р. част като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено. Претендира заплащането на разноски за инстанцията,прави 1 възражение за прекомерност на адв.възнаграждение на другата страна.

С отговора на въззивната жалба „********* е подало насрещна въззивна жалба,с която атакува решението на ПдРС в частта му,с която е отхвърлена претенцията на ответното дружество по насрещния иск за незаплатена от ищеца договорна възнаградителна лихва по договора за кредит от 23.09.2021г.в размер на 26,59лв.,начислена за периода 04.08.21г.10.11.21г.поради признаване за недействителен на договорът за заем,както и в частта му,с която е отхвърлен искът за главницата за разликата от присъдените 414лв.до пълния претендиран размер от 477,31лв.,като погасен чрез прихващане с вземането на И. И. Р. срещу „********** за сумата от 63,31лв.,представляваща получена без основание от дружеството договорна лихва по нищожни клаузи в договора за кредит от 23.09.2021г.Излагат се конкретни съображения за неправилност и незаконосъобразност на решението в обжалваните му с насрещната въззивна жалба части и се иска отмяната му в тези части,като вместо това се постанови съдебен акт,с който да се уважи насрещната претенция на дружеството за договорна лихва и претенцията за главница в пълен размер.Претендират се разноски.

Постъпил е отговор от въззиваемата по насрещната въззивна жалба страна- И. И. Р.,ЕГН-**********,с който се изразява становище за неоснователност на жалбата.

Пловдивският окръжен съд,след преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:

Жалбите са подадени в предвидения от закона срок за обжалване, изхождат от лица,имащи право на жалба и са процесуално допустими.

По същество:

Според нормата на чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,а по допустимостта – в обжалваната му част.По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

По делото е предявен иск с правно основание чл.124,ал.1 от ГПК във вр.с чл.26,ал.1,предл.3 от ЗЗД,чл.19,ал.5 от ЗПК от И. И. Р. против „*********** за признаване за установено,че клаузата за заплащане на неустойка в размер на 280,83 евро,с левова равностойност от 549,25лв.,уговорена в договор за кредит от 23.09.2021г.,сключен между страните, е нищожна,като противоречаща на добрите нрави,заобикаляща разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК,неравноправна и нарушаваща изискванията на чл.11,т.9 и т.10 от ЗПК относно задължителното съдържание на договори за потребителски кредит.

Ответникът е оспорил сключването между страните на договор за кредит от 23.09.21г.,като поддържа,че има сключен договор за кредит между страните,но друг-от 12.05.21г.Предявил е насрещен иск с правна квалификация чл.240,ал.1 във вр.с чл.79 от ЗЗД,като претендира заплащането на неизплатени от Р. суми по този договор за главница-477,31лв.и за възнаградителна лихва-26,59лв.

2

Ответникът по насрещния иск Р. възразява,че договорът за заем от 12.05.21г.е нищожен поради противоречие с добрите нрави,нарушен бил и чл.19,ал.4 от ЗПК.Нищожността на клаузите за възнаградителна лихва и ГПР водели до нищожност на целия договор за кредит,поради което на осн.чл.23 от ЗПК следвало да върне само чистата стойност на кредита.В условията на евентуалност е направила възражение за прихващане на претендираната с насрещния иск главница със сумата от 26,59лв.получена без основание от отв.дружество договорна лихва по нищожни клаузи в договора за паричен заем № 10126605 от 12.05.21г.

С решението си въз основа на събраните писмени доказателства,изготвената и приета неоспорена от страните ССЕ и доводите на страните районният съд е приел за установено по отношение на главния установителен иск,че И. И. Р. не е успяла да докаже сключването на договор за заем от 23.09.2021г.с посоченото в исковата молба съдържание,вкл.и с наличието на твърдяната клауза за неустойка по договора.Първостепенният съд е коментирал,че с исковата молба е представен договор за кредит от 23.09.2021г.,озаглавен

Индивидуален договор за заем код:

10126605/23.09.2021г.,със страни И. И. Р., като заемател, и „*********** като заемодател,с уговорена главница 409,03 евро, с фиксиран лихвен процент – 39,61 %, при посочен ГПР от 41,14 %.,в чл.12 от който е предвидено обезпечаване на вземането по договора с осигуряване на физическо лице за поръчител, който да отговоря на посочените в договора изисквания.Последиците от неизпълнението на това задължение в предвидения 7-дневен срок е начисляване на неустойка на потребителя в размер на 280,83 евро, платима на части, съгласно погасителния план по договора.

Съдът е констатирал,че на представения екземпляр от договора по делото липсва подпис на заемателя,(И. Р.),фигурирал единствено подпис и печат на дружеството заемодател „***********.Сключването на точно този договор от дата 23.09.2021г.било оспорено от ответника по главния иск,с оглед на което районният съд е приел,че доколкото договорът за потребителски кредит следва да е сключен в писмена форма,на хартиен или друг траен носител (съгл.чл.10,ал.1 от ЗПК) и това изискване не е спазено,то договорът е недействителен по арг.от чл.22 от ЗПК.Така предвид липсата на писмено отразено съгласие за сключването на договора,и при съобразяване със задължителните указания в ТР № 1 от 27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС,от формална страна районният съд намерил за основателно възражението на ответника,че между страните не е сключван Договор за кредит от 23.09.2021г.

Този извод се споделя и от настоящата инстанция.Действително,след като писмената форма на договора за кредит е въздигната като такава за действителност съгл.чл.10,ал.1 от ЗПК,то неспазването й води до нищожност на сделката.По делото не са събрани доказателства,които да подкрепят тезата на ищцата за сключването на този договор като напр.данни за предоставяне 3 на заетата сума на заемателя.Тук следва да се отбележи,че разпоредбата на чл.240 от ЗЗД изисква при сключването на заем за потребление да се предаде заетата вещ,в случая-да се предостави уговорената парична сума–главница по кредита.Макар тази разпоредба да е обща спрямо специалните правила на ЗПК,то правилно районният съд е приел,че тя следва да се отчете при преценката дали е сключен договор за кредит или не.При това положение,след като не се установява наличието на твърдяното от ищцата Р. договорно правоотношение,е безпредметно и обсъждането дали отделни негови клаузи,включително клаузата за неустойка,са недействителни.

Във въззивната жалба се твърди,че ответникът не оспорвал сумата по договора за кредит от 23.09.2021г.да е получена от ищеца от ответното дружество.Напротив, ответникът е оспорил въобще сключването на договор от тази дата между страните,а следователно и получаването на суми по него.Настоящата инстанция не приема доводите във въззивната жалба на Р.,че категорично се установявало сключването на договора от 23.09.2021г.между страните със съответното текстово съдържание.Както бе отбелязано погоре,липсва подпис на заемателя под този договор,липсват и други доказателства,които да навеждат на извод за сключването му.Останалите съображения в жалбата касаят твърдяната нищожност на клаузата за неустойка,които не следва да се обсъждат,доколкото въззивния съд потвърждава извода на първостепенния за недоказаност на договорно правоотношение между страните,базирано на договор за кредит от 23.09.2021г.

Ето защо въззивната жалба на И. Р. е неоснователна,а решението в атакуваната му с тази жалба част следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.

По отношение на предявения насрещен иск районният съд е приел наличието на валидно сключен договор за паричен заем № 10126605 от 12.05.2021г.,който обвързва страните и по който е била предоставена и усвоена твърдяната парична сума,както и е установил настъпването на изискуемостта на вземанията по договора за кредит.Доказан е и конкретният размер на сумата,която се претендира.От заключението по ССЕ,кредитирано от съда,се установявало,че по договор за паричен заем № 10126605 от 12.05.2021г.И. Р. е заплатила сумата от 384лв.на 10.07.2021г.,като понастоящем задължението възлиза на сумата от 479,52лв.за главница и

24,38лв.за мораторна лихва.Така приетото заключение давало допълнително основание да се приеме за доказано съществуването на твърдяното от ответника договорно правоотношение между страните.

Въпреки това първостепенният съд е разгледал и намерил за основателни възраженията на ответницата по насрещния иск, че договора за паричен заем № 10126605 от 12.05.2021г. е недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК.

Съгласно чл.12,ал.1 от договора потребителят се е задължил в срок от 7 4 дни от сключването на договора да осигури действието на трето физическо лице,изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски,лихви,разходи и неустойки.Съгласно чл.12,ал.3 поръчителят следва да отговаря кумулативно на 6 поставени от кредитора условия,включително да е дееспособно пълнолетно физическо лице,да има минимален доход от 600лв.месечно през последните 6 месеца,валидно трудово правоотношение от поне 6 месеца преди сключването на договора за кредит,стабилна кредитна история и да не е активен потребител на заемните продукти на дружеството и/или да не е поръчител по друг активен паричен заем,предоставен от заемодателя.

В чл.12,ал.4 от договора за кредит страните са постигнали съгласие, че при неизпълнението на задължението на потребителя,посочено в чл.12,ал.1 ще причини на кредитора вреди,изразяващи се в извършването на допълнителни разходи,свързани с обезпечаването на риска от просрочие по погасителните вноски,дължими от страна на потребителя в договорените размери. Предвидено е още, че в случай, че потребителят в определения срок не изпълни задължението си,посочено в чл.12,ал.1,същият дължи на кредитора заплащането на неустойка в размер на 280,83евро (549,25лв.),платима на части съгласно погасителния план.

Тези фактически констатации и правни изводи не са спорни пред настоящата инстанция.Спорът се формира по въпроса дали при наличието на уговорка за заплащане на неустойка в договора за кредит,която е нищожна и не е включена в първоначално определения ГПР,като при включването ГПР би надвишил максимално допустимия размер по чл.19,ал.4 от ЗПК,то е налице недействителност на целия договор за потребителски кредит на основание чл.22 от ЗПК,във вр.с чл. 11,ал.1, т.10 от ЗПК .

Настоящият съдебен състав приема,че отговорът на този въпрос е положителен.