Решение № 3558 от 26.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3558 гр. София, 26.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20251100501082 по описа за 2025 година

С Решение № 19500 от 29.10.2024г., постановено по гр.д. 44141 от 2023г. по описа на Софийски районен съд, 46-ти с-в, е отхвърлен предявеният от В. Й. Й. срещу ответника В. Р.

З. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждането му да заплати на ищеца сумата от 3000,00 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от ищеца морални болки, страдания и дискомфорт, причинен страх и безпокойство, вследствие на това, че ответникът е извършил неколкократни опити да заличи видимостта или да увреди/демонтира поставените от ищеца камери за видеонаблюдение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 07.08.2023 г. до окончателното изплащане на дължимите суми.

Срещу така постановеното Решение е постъпила въззивна жалба от ищеца В. Й. Й., чрез процесуалния представител – адв. А. П., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати от СРС нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите. Сочи, че решаващият състав на Софийски районен съд с недопускането на разпит на свидетеля А.Г. е довел до неизясняване на делото от фактическа страна, с което грубо се е нарушил правният интерес на ищеца в производството, като се е препятствала възможността му да докаже твърденията си с допустими от закона доказателствени средства. Навежда доводи, че в обжалваното решение съдът изчерпателно е изброил събраните по делото доказателства, но липсва анализ на същите и обсъждане на връзките помежду им. Намира изводите на първоинстанционния съд за абсолютно неправилни по отношение на основателността и доказването на ищцовата претенция. Моли съда да отмени обжалваното решение и уважи иска, както и да присъди направените по делото разноски.

Със становище с вх. № 23805 от 19.02.2026г. въззивникът е посочил също, че първоинстанционният съд не е преценил възможността деликтът да е бил извършен от трето лице по поръчение на ответника, както и не е намерил за нужно да бъде проведен разпит на 1 очевидец на посегателствата. Навежда оплаквания за неправилност на правните доводи на СРС, тъй като съдът е сметнал, че заличаването на видимостта на камерите не представлява противоправно поведение, доколкото липсва увреждане на чужда вещ.

Ответникът В. Р. З., чрез пълномощника си - адв. Е. П., е подал в срока по чл. 263, ал.

1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата и моли съда да потвърди обжалваното решението. Сочи, че от доказателствата по делото се установява безспорно, че авторството на извършеното посегателство не е установено, като към момента на твърдяното увреждане дори не е бил на територията на Р.България. Поддържа, че не било установено и че е извършен деликт, изразяващ се в посегателство и увреждане на процесните обекти, както и че за ищеца са настъпили неимуществени вреди.

Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на ответника за неоснователна по следните съображения.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

По отношение на оплакванията, касаещи допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, настоящата съдебна инстанция се е произнесла с Определение № 11494 от 13.06.2025 г., в което е прието, че недопускането до разпит на свидетел на въззивника от страна на СРС, не е в нарушение на процесуалния закон.

Във връзка с оплакванията в жалбата следва да се отбележи още, че съдът не може да стига до доказателствени изводи въз основа на показания на свидетели и експертизи, които не са събрани в рамките проведеното съдебно дирене, поради което и съдът не може да прави доказателствени изводи като кредитира доказателства и доказателствени средства, които не са събрани по реда на ГПК в конкретното гражданско производство. Отделно от това със задължителна сила за гражданския съд се ползват само влезли в сила присъди и решения на съда (каквито към момента на постановяване на настоящето Решение няма), но не и актове на прокурора. Ето защо съдът не може да постави в основата на доказателствените си изводи показанията на А.П.Г., дадени в открито съдебно заседание по адм. д. № 11657/2022г. по описа на Административен съд – гр. София, както и твърдените от В. З. факти в същото производство, в който смисъл са и изводите на първоинстанционния съд.

Също така следва да се отбележи, че предмет на настоящото производство е иск с правно основание чл. 45 ЗЗД с твърдения на ищеца за настъпили неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени морални болки, страдания и дискомфорт, причинен страх и 2 безпокойство, вследствие на това, че ответникът е извършил неколкократни опити да заличи видимостта или да увреди чужда вещ, а не от уронване на правото на неприкосновеност по чл. 32, ал. 2 КРБ, съответно за конкретното дело е без значение дали предварително ищецът е нарушил правата на ответника да не бъде фотографиран, филмиран и записван, т.е. за текущия правен спор не се формира сила на пресъдено нещо от образуваните административни и граждански дела.

По отношение на твърдените в жалбата нарушения на материалния закон, въззивният съд следва да отбележи, че за да се породи фактическият състав на отговорността по чл. 45 от ЗЗД, в причинна връзка от виновно противоправно деяние (в случая действие) на ответника трябва да са настъпили неимуществени вреди на ищеца. С оглед представените по делото доказателства обаче настоящият съдебен състав намира, че ищецът, комуто принадлежи доказателствената тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, не е установил в условията на пълно и главно доказване, че именно ответникът е извършил процесния деликт.

В тази връзка следва да се посочи, че от доказателствствената съвкупност по делото не може да се извлече категоричен извод кое конкретно лице е осъществило твърдяното увреждане. От заключението на приетата съдебна компютърно-техническа експертиза става ясно, че от приложената флаш-памет, съдържаща видео записи, не се установява конкретно лице с образ и няма звук от записа, въз основа на което не може да се извърши разпознаване на извършител. В откритото съдебно заседание от 16.04.2024г. пред Софийски районен съд са разпитани трима свидетели, от чиито показания не може да се заключи, че именно ответникът е извършил деликта – нито един от тях не е бил очевидец и всеки от тях единствено е знаел, че между В. Й. и В. З. е имало конфликти по отношение на поставените камери. Единствено свидетеля М. З.а при показанията си е споделила, че „след разговор с Комисията за защита на личните данни са били посъветвани от тях да се закрие камерата, за да се види на кого е“, като същата е помолила „човек, който се е качил на стълба при камерата, да постави нещо върху нея“. От това обаче не може да се установи категорично, че камерите за видеонаблюдение са били увредени на посочените дати, а още по-малко, че делинквентът е бил именно В. Р. З..

Нещо повече, от представеното по делото, неоспорено от ищеца и прието без възражения удостоверение от Министерство на вътрешните работи, Главна Дирекция „Гранична полиция“, се установява, че В. Р. З. в периода 31.12.2022г. – 04.02.2023г. се е намирал извън границите на Република България, поради което е обективно изключено същият да е извършил твърдените увреждания в посочения от ищеца период 16.01.2023 и на 22.01.2023г. Представеното удостоверение по своята правна същност представлява официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, ползващ се с обвързваща съда материална доказателствена сила, която не е била опровергана. Датите, на които се твърди, че е настъпил деликтът, се потвърждават и от съдебно-техническата експертиза, според която са постъпили от въззивника 2 сигнала за опити за увреждане на камерите в националната система 112 – на 16.01.2023 г. в 18:14ч. и на 22.01.2023 г. в 18:47ч.

Оплакването на въззивника в допълнителното становище, че посегателството може да е било извършено от друго трето лице по поръчение на ответника не е предмет на настоящето производство.

Тъй като крайните изводи, до които е достигнал СРС съвпадат изцяло с тези на настоящия състав, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора въззиваемата страна има право на разноски на основание чл.

78, ал. 3 ГПК вр. чл. 273 ГПК, но тъй като същата не е представила доказателства за реалното им извършване, съдът не следва да присъжда такива.

С оглед на цената на исковете въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

3

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 19500 от 29.10.2024г., постановено по гр.д. 44141 от 2023г. по описа на Софийски районен съд, 46 с-в.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4