Решение № 782 от 22.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 782 гр. Пловдив, 22.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анна Д. Дъбова при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело № 20255330104502 по описа за 2025 година

С исковата молба ищецът Д. Н. Д. е предявил против „Катлея 1984“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 1 179, 36 лв. – частичен от сумата в общ размер от 1 400 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 24 дни за периода от 14.11.2023 г. до 16.01.2025 г., дължимо след прекратяване на трудовото правоотношение между страни, ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 10.03.2025 г., до окончателното изплащане на задължението.

Ищецът твърди, че е полагал труд при ответника на длъжност „***“ с място на изпълнение на работата „Ш.“ – гр. П. на основание Трудов договор № *** г. Сочи, че с Анекс от 2024 г. трудовото му възнаграждение е увеличено на 933 лв., а през 2025 г. на 1 077 лв. съобразно изменението на минималната работна заплата за страната. Излага пред съда, че трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1 КТ по взаимно съгласие между страните със Заповед от 16.01.2025 г. Поддържа, че обезщетението за неизползван платен годишен отпуск е дължимо, независимо от основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение. Твърди, че по време на действието на трудовия му договор е престирал работна сила и е изпълнявал трудовите си задължения, като не е ползвал платен годишен отпуск през целия период на действие на трудовия му договор. Сочи, че обезщетението се дължи за 24 дни полагащ се и непогасен по давност платен годишен отпуск.

Поддържа, че в тежест на работодателя е да установи, че е заплатил 1 полагащият се размер на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Катлея 1984“ ООД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Твърди, че между страните е сключен Трудов договор № *** г. с уговорено трудово възнаграждение в размер на сумата от 800 лв., като с Допълнително споразумение № 6/01.01.2024 г. е договорено, че работникът следва да престира труд на пълно работно време с основно трудово възнаграждение в размер на сумата от 933 лв. Твърди, че по молба на ищеца от 14.01.2025 г. трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие между страните, считано от 16.01.2025 г. с издаването на Заповед № 41/15.01.2025 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.

Поддържа, че в заповедта е посочено, че в полза на ищеца следва да се заплати обезщетение на основание чл. 224 КТ за 24 дни неизползван платен годишен отпуск в размер на сумата от 1 185, 60 лв. Твърди, че обезщетението е изплатено на ищеца, който е получил сумата от 1 449, 21 лв. след направените удръжки. Сочи, че получаването на дължимото обезщетение е удостоверено с полагането на подпис от работника във ведомостта за заплати за м. януари 2025 г. Позовава се на съдебна практика, съгласно която получаването на трудовото възнаграждение се заплаща лично по ведомост или срещу разписка, а при заявено желание за това – по посочена от работника банкова сметка. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявения иск.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ.

За да възникне парично вземане за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, следва да са проявени в обективната действителност три материални предпоставки – 1) да е прекратено трудовото правоотношение; 2) работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни години и 3) правото на отпуск да не е погасено по давност.

С определението за насрочване на делото съдът на основание чл. 146, ал.

1, т. 3 и т. 4 ГПК е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните следните обстоятелства: че между страните е сключен Трудов договор № *** г., по силата на който ищецът е назначен на длъжността „***“ с уговорено трудово възнаграждение в размер на сумата от 800 лв., че с Допълнително споразумение № 6/01.01.2024 г. е установено основно трудово възнаграждение в размер на сумата от 933 лв., че считано от 16.01.2025 г. трудовият договор е прекратен на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ със Заповед № 41/15.01.2025 г., както и че за периода на действие на трудовия договор 2 ищецът не е ползвал платен годишен отпуск от 24 дни.

От представения по делото Трудов договор № *** г. се установява, че ищецът Д. Н. Д. е назначен на длъжността „***“ при ответното дружество „Катлея 1984“ ЕООД - с място на изпълнение на работата „Ш.“ – гр. П..

Договорът е сключен със срок за изпитване от 6 месеца, установен в полза на работодателя. Уговорено е основно месечно трудово възнаграждение от 800 лв. и размер на основният платен годишен отпуск от 20 дни. В договора е установен срок за предизвестие за неговото прекратяване от 30 дни за двете страни.

С Допълнително споразумение №*-**** г. основното месечно трудово възнаграждение е променено на 933 лв.

Установява се, че с молба от 14.01.2025 г. ответникът е отправил искане към работодателя за прекратяване на трудовото му правоотношение по взаимно съгласие на страните. Със Заповед № 41/15.01.2025 г. трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. Трудовото правоотношение на страните е прекратено на 15.01.2025 г., на която дата заповедта е връчена на служителя. В заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е установено, че на работника се изплаща обезщетение по чл.

224 КТ за 24 дни от 1 185, 60 лв.

Между страните не е налице спор относно обстоятелството, че за периода от сключване на трудовия договор до датата на прекратяване на трудовото правоотношение ответникът не е използвал платен годишен отпуск в размер от 24 работни дни. Периодът, за който ответникът не е използвал полагаемият му се платен годишен отпуск е от 14.11.2023 г. до 15.01.2025 г., на която дата е прекратено трудовото правоотношение, а не до 16.01.2025 г., както е посочено от ищеца. Това обстоятелство е ирелевантно по отношение основателността на предявения иск, доколкото се претендира обезщетение за 24 работни дни. Последното следва да бъде съобразено при евентуалното уважаване на иска.

От приетата като компетентно изготвена и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, извършила проверка в счетоводството на ответното дружество и при запознаване с платежните ведомости, се изяснява правнорелевантното обстоятелство, че за последният пълен отработен месец (м. 12.2024 г.) на служителя е определено брутно трудово възнаграждение от 938, 60 лв., като размерът на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск от 24 дни е в размер на сумата от 1 185, 60 лв. (брутно) или 1 067, 04 лв. (нетна сума). Експертизата е установила, че претендираното обезщетение е начислено във ведомост за заплати от м. 01.2025 г., ведно с полагащото се трудово възнаграждение, като чрез полагане на подпис е било удостоверено, че тези парични задължения са били изпълнени. На това основание вещото лице е достигнало до извод, че сумата е изплатена в полза на работника.

С оглед навременното оспорване истинността, в частност автентичността на положения подпис от служителя върху ведомостта за работна заплата за м. 01.2025 г., съдът с определение, постановено в открито 3 съдебно заседание на 25.09.2025 г., е открил на основание чл. 193, ал. 1 ГПК производство по оспорване истинността на тази разплащателна ведомост.

От приетата като компетентно изготвена и неоспорена от страните съдебно-графологична експертиза, извършила анализ на положения подпис върху ведомостта за заплата за м. 01.2025 г., който се твърди, че е положен от ищеца, се установява, че подписът срещу имената на Д. Н. Д. в процесната разплащателна ведомост не е изпълнен от лицето, което се сочи за негов автор - Д. Н. Д., поради което релевираното от ищеца оспорване истинността, в частност автентичността на този документ е доказано.

Предвид изложеното с определение, постановено в открито съдебно заседание на 20.11.2025 г., съдът е изключил на основание чл. 194, ал. 2 ГПК от доказателствата по делото представената по делото ведомост за заплата от м. януари 2025 г.

Целта на производството по реда на чл. 193 ГПК е да се обори обвързващата съда доказателствена сила на документа, който е представен по делото – формалната доказателствена сила на подписан частен документ и материалната доказателствена сила на официален удостоверителен документ.

С установяване на неистинността или съответно с потвърждаване истинността на документа в резултат на оспорването по чл. 193 ГПК се решава със сила на пресъдено нещо спора относно неговата истинност. Оспорването истинността на документ по чл.193, ал. 1 ГПК представлява по същността си предявяване на инцидентен установителен иск за установяване неистинност на документ. В този смисъл са постановките на Тълкувателно решение № 5/14.11.2012 г. по тълк.д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Следователно съдът не може да формира своето вътрешно убеждение при постановяване на своя краен съдебен акт въз основа на този документ – арг. чл. 194, ал. 2 ГПК, и последният не установява, че дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е заплатено.

В този смисъл не следва да се цени извода на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза, че обезщетението е заплатено в полза на служителя, доколкото вещото лице е основало своя извод на представената от работодателя ведомост с оглед изложените твърдения за заплащане на обезщетението по ведомост в брой. В този смисъл са твърденията на ответника, въведени на основание чл. 145, ал. 2 ГПК, в първото по делото съдебно заседание с оглед предоставената от съда възможност за това.

Ответникът не установи в процеса на доказването, че в качеството си на работодател е изплатил след прекратяване на процесното трудово правоотношение дължимото трудово обезщетение за неползване на платен годишен отпуск в размер на 24 работни дни.

Това обстоятелство не бе установено от разпита на свидетеля на ответника В. Д. Я.. Свидетелят Я. излага пред съда, че е съдружник в ответното дружество. Свидетелства, че трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на 14.01.2025 г. като при прекратяване на трудовото правоотношение и след това в полза на ищеца не са изплатени суми за 4 обезщетение за отпуск. Сочи, че ищецът се е подписал на всички документи, като обезщетението не му е заплатено, тъй като свидетелят е дал на ищеца 2 000 лв., за да си закупи мотор, които не са му били върнати.

Показанията на свидетеля Я. не следва да бъдат ценени в частта, в която последният излага пред съда, че ищецът се е подписал на всички документи пред него и управителя на дружеството. Това е така, доколкото с определение, постановено в открито съдебно заседание на 20.11.2025 г., съдът не е допуснал събиране на гласни доказателствени средства за установяване на това обстоятелство. Следва да се посочи, че показанията на разпитания свидетел в тази част се опровергаха от останалите събрани в производството по делото доказателства, а именно – заключението на вещото лице по съдебнографологичната експертиза.

От показанията на свидетелят Я. – в качеството му съдружник в дружеството – работодател, се установява, че претендираното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск не е заплатено. Изложените от свидетеля причини за това, а именно твърдения за наличие на задължение за връщане на дадена от свидетеля на ищеца в заем сума от 2 000 лв., не подлежат на обсъждане в настоящото производство, доколкото не са негов предмет. Става въпрос за правоотношения между трето лице и ищеца, които не следва да се разглеждат. В хода на производството и в срока за отговор на исковата молба, когато изтича установения в закона преклузивен срок за релевиране на материалноправни възражения, не са изложени твърдения, че ответното дружество – работодател има насрещно вземане срещу ищеца, нито е заявено възражение за прихващане. В този смисъл въведените от този свидетел данни са неотносими за правилното разрешаване на правния спор.