Решение № 308 от 09.03.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 308 гр. Плевен, 09.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвия Г. Иванова при участието на секретаря Наталия Ст. Николова като разгледа докладваното от Силвия Г. Иванова Гражданско дело № 20254430104371 по описа за 2025 година на основание закона и данните по делото, за да се произнесе, съобрази следното:

Пред РС-Плевен е постъпила искова молба от М. В. И. с ЕГН ********** от гр.Плевен, жк. „***”, бл. ***, вх.Г, ет.*** ап.*** чрез адв. М.

М. от АК-Пловдив, против „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.Шумен, ул. „***“ №***, представлявано от ***, с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД и чл. 55 ЗЗД.

Твърди се, че между страните бил сключен Договор за кредит № ***/18.06.2024г., като съгласно чл.1, ищеца като кредитодател се задължавал да предостави на ответника като кредитополучател кредит в размер на 1400 лева, а кредитополучателят се задължавал да върне сумата от 2074,86 лева, съгласно условията на договора, при срок на съглашението 3 месеца.

Посочено било, че ГПР по кредита е в размер на 42.58 %, а ГЛП в размер на 36 %. В чл.29, ал.1 от договора било предвидено, че ако кредитополучателя не предостави допълнително обезпечение дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през 1 който не е предоставено договореното обезпечение, а съгласно ал.2 от същата разпоредба неустойката се заплащала периодично заедно с всяка погасителна вноска. На това основание се твърди, че на ищеца била начислена неустойка в общ размер на 585,19 лева, добавена към дължимата главница и лихва. Това ищецът твърди, че било видно и от предоставения погасителен план към Договора.

Твърди се, че ищеца бил заплатил по Договор за кредит за кредит № ***/18.06.2024г. сумата от 1516 лева.

Навеждат се доводи за нищожност на процесния Договор за кредит.

Ищецът счита, че Договора е недействителен на основание чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като в него не били посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита или е променлив.

Счита също така, че нарушена била и разпоредбата на чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК, която предвиждала, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В Договора била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Не ставало ясно дали в него била включена предвидената неустойка или само лихвата, или лихва и други разходи, които следвало да бъдат подробно описани. Това правело процесния Договор за потребителски кредит недействителен поради неспазване на изискването на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК.

Наред с горното, ищецът излага аргументи, че посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т. 1 от Закона за защита на потребителите.

При условия на евентуалност, ако не се приеме, че Договорът е недействителен, ищецът навежда доводи за нищожност на неустоечната клауза, като накърняваща добрите нрави.

2

Сочи се, че с нея бил нарушен принципа на добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, чиято цел била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. С уговаряне на тази клауза се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на кредитополучателя с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Клаузата, според ищеца, била и неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Същата предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока. Сочи се, че в глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити.

Разгледана в този аспект, неустойката по процесния Договор за кредит, дължима при неосигуряване на някое от обезпеченията по договора, се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. В полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. Тя представлява сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора и основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница.

Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на решение, с което да се прогласи на осн. чл. 26 ЗЗД нищожността на процесния Договор за кредит, а при условия на евентуалност да се прогласи нищожността на неустоечната клауза.

3

Претендира се също така, на осн. чл. 55 ЗЗД, да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 116 лева, представляваща недължимо платена по процесния Договор, а при условията на евентуалност да му заплати сумата от 100 лева, като платена по нищожната неустоечна клауза.

Ответникът „***“ АД е депозирал писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, чрез адв. Х. М. от САК, с който навежда на първо място доводи, че правото на иск в случая е упражнено при условията на злоупотреба с право, както и че установителната искова претенция е недопустима, поради липсата на правен интерес от предявяването й. Моли да се съединят за общо разглеждане сочени от него дела. На следващо място ангажира становище за неоснователност на исковете.

Сочи, че ответникът е сключил общо двадесет и четири договора за идентични кредитни продукти, с което счита, че се опровергават твърденията на ищеца за липса на достатъчно информация. Счита, че потребителят е бил наясно с икономическите последици от сключването на договора.

Излага доводи, че всички твърдения на ищеца за нищожност на клаузата за неустойка, били неоснователни.

Излага съображения, че при формиране на ГПР са спазени всички изисквания на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Счита, че не е налице нарушение на чл. 19, ал.4 ЗПК, тъй като ГПР не бил по-висок от нормативно определения.

Ответникът не оспорва факта, че ответното дружество е получило процесната сума, но твърди, че договорът и отделните му клаузи са действителни, поради което в полза на кредитодателя е налице валидно правно основание да получава и задържа плащания по договора.

В заключение, ответникът отправя искане претенцията да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана.

Не са направени са доказателствени искания. Прилагат се писмени доказателства по опис.

В открито съдебно заседание ищецът не се явява, не се представлява. С молба взема становище по хода на делото. Исковата молба се поддържа по изложените съображения. Претендират се разноски.

В открито съдебно заседание ответникът не се явява, не се представлява.

С молба взема становище по хода на делото. Отговора на исковата молба се 4 поддържа по изложените съображения. Претендират се разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна следното:

От представеното заверено копие на Договор за потребителски кредит от разстояние № ***/18.06.2024г., се установява, че е сключен на 18.06.2024г., от разстояние. По силата на договора, ответникът в качеството на кредитодател предоставил на ищеца сума в размер на 1400 лева, при лихвен процент 36%, ГПР 42,58 %, срок за погасяване на първи транш 3 месеца. В договора е предвидено обезпечение.

Установява се, че страните са договорили в чл.19, че потребителят следва в срок от три дни от сключване на договора: 1. да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и сл. от ЗЗД и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси или други; 2. или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия договор в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения, а срокът на валидност на банковата гаранция трябва да е най малко 30 дни след падежа на последната вноска.

Видно е, че в чл.29 от Договора е посочено, че страните се съгласяват, че при неизпълнение на задължението на заемателя посочено в чл.19, потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден.

Представени са и СЕФ и ОУ, действащи в правоотношението между страните по делото.

Съдът намира, че така сключеният договор попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

Съгласно практиката на Европейския съд по Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, 5 въведена в ЗЗП с § 13а от Допълнителните разпоредби, "... националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства.

Когато счете такава клауза за неравноправна, той не я прилага, освен ако потребителят се противопостави на това.. ". По смисъла на § 13, т. 1 от ДП на ЗЗП, ищецът е потребител, тъй като е физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. Съгласно чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

Чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда като част от задължителното съдържание на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Предвиден е законоустановен М.ален размер на ГПР, който е до пет пъти законната лихва съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Ищецът се позовава на нищожност на договора за кредит, като счита че неправилното изчисляване и посочване на сумите, които е следвало да се включат в ГПР е самостоятелно основание за недействителност на договора.

Процесният договор за кредит е сключен след изменението на чл.19 ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради което по отношение на същия е приложимо изискването алинея четвърта на същата разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.