Определение № 14726 от 04.08.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 14726 гр. София, 04.08.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-В, в закрито заседание на четвърти август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно частно гражданско дело № 20251100504969 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 130, във вр. с чл. 274 – чл. 279 ГПК.

Образувано е по частна жалба на ищеца Е. Д. М. срещу определение № 14406 от 26.03.2025 г., постановено по гр.д. № 66623/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 24 състав, в частта, с която е отказано предоставяне на правна помощ на ищеца и е прекратено производството по делото поради недопустимост на иска.

Жалбоподателят счита, че определението в обжалваната част е неправилно, тъй като не е налице идентичност между цитираните от първоинстанционния съд дела, като СРС в нарушение на разпоредбите на ХОПЕС е прекратил делото поради злоупотреба с право и е осъществил отказ от правосъдие. Ето защо, моли обжалваното определение да бъде отменено, като делото бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия от първоинстанционния съд, който да назначи на ищеца и служебен адвокат.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 275, ал. 1 ГПК) срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Производството пред СРС е образувано по подадена от Е. Д. М. срещу Апелативен съд – София искова молба („жалба“), с която е предявен осъдителен иск за сумата от 24999 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушение на правото на ЕС и ООН в периода 11.10.2024 г. – 17.10.2024 г. с действия на съда-ответник по в.н.о.х.д.

№ 404/2023 г. В исковата молба са изложени твърдения, че по посоченото дело апелативният 1 съд е процедирал въз основа на невалиден съдебен акт – присъда по в.н.о.х.д. № 102/2018 г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд и решение по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. по описа на ВКС, с които ищецът е осъден по непредявени обвинения, като подробно са описани предприетите от тези съдилища действия по посочените наказателни дела.

Направено е искане първоинстанционният съд да установи незаконност на присъдата на ВКС, като установи, че ищецът е бил осъден по непредявени обвинения, а след като е приложил незаконен съдебен акт по в.н.о.х.д. № 404/2023 г., Апелативен съд – София да бъде осъден да плати на ищеца търсената сума от 24999 лв. като обезщетение за причинените неимуществени вреди (психически и физически тормоз, безнадеждност, безпокойство), ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното плащане.

С разпореждане от 15.01.2025 г. СРС е констатирал нередовности на предявения иск и е дал указания на ищеца по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК. С молба от 04.02.2025 г. Е. М. е заявил, че е предявил над 300 дела срещу Апелативен съд – София и не знае конкретното дело за какво се води, поради което моли съдът да му изпрати препис от исковата молба и да му назначи служебен адвокат.

За да постанови обжалваното определение, СРС е приел, че с предявяване на иска ищецът упражнява очевидна злоупотреба с право, тъй като е образувал в СРС общо 1015 бр. дела с почти идентичен предмет, с които търси защита на очевидно неоснователни претенции.

Счита, че искът е основан на ненадлежни твърдения, от които е принципно невъзможно да бъде породено претендираното право, поради което исковата претенция е недопустима, а предоставянето на правна помощ е неоправдано предвид прекратяване на производството по делото.

Настоящият въззивен състав намира, че определението на СРС в обжалваната част е правилно. Доколкото влезлите в сила присъди са задължителни за всички съдилища, на съда е служебно известно, че ищецът Е. Д. М. е задържан в затвора в гр. София в изпълнение на наложено наказание „лишаване от свобода“ по силата на Решение № 242 от 16.04.2020 г., постановено по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. по описа на ВКС, с което е оставена в сила въззивната присъда на АСНС по в.н.о.х.д. № 102/2018 г. в частта, с която е отменена първоинстанционната присъда и ищецът е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3 вр. с чл. 198, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, за това, че на 12.03.2010 г. в град София, пред „Прокредит банк България“ АД, клон Люлин, като извършител, в съучастие с Е.Д.П. и Л.Т.Л. – извършители и други неустановени лица – извършители, е отнел чужди движими вещи – сумата 136 072 лева, собственост на „Прокредит банк България“ АД и огнестрелно оръжие, марка „Байкал“ № 442 ХАН 2793 с 12 броя патрони в пълнителя, собственост на О.Б.Б., от владението на Б., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, движимите вещи са в особено големи размери и деецът е бил въоръжен с огнестрелно оръжие.

Към началото на 2025 г. ищецът има заведени общо 1118 бр. (след служебна справка в ЕИСС – 1038 бр. към 23.01.2025 г.; 80 бр. по АСУД) дела само пред Софийския районен съд със 2 сочени различни ответници (Прокуратурата, СГС, САС, ВКС, АССГ, ВАС, ГРБОП, ГДИН и др.), като повече от 99% от делата са с един и същи предмет – иска се обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение (или косвено свързани с това твърдения като: непроизнасяне по молба за възобновяване; незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не били повдигнати обвинения; незаконно задържане поради осъждане по непредявено обвинение и др.), претърпени в различни периоди на увреждане. След подобна служебна справка в ЕИСС за образуваните в Софийски градски съд граждански дела се установява, че за периода 15.09.2020 – 28.04.2025 г. Е. Д. М. е инициирал над 400 първоинстанционни и въззивни граждански производства, вкл. и частни въззивни производства пред СГС, като е видно, че техният брой продължава да нараства с времето.

В мнозинството от подадените искови молби, както и по настоящото, ищецът излага ненадлежни твърдения за факти, от които не би могъл да обоснове противоправно поведение на ответника и наличие на основание за ангажиране на отговорността му за обезщетяване на евентуално причинени неимуществени вреди. В настоящия случай, искът на Е. М. съдът да установи незаконност на влязлата в сила присъда на ВКС е недопустим, доколкото законът не предвижда подобно правомощие на гражданския съд (за инцидентна проверка на законосъобразността на влезлия в сила акт на наказателния съд в противоречие с разпоредбите на чл. 299, ал. 1 и чл. 300 ГПК), а оттам и твърденията, че Софийски апелативен съд е приложил незаконен (невалиден) съдебен акт по в.н.о.х.д. № 404/2023 г. и следователно е действал противоправно, са очевидно несъстоятелни и не биха могли да обосноват възникване в полза на ищеца на претендираното от него право на обезщетение, което на самостоятелно основание обуславя недопустимост на иска.

Същевременно, Е. Д. М. не е лишен от достъп до правосъдие по основното му твърдение, изложено в исковите молби по всички дела, че е осъден от ВКС по непредявено обвинение с Решение № 242 от 16.04.2020г., постановено по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. по описа на ВКС, като това твърдяно от ищеца нарушение на общностното право е предмет на предявена от него искова претенция по чл. 2в ЗОДОВ, по която е образувано гр.д. № 5050/2022 г. по описа на СРС, 125 състав (към настоящия момент висящо на етап въззивно производство по в.гр.д.

№ 12666/2024 г. по описа на СГС, II-В въззивен състав).

В допълнение и с оглед мотивите на първоинстанционния съд следва да се отбележи, че злоупотребата с право е нормативно уредена в чл. 57, ал. 2 от Конституцията, чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК, като при анализ на цитираните разпоредби може да се направи извод, че същата е противоправна и представлява недобросъвестно упражняване на право – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) от Европейската конвенция за правата на човека се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно – като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, 3 за които то е създадено. При установена злоупотреба с право последицата е, че съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право. На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение на съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Добросъвестността е налице, когато процесуалното право се упражнява с убеждението, че то съществува – в този смисъл Решение № 257/14.07.2011 г. по гр.д. 1149/09 г. по описа на ВКС, IV г.о. Но когато страната, инициирала процесуалното правоотношение, не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши.

От неоспорените справки, изнесени в атакуваното определение на СРС, се установява, че към 21.01.2025 г. пред СРС са висящи общо 1015 дела, с ищец Е. Д. М. и ответник – различни органи на съдебната власт – Прокуратура на Република България, АСНС (сега САС), ВКС, АССГ, както и други ответници. При извършена от настоящия състав служебна справка в ЕИСС се установи, че тенденцията продължава, като след 21.01.2025 г. има инициирани за периода от 22.01.2025 г. до 11.04.2025 г. още поне 69 дела. При съобразяване с правото на всяка страна да търси защита на твърдени накърнени права и законни интереси по най-добрия за нейните интереси начин, настоящият състав намира, че установеният брой и характер на инициираните от Е. М. съдебни производства само пред СРС и СГС, в относително кратък период от време, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК. Предявените от Е. М. пред съда искания са за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за нарушаване на правото на ЕС, което е свързано с позоваване на сходни по своя характер факти, като делата срещу съответните ответници се отличават единствено по заявения период на търпене на вредите. Тази идентичност и сходство между подаваните от Е. М. искови молби често обуславя прилагането на разпоредбата на чл. 126 ГПК, съответно води до прекратяване на голяма част от така предявените искове. Описаното процесуално поведение на ищеца поражда основателни съмнения дали същият има валидно защитим правен интерес, който да се нуждае от санкцията на съда, за да бъде реализиран, още повече, че с процесуалното си поведение страната поставя съда в обективна невъзможност да установи дали по всяко дело не е налице друго с идентичен предмет, което несъмнено сочи към злоупотреба с правото на иск, за което се дължи съответната процесуална санкция, предвидена в ГПК – прекратяване на производството като недопустимо. В този смисъл – Определение № 1208 от 13.03.2025 г. по ч. гр. д. № 472/2025 г. на III ГО, ВКС.

Доводът на частния жалбоподател за липса на идентичност в предмета и страните между посочените от първоинстанционния съд дела в случая е несъстоятелен, тъй като основанието за прекратяване на производството не е разпоредбата на чл. 126 ГПК, а наличието на недопустимост на предявената искова претенция предвид установената 4 очевидна злоупотреба с правото на иск и недобросъвестно упражняване на процесуални права. С оглед очевидната недопустимост на исковата молба, правилен е и изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на молбата за предоставяне на правна помощ, доколкото назначаване на служебен адвокат на ищеца при наличие на основание за прекратяване на производството по делото е неоправдано и не би могло да допринесе за защитата правата на ищцовата страна – в този смисъл Определение № 467/08.12.2017 г. на ВКС по ч. гр.д. по № 4725/2017 г., III г. о., Определение № 548/ 05.10.2015 г. по ч.гр.д.