Определение № 473 от 17.08.2026, Окръжен съд - Видин

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 473 гр. В., 17.08.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – В., I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: А.М.П.

Членове:

В.Й.М.

Д.М.Н. като разгледа докладваното от Д.М.Н. Въззивно частно гражданско дело № 20261300500384 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на „СИТИ КЕШ“ ООД срещу Определение № 224/08.05.2026 г. по гр.д. № 1270/2025 г. по описа на Районен съд-Б., III-ти граждански състав, с което е отхвърлено искането на жалбоподателя за изменение на Решение № 36/30.03.2026 г., постановено по същото дело, в частта за разноските. Жалбоподателят моли съда да отмени обжалваното определение и да постанови нов съдебен акт, с който да откаже присъждане на адвокатско възнаграждение, а в условията на евентуалност - същото да бъде намалено.

Жалбоподателят релевира възражение за липса на предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата, като се твърди, че заявителят не е материално затруднено лице, поради което се иска събиране на доказателства относно неговото имуществено състояние. Поддържа, че липсват предпоставки за присъждане на адвокатско възнаграждение, тъй като насрещната страна е упражнила процесуални права в противоречие с принципа на добросъвестност по чл. 3 ГПК, чрез разделяне на претенции между страните в две производства с две отделни искови молби (гр.д. № 1247/2025 и гр.д. № 1270/2025 и двете по описа на РС-Б.) с цел да се възложи в тежест на ответника заплащането на 1 разноски в прекомерен размер. По отношение на присъдената сума твърди, че така определеното адвокатско възнаграждение не е съобразено с промените в националното законодателство, продиктувани от Решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 година по дело С-438/22. В тази връзка счита, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение следва да е в значително по-нисък размер от посочения ориентир в Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Наред с това, излага, че първоинстанционният съд неправилно е присъдил разноски по всеки от предявените искове.

Насрещната страна по частната жалба - М. П. П., чрез адвокат А. А. М., вписан в САК, оспорва жалбата като неоснователна и заявява искане за потвърждаване на обжалваното определение като законосъобразно и правилно по съображения, подробно развити в депозирания писмен отговор на жалбата. Претендира адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговоря и процесуално представителство пред въззивната инстанция.

Окръжен съд-В., след като съобрази изложените от страните доводи и събраните по делото доказателства, намира следното:

Частната жалба е депозирана в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима.

Разгледана по същество е неоснователна. Настоящият въззивен състав напълно споделя изводите на РС-Б. с оглед данните, съдържащи се в първоинстанционното производство.

На първо място, следва да бъде посочен служебно известния за съда факт, че с Определение № 616/10.02.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 203/2025 г., I г. о. на ВКС е предложено на основание чл. 292 ГПК на ОСГТК на ВКС да постанови тълкувателно решение по въпроса: „Има ли право съдът на преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38 от ЗАдв при направено искане по чл. 38, ал. 2 от същия закон или те са предоставени единствено на договарящите се и не подлежат на проверка от съда“. Към момента на постановяване на настоящия съдебен акт няма дадено задължително тълкуване на закона по този въпрос.

Настоящият състав се солидаризира със становището на тази част от съдебната практика на ВКС, която приема, че съдът има право на преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ 2 само при наличие на оспорване от другата страна, както е в настоящия случай, но тежестта пада на оспорващата страна, която следва да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице.

Съгласно чл. 38, ал. 1 ЗАдв са налице три хипотези, при които адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие: 1) на лица, които имат право на издръжка, 2) материално затруднени лица и 3) роднини, близки или на друг юрист. В разпоредбата липсва изискване предварително клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания, в процесния случай - че е материално затруднено лице, поради което оказването на безплатна помощ се извършва единствено по преценка на самия адвокат на база заявеното от доверителя му. В подкрепа на изложеното е и предвиденото в ал. 2 на същия член, според която адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски.

Респективно на адвоката се следва присъждане на възнаграждение единствено в благоприятен за неговия доверител изход на спора. В този смисъл преценката дали да предостави "pro bono" правна помощ при съществуващ риск да не получи никакво възнаграждение е само негова. Наличието на основанията по чл. 38, ал. 1 ЗАдв не може да бъде обсъдено от съда при произнасяне по отговорността за разноските, като предпоставките за присъждането им са: 1) да има доказателства за извършване на безплатна правна помощ; 2) в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски. При кумулативното наличие на двете условия съдът е длъжен да присъди адвокатското възнаграждение, платимо на процесуалния представител, като при определяне конкретния размер се изхожда от действителната фактическа и правна сложност на спора. В случай, че страната, която следва да заплати направените по делото разноски, оспори наличието на предпоставки по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв за предоставяне на правна помощ, тя следва при условията на пълно и главно доказване да установи, че страните по договора за адвокатска услуга са договорили предоставянето на адвокатска помощ по различни от посочените в разпоредбата причини, както и че не е налице сочената в договора предпоставка по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв.

В настоящия случай за доказване уговорката между адвоката и ищеца за предоставяне на безплатна правна помощ по конкретното дело са представени Договори за правна защита и съдействие от 08.12.2025 г. /л. 14 и л. 15 от 3 първоинстанционното производство/, в които е уговорено предоставянето на правна защита и съдействие, изразяващи се в процесуално представителство по дело срещу „СИТИ КЕШ“ ООД. В договора е посочено, че правната помощ се предоставя безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Настоящият състав намира, че този договор удовлетворява изискването за представяне на доказателства за налична уговорка между адвоката и клиента за безплатно осъществяване на правна помощ в защита на произтичащите от посочения договор нарушени права на потребителя. От друга страна, по делото не са събрани никакви доказателства, опровергаващи наличието на предпоставката по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. С оглед гореизложеното се налага извод за дължимост на претендираното адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

На второ място, настоящият състав намира, че не са налице доказателства за превратно - при злоупотреба с права - упражняване на правото на иск от ищеца. Не почиват на наличните по делото доказателства твърденията на жалбоподателя за недобросъвестно поведение от страна на ищеца, изразяващо се в предявяването на самостоятелни искове и образуването на отделни дела по претенциите във връзка с различните договори за кредит. Дори от ищеца против „СИТИ КЕШ“ ООД да има образувани две граждански дела със сходен предмет, ако се касае до различни облигационни правоотношения по различни договори за потребителски кредит (както самият частен жалбоподател твърди), не може да се отрече правото на потребителя на свободна преценка по какъв начин да осъществи защитата си по всеки от нищожните договори - в едно или в различни производства. Само по себе си предявяването на отделни искове за нищожност на всеки от договорите за кредит в отделни производства не представлява злоупотреба с права, защото за потребителя не съществува задължение (такова не произтича от закона) да предяви исковете си с една искова молба. Целта на всяко от производствата в такъв случай не е генерирането на разноски, а постигане на защита по всеки от договорите за кредит, по който с налагането от финансовата институция на неравноправни по смисъла на ЗЗП клаузи и съдържание на договорите в противоречие с изискванията на ЗПК, правата на потребителя са нарушени. Следователно, без значение е каква линия на защита е предприел пълномощникът - предявяване на исковете в едно или в различни производства, щом се касае до защита по няколко договора за кредит и тя се осъществява в рамките на закона.

4

Образуването на множество дела за нищожност на договорите за кредит е предпоставено на първо място от поведението на заемодателя-ответник, който продължава да предлага такива, съдържащи неравноправни клаузи и/или неотговарящи на императивните изисквания на ЗПК. В тези случаи осъществяването на адвокатска защита в хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗАдв по всяко от делата е допустимо при условията на закона, и при положително за ищеца решение на адвоката се дължи справедливо и обосновано възнаграждение, което осъдената страна следва да заплати.

По отношение на присъдения размер, настоящият съдебен състав намира следното: В мотивите на Решение № 36/30.03.2026 г., постановено по гр.д. № 1270/2026 г., по описа на Районен съд-Б., съдът е изложил съображения относно разпределението на отговорността за разноски в производството, съобразно изхода на спора, като е отчел съответната правна и фактическа сложност. Съгласно нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по мотивирано възражение за прекомерност, направено от насрещната страна, да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. При преценката за прекомерност съдът прилага съответно критериите за определяне на адвокатските възнаграждения по чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата и правилата за прилагането им, уредени в наредбата по чл. 36, ал. 4 от същия закон. Съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от размера на заплатеното възнаграждение на адвоката на насрещната страна. Размерът на адвокатското възнаграждение, по аргумент от чл. 36, ал. 2 ЗАдв, следва да бъде справедлив, обоснован и да съответства на достойнството на адвокатската професия.

Действително, налице са законодателни промени както в ЗАдв, така и в ГПК, в резултат на произнасяне на Съда на Европейския съюз (СЕС/Съдът) Вж.: Решение на Съда (първи състав) от 23 ноември 2017 г. по Съединени дела С-427/16 и С-428/16 г. СЕС прима, че чл. 101, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), във връзка с чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като ВАдвС 5

(България), би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС, като в тези случаи следва да се провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. В случая легитимната цел на разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗАдв е да се създадат гаранции за осигуряване на качествена адвокатска услуга, която да предлага подходяща защита на правата и интересите на страните в съдебното производство. Тази цел, с оглед препращането, се постига чрез приемане на Наредба № 1/2004 г., която според изрично изложените мотиви към изменението и допълнението й с ДВ, бр.