Решение № 13120 от 18.11.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13120 гр. София, 18.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: М.С.Д. при участието на секретаря Е.Е.Д. като разгледа докладваното от М.С.Д. Гражданско дело № 20211110172573 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 422 и сл. ГПК.

Предявени са от ищеца „ФИРМА” ЕАД обективно кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл.

9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД, чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане спрямо ответника Ц. С. С. за сумата от 1400,00 лева – главница по Договор за паричен заем № .../10.08.2018 г. сключен със „ФИРМА ” ООД, ведно със законна лихва от 30.06.2021г. до изплащане на вземането, договорна лихва от 17.08.2018г. до 07.06.2019 г. в размер на 245,71 лева и мораторна лихва от 18.08.2018г. до 30.06.2021 г. в размер на 887,23 лева, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 26.08.2021 г. по ч.гр.д. № 45212/2021 г. по описа на СРС, 166 състав.

Ищецът „ФИРМА” ЕАД твърди, че ответникът е сключил Договор за паричен заем № .../10.08.2018 г. със „ФИРМА ” ООД, по силата на който на ответника е предоставен потребителски кредит в размер на 1400,00 лева, срещу задължението да го върне ведно с възнаградителна лихва в размер на 267,53 лева на 43 равни седмични погасителни вноски всяка в размер на 38,78 лева с краен падеж на последната – 07.06.2019 г. Поддържа, че придобил вземането по силата на Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 24.09.2016 г. и Приложение № 1 към него от 24.09.2019 г., за което длъжникът е надлежно уведомен чрез уведомление от ищеца, за което бил упълномощен изрично от цедента. Сочи, че вземането не е погасено до този момент. Моли съда да уважи предявените искове. Претендира присъждане на разноски в заповедното и исковото производство.

1

Ответникът Ц. С. С. е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК. Твърди, че договорът е нищожен като сключен в противоречие на добрите нрави и като внасящ неравновесие в отношенията между участниците в търговския оборот и потребителите на техните услуги. Счита, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна. Претендира присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен Договор за паричен заем № .../10.08.2018 г., сключен между Ц. С. С. /заемател/ и „ФИРМА“ ООД /заемодател/ и общи условия към него. По силата на договора заемодателят предал в собственост на заемателя сумата от 1400,00 лева, която последният се задължил да върне на 43 седмични вноски. Бил уговорен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,08 % и ГПР в размер на 49,66 %. Общата сума, която заемателят следвало да върне била в размер на 1667,53 лева.

Приет като доказателство по делото е и Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 24.09.2019 г. и Приложение № 1 към него от същата дата, по силата на който договор заемодателят „ФИРМА“ ООД, в качеството му на продавач, прехвърля на ищеца по делото – „ФИРМА“ ЕАД, в качеството му на купувач, процесното вземане към ответника. По делото е представено и пълномощно от цедента, по силата на което цесионерът „ФИРМА“ ЕАД е упълномощен да уведомява на осн. чл. 99, ал. 3 ЗЗД всички длъжници, по всички вземания, които са предмет на договора за цесия.

Приложено към исковата молба е уведомление за извършената цесия, адресирано до ответника, за което няма данни да е връчено преди образуване на делото.

По делото е прието заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза изготвено от вещото лице В. Д. П., което не е оспорено от страните и съдът възприема като обективно безпристрастно и компетентно дадено. От същото се установява, че кредитополучателят е усвоил сумата по договора на 10.08.2018 г., като е погасил суми в общ размер от 263,00 лева.

Посочено е, че размерът на непогасените задължения е както следва: 1400,00 лева – главница, 245,71 лева – възнаградителна лихва, 1144,29 лева – неустойка. Посочено е, че размерът на лихвата за забава върху главницата за процесния период, изчислена от датата на забава на съответната вноска до датата на плащане, или съответно до подаването на заявлението е в размер на сумата от 295,24 лева.

При така установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.

240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между „ФИРМА“ ООД и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за заем, по силата на което 2 за заемателя е възникнало задължението за връщане на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва в претендирания размер; настъпилата цесия между „ФИРМА“ ООД и „ФИРМА“ ЕАД за процесното вземане, за която ответникът е надлежно уведомен.

От събрания по делото доказателствен материал безспорно се установява, че е налице валидно възникнало правоотношение по договора за заем, както и че заемодателят е изпълнил задължението си по договора като е предал заемната сума в размер на 1400,00 лева. Налице е и извънсъдебно признание на обстоятелството, че ответникът е получил сумата по заема, а именно извършеното от същия частично плащане по договора. Тези факти се установяват и от приетите по делото доказателства: двустранно подписан договор за заем между ответника и „ФИРМА“ ООД с обективираното в него съдържание; прието и неоспорено заключение по ССчЕ, от което се установява размера на погасената по договора сума по пера.

Процесният договор представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като с него ищецът се е задължил да предостави на ответника заем, съгласно уговорените параметри и условия.

Като такъв за него важат допълнителните изисквания за действителност, предвидени в ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Договорът за потребителски кредит е формален, като законът изисква да бъде сключен в писмена форма на хартиен или друг траен носител (чл. 10, ал. 1 ЗПК), която в настоящия случай е налице. Всяка страница от договора е подписана от кредитополучателя, подписите не са оспорени в законоустановения срок. Ето защо същите са поставени от ответника и доказват сключването на договора между страните. Спазени са и изискванията на чл. 11 ЗПК, като са посочени: дата и място на сключване, вида на предоставения кредит, надлежно индивидуализирани са потребителя и кредитора, посочен срок на договора, общ размер на кредита и условията за погасяването му; размерът на лихвения процент /40,08 %/; размерът на ГПР /49,66 %/. Предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, право да получи погасителен план за извършени и предстоящи плащания /чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от ОУ към договора/. Липсват нарушения на формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно специалния ЗПК. Представени са подписани от потребителя общи условия. Предоставянето, респ. получаването на предварителна информация е удостоверено с поставянето на подпис на договора за кредит, доколкото кредитополучателят в чл. 4, ал. 2 от Договора е посочил, че е получил стандартен европейски формуляр и е запознат с всички условия на договора. Доколкото липсва формиране на лихвени процент на база на променлива компонента (референтен лихвен процент), то е невъзможно кредиторът да посочи индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, респ. методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а ЗПК, тъй 3 като по договора е приложим фиксиран, изначално определен, непроменлив лихвен процент. В този смисъл липсва нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок и за всички вземания по него, последното изискване на чл.

11, ал. 1, т. 11 ЗПК – за посочване последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването, е неприложимо.

Предвид гореизложеното, че договорът за потребителски кредит е сключен в писмена форма на хартиен носител по ясен и разбираем начин, както и с оглед обстоятелството, че всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, който според настоящия състав е не по-малък от 12 и е предвидена възможност за отказ от сключения договор, съдът счита, че сключеният договор е валиден и отговаря на изискванията, които поставя ЗПК.

Съдът следва служебно да извърши преценка за действителността на уговорените в договора клаузи. Съдът намира за неравноправни клаузите в договора, установяващи задължение за кредитополучателя да заплати неустойка за неизпълнение на договорна задължение, но такава не се претендира в настоящия случай и не влече като последица нищожност на целия договор.

Неоснователно е направеното от ответника възражение за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие на добрите нрави.

Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК, ВКС, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Следва да се има предвид, че заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, която е подчинена не на регистрационен режим в БНБ, а на лицензионен. Върху небанковите институции не се упражнява постоянен надзор, а тяхната дейност е уредена с подзаконов нормативен акт – Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции. Основната им характеристика, която предпоставя и посочените различия с банките е, че те отпускат заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими начини. Поради тази причина тяхната дейност не би могла да бъде финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни средства поради което и лихвите по тях са в пъти повисоки от тези предлагани от банките. От друга страна в случая се касае за възнаградителна лихва, т. е. сумата, дължима за ползване на финансов ресурс (капитал). Разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД определя, че лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС, но същевременно с § 1. от ПМС № 72/08.04.1994 г. е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. за определяне максималният процент на договорните лихви и след него все още не е издаден друг подзаконов акт, поради което и принципно за страните не съществува 4 пречка да уговорят възнаградителна лихва над размера на законната лихва.

Отчитайки, че възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума, която е следвало да бъде върната в сравнително кратък срок и съобразявайки се с обстоятелството, че се касае за необезпечен кредит, предоставен от финансова институция, която се издържа само и единствено от това, на физическо лице, настоящият състав приема, че размерът на годишния лихвен процент от 40,08 % при потребителски заем от 1400 лева, със срок на ползване от 43 месеца не противоречи на добрите нрави, тъй като е обясним с разходите, които прави заемодателя, както и с риска, който носи, а също и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба и при отчитане на факта, че се касае за необезпечено вземане, с единствен длъжник по него. Не е налице и нарушение на законовото изискване в чл. 19, ал. 4 ЗПК – годишният процент на разходите да не надвишава петкратния размер на законната лихва по просрочените задължения в левове, доколкото по конкретния договор той е определен на 49,66 %, а размерът на законната лихва е 10 %, което показва, че не надвишава петкратния размер на лихвата.