Определение № 192 от 26.01.2024, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 192 гр. Плевен, 26.01.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ

Членове:

ТАТЯНА Г. БЕТОВА

СВЕТЛА Й. ДИМИТРОВАКОВАЧЕВА като разгледа докладваното от СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ Въззивно частно гражданско дело № 20244400500068 по описа за 2024 година С определение № 5624/ 12.12.2023г. по гр.д.№ 3384/ 2023г. Плевенски районен съд, като се произнесъл по молби по реда на чл. 248 от ГПК ОСТАВИЛ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 30887/13.11.2023 г. от ЕАД „Д.

М.“, с която се иска да бъде изменено Решение № 1591/10.11.2023 г. по гр. д.

№ 3384/2032 г. по описа на РС Плевен, в частта на разноските, с които е присъден адвокатски хонорар на ЕАД „Д. М.“.

Със същото определение ОСТАВИЛ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 32210/24.11.2023 г. от „Профикредит България“ ЕООД, с която се иска да бъде изменено постановеното Решение № 1591/10.11.2023 г. по гр. д. № 3384/2032 г. по описа на РС Плевен, в частта на разноските, като бъде намален адвокатския хонорар, които е присъден в полза на ЕАД „Д. М.“.

Постановил ,че определението може да се обжалва с частна в двуседмичен срок пред Окръжен съд-Плевен .

Съобщението за това определение е било връчено на 18.12.2023г. на Еднолично адвокатско дружество „ Д. М. „ с оглед на което двуседмичният срок за неговото обжалване изтича на 02.01.2024г.

Още на 14.12.2023г. е била подадена частна жалба от Еднолично адвокатско дружество „ Д. М.“срещу определение № 5624/ 12.12.2023г. по гр.д.№ 3384/ 2023г. Плевенски районен съд с което е оставена без уважение молбата за изменение на решението в частта за разноските, като се иска ПлОС „ да постанови определение с което да измени решението на РС-Плевен в частта за разноските ,като присъди адвокатски хонорар в размер на 1200лв. с ДДС по установителния иск и 480 лв. с ДДС по осъдителния иск или общо в размер на 1680 с ДДС“.

Частната жалба е подадена в срока за обжалване и срещу подлежащ на 1 обжалване съдебен акт – определение по реда на чл. 248 от ГПК ,както и от надлежна страна ,която има правен интерес да обжалва процесното определение ,доколкото се касае за присъждане на адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38 от Закона за адвокатурата директно в полза на адвоката –пълномощник на страната по делото , а не на самата страна,която не е сторила разноски за адвокатско възнаграждение в този процес , а и e оказана безплатна правна помощ. Поради това частната жалба, като редовна и допустима следва да бъде разгледана по същество.

Разгледана по същество ,обаче, частната жалба според Плевенски окръжен съд е неоснователна .

За да обоснове определеният от него с решението по делото размер на дължимото адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на ищцата по делото , респ. за да обоснове впоследствие и отказа си да измени решението си в частта за деловодните разноски , Плевенски районен съд е приел ,че Предмет на Решение № 1591/10.11.2023 г. по гр. д. № 3384/2032 г. по описа на РС Плевен, са два първоначално обективно кумулативно съединени установителни иска с правна квалификация чл. 124 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, за прогласяване на нищожност на две клаузи от договор за потребителски кредит. С едната клауза е уговорена допълнителна такса в размер на 280 лв., а с другата 440 лв.Приел също така ,че предявените искове са относително самостоятелни спрямо действието на договора, и са с точно определена парична стойност, а не определяема, поради което са оценяеми съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК – паричната стойност на всяка от атакуваните клаузи. По-нататък , приел,че

Цената на исковете не е водещият критерий при определяне на минималното адвокатско възнаграждение, посочено в НМРАВ, тъй като съдът възприема и други критерии при определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение. Приел също така ,че е основателен доводът на ответника, че исковете са основани на едни и същи твърдения, събирани са едни и същи доказателства и предоставената правна помощ е обща по двата иска. При определяне на дължимото възнаграждение, ПлРС е съобразил качеството на предоставената правна услуга спрямо всеки един от предявените искове.

Изложил съображения още в решението си за неприложимост на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения , с оглед конкретиката на делото, които поддържа и в определението си по чл. 248 от ГПК , тъй като в разглеждания случай минималният размер на адвокатското възнаграждение по Наредбата не отговаря на изброените цели и критериифактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост, и необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от разноските на противната страна, направени за защита по делото.Цитирал съдебна практика в това отношение ,вкл.и практика на Плевенски окръжен съд – определение № 1371/15.09.2023г. по в.ч.гр.д.№ 616/ 2023г. на Плевенски окръжен съд. Посочил ,че производството по делото е приключило в рамките на едно открито съдебно заседание, на които страните , а техните пълномощници не са присъствали, както и че е събран незначителен обем от доказателствени средства. Посочил ,че адв. М. е 2 вторият по ред по делото процесуален представител, който е предоставил безплатна правна помощ на ищеца,като той е ангажиран да представлява страната безплатно едва след насрочване на делото,както и че той не е изготвил дори писмената искова молба и ангажираните с нея доказателства и направени доказателствени искания,не се е явявал за насрочените съдебни заседания, а е представил единствено писмено становище, без доказателства за допълнителен разход във връзка с осъществяване на процесуалното представителство по делото.

Плевенски окръжен съд споделя съществената за изхода на делото част от изложените от Плевенски районен съд съображения,в т.ч. и извода му за неприложимост на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения към конкретния случай , а и по принцип ,когато това би довело до ограничаване правото на съда да извърши самостоятелна преценка на действителната фактическа и правна сложност на делото и да определи адекватен размер на разноските за адвокатско възнаграждение.

В това отношение действително е налице и сочената от ПлРС съдебна практика на Окръжен съд –Плевен определение № 1371/15.09.2023г. по в.ч.гр.д.№ 616/ 2023г. на Плевенски окръжен съд,в което много подробно и аргументирано се обосновава тезата ,че съдът не е обвързан от определените с Наредба № 1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения,когато това води до ограничаване правото на съда да прецени самостоятелно фактическата и правна сложност на спора. В цитираното определение на Плевенски окръжен съд е съобразена практиката, обективирана в Решение от 05.12.2006г. по обединени дела С94/2004 и С202/2004 на СЕС,според което „делегирането на частноправен субект – Висшият адвокатски съвет - на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в чл.101 и чл.102 ДФЕС“,както и че „Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитайки правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава, когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в процеса страна“ В същото определение на ПлОС е прието и ,че „По този начин се отнема правото на съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.

Същото се приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г. по дело C-57/2015г. на Съда на ЕС, съгласно което съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай , в който прилагането на общия режим в областта на съдебните 3 разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО.

Все в подкрепа на горното се явява и Решение от 25.01.2024г. по дело №С-438/22 на СЕС,в което е прието следното :

„ 1)

Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

2)

Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

3)

Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.“

Настоящият въззивен състав , обаче ,намира ,че същият справедлив краен изход на спора би могъл да се постигне не чрез пълно игнориране и отказ от прилагане на нормите на Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения , както приема РС-Плевен , а и ОСПлевен в цитираното по –горе определение по в.ч.гр.д.№616/23г. , а чрез 4 прилагане по аналогия на нормите,касаещи определянето на адвокатското възнаграждение , съдържащи се в ГПК и Закона за адвокатурата във вр. с процесната Наредба № 1 / 09.07.2004г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения .

В т.см. отново следва да се има предвид постоянната съдебна практика,цитирана в последното решение от 25.01.2024г. по дело №С-438/22 г. на СЕС , според която , „ съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред (решение от 22 февруари 2022 г., RS (Действие на решенията на конституционен съд), C‑430/21, EU:C:2022:99, т. 53 и цитираната съдебна практика).