Решение № 257 от 08.06.2023, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 257 гр. Перник, 07.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

Борислава П. Борисова-Здравкова при участието на секретаря КАТЯ ХР. СТАНОЕВА като разгледа докладваното от БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ Въззивно гражданско дело № 20231700500290 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 1109/ 28.10.22 г. по гр. дело 409/ 22 г. районен съд Перник е ОСЪДИЛ СОЛИДАРНО С.У.П.-БЪЛГАРИЯ ООД с ЕИК831208092 гр.Перник кв.Мошино ул.Ю.Гагарин № 1 и „Н ОПТИМУС“ ЕООД с ЕИК 203555758 гр.София ул.Цар Асен бл.36 ет.1 ап.4 ДА ЗАПЛАТЯТ на М. С. Г. ЕГН ********** от ***, чрез адв.А. Г. САК сумата 7000 лв., като частичен иск от общия предявен размер 80 000 лв.- неимуществени вреди от трудова злополука, претърпяна на *** на работното място- Кроялен цех на адреса на първия ответник, при която получава увреждане: отрязване крайна част на показалец на лява ръка, установена с разпореждане № *** на ТП на НОИ органа по чл.60, ал.1 от КСО, с което злополуката е приета за трудова по чл.55 ал.1 КСО, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба 02.02.2022 год. до окончателното изплащане, КАТО ЗА РАЗЛИКАТА ДО ПЪЛНИЯ ПРЕДЯВЕН РАЗМЕР - 50 000 лв., като частичен иск от обща сума 80 000 лв.- ОТХВЪРЛИЛ иска, като неоснователен и недоказан.

1

Присъдени са и съответни разноски.

С решение № 52/ 26.01.23 г. районния съд е отказал да отмени горното решение в частта на разноските с която е присъдил в полза на адв. Г. хонорар в размер на 700 лв. и отделно от това е присъдил в полза на ответниците разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1900 лв.

Против така посоченото решение е постъпила възивна жалба от адв.Г., като пълномощник на ищцата Г..

По подробно изложени съображения се развиват оплаквания в две насоки- за неправилно приложение разпоредбата на чл.201, ал.2 КТ и несправедливо определен размер на обезщетението за неимуществени вреди предвид критериите по чл.52 ЗЗД. Възразява се и относно момента от който е присъдена лихвата за забава.

Сочи се че, при постановяване на решението си съдът е нарушил чл.52 ЗЗД - като в решението не е посочен общия размер на обезщетението, който съдът счита за дължим (преди да намали този размер с приетия от него процент принос). В процесния случай, видно от мотивите към решението, съдът не е разсъждавал в контекста на чл.52 ЗЗД съответно не е посочил размер на обезщетението, което счита за дължимо с оглед конкретния вредоносен резултат.

Съдът не е разсъждавал в контекста на чл.52 ЗЗД, а е изложил мотиви единствено по отношение на приноса- чл.201, ал.2 КТ, че определя като краен размер на обезщетението сумата от 7 000 лева - която сума считаме за изключително занижена и несъответстваща, като обезщетение за процесната неимуществена вреда.

Предвид твърдяната липса на мотиви жалбоподателя сочи, че оценката на конкретно търпяната от пострадалата неимуществена вреда следва да се извърши в контекста на претърпяната от нея сериозна травма, представляваща травматична ампутация на водещ пръст (показалец) на левия горен крайник. Преценката на събраните по делото доказателства, в тяхната съвкупност разкрива една тежка картина на увреждане свързано с продължително лечение, изпитване на силна болка и ограничения в бита. Установено по делото е, че ищцата е претърпяла оперативна интервенция, при която е направена реампутация - допълнително скъсяване (оперативно отстраняване) на части от пръста и костта до видимо витални тъкани и покриване на чукана с кожа от съседство. Доказано по делото също така е, че причинените на ищцата травми обективно са предизвиквали силна болка, както по време на травмата, така и по време на лечението й. Общо възстановителния период е продължил 8 месеца след инцидента, като експертът сочи, че този срок е над обичайния и е определен от удълженото затваряне на раната и продължилите превръзки. В допълнение вещото лице сочи че пострадалата ръка, която при ищцата е водещата, е с нарушена функция.

Според този жалбоподател освен горното по делото е доказано, че освен физическа болка, процесното увреждане е оказало силно травмиращ ефект върху психиката на пострадалата.

2

Описаните по-горе обстоятелства, получената тежка травма представляваща травматична ампутация на водещ пръст на левия горен крайник, времетраенето на възстановителния период, свързан както с болки и страдания, така и с осезаем дискомфорт, непреодоляната включително към момента психологическа травма, всичко това с оглед на обстоятелството, че към момента на инцидента доверителката ми е в активна и трудоспособна възраст (***г.), ни дават основание да смятаме, че претендираната от пострадалата искова сума би била справедлива до заявения от нея размер, с оглед тежестта на конкретно настъпилия противоправен резултат.

Относно "грубата небрежност" жалбоподателя твърди, че изводите на съда са изцяло необосновани. Едновременно с това се сочи, че по делото е установено, че работодателят не е взел никакви ефективни мерки за безопасност по отношение на работещите на гатерната ножица лица - до момента в който ищцата М. Г. не е претърпяла процесното увреждане.

Последното се установява от събраните в процеса гласни доказателства, които безпротиворечиво установяват факта, че към момента на процесната злополука машината на която се е случил инцидента не е била оборудвана с предпазител („предпазен кожух“).

В контекста на изложеното адв.Г. се позовава на практика на ВКС постановена по реда на чл. 290 ГПК, в която практика единно се поддържа разбирането, че превенцията на риска от трудова злополука при работа е по принцип отговорност и на двете страни по трудовото правоотношение, но ролята на работодателя е водеща и включва система от мерки, само част от които се свеждат до установяването на конкретни правила за безопасност. Видът и броят на останалите мерки, които работодателят трябва да предприеме, за да осигури безопасни условия на труд е в зависимост от действащата подзаконова нормативна уредба, естеството на работата и свързания с нея производствен риск. Работодателят е длъжен да внедри системи за безопасност, както и да следи за изправното им функциониране (така: Решение № 2 от 27.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2303/2017 г., III г. о., Решение № 17 от 29.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1924/2021 г.. III г. о., ГК Решение № 29 от 28.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1478/2021 г., IV г. о., ГК Решение № 45 от 8.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1580/2020 г., III г. о., ГК).

Формираните от съда фактически и правни изводи относно приложението на чл.201, ал.2 КТ са изцяло в противоречие с цитираната по-горе практика на ВКС. Видно от изложените мотиви първоинстанционният съд вменява изцяло вината за настъпилия инцидент на пострадалата работничка, като в тази връзка сочи, че поставяйки ръката си в обсега на режещия инструмент ищцата е нарушила инструкция, която добре е познавала.

Видно от посочените мотиви, съдът изцяло е игнорирал установения по делото факт, а именно, че към момента на процесната злополука на увреждащата машина е нямало монтиран предпазител. Разсъждавайки по посочения начин съдът никъде не поставя на преценка установеното но отношение на работодателя задължение да установи и поддържа в предприятието надеждни мерки за безопасност в ръководения от него трудов процес.

Изброените по-горе установени по делото факти по мнението ни доказват 3 отклоненията от правилата за безопасност на труда и обосновават извода, че работодателят е поддържал практика, която излагат на риск работещите при него лица.

В контекста на казаното следва още веднъж да се позовем на цитираната по-горе практика на ВКС и формулирания там принцип, че съпричиняването следва да се определи в степен, която следва да съответства на обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука. Приемането на принос в размер на 90 % от страна на пострадалия не представлява намаляване, а на практика е равносилно на отказ от обезщетение (и в действителност дерогира разпоредбата на чл.200 КТ) - защото като краен правен ефект обезщетението за трудова злополука от отговорност на работодателя се прехвърля в отговорност на работника.

В контекста на така установените по делото, упоменати по-горе обстоятелства, наличието на нарушенията от страна на предприятието-работодател, свързани с безопасността на труда, липсата на надлежни системи за защита на съответното работно оборудване, поведението на доверителката ми евентуално би могло да се разглежда като обикновена небрежност, но в никакъв случай въпросното поведение не може да се квалифицира като „груба небрежност"- изискуемото по чл.201, ал.2 КТ драстично несъобразяване правилата за безопасност на труда, небрежност, която и най-негрижливия индивид, би проявил за сходни обстоятелства, т.е. липсва принос по смисъла на трудовото право.

Претендират се разноски.

Против така посоченото решение е постъпила възивна жалба и от адв.И., като пълномощник на ответните дружества. От името на последните, по подробно изложени съображения, решението на районния съд е оспорено само за разликата над сумата от 1500 лева, до размера от 7000 лева, който ответниците са осъдени да заплатят, която разлика се равнява на 5500 лева, както и в частта за разноските, вкл. тези по решение № 52/ 26.01.23 г.

В жалбата се поддържа оплакването за неправилност на решението, като се сочи, че е допуснато нарушение на материалния закон при определянето на общия размер на обезщетението от страна на солидарно отговорните работодатели, както и по отношение признатата сума обезщетение от 7000 лв., предвид възприетия от съда процент съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата ищца при осъществената трудова злополука, поради проявената от нея груба небрежност, който съдът правилно е определил в размер на 90%.

Порокът на съдебния акт според доверителите ми се състои в обстоятелството, че определянето на обезщетението е формирано при неизяснен общ паричен еквивалент на неимуществените вреди, но при правилно определен процент съпричиняване на резултата от 90%.

Моите доверители считат извода относно непосочването на размера на обезщетението от настъпилото по вина на пострадалата и при условията на груба небрежност травматично увреждане, за материално неправилен, формиран в нарушение на 4 чл.51, ал.2 ЗЗД, респ.чл.201, ал.2 КТ.

В съдебния акт обосновано е разгледан периодът след получената травма, незабавното лечение в Клиниката по хирургия на ръката, секция „Ортопедична травматология" към УМБАЛ „***", процеса на лечението, характера на травмата, премахването на милиметри от дисталната фаланга на показалеца на лявата ръка, без увреждането на ставата и без травматично обездвижване на целия пръст. Правилно е възприето от решаващия съд обстоятелството, че увреждането е било придружено с интензивни болки и страдания за не повече от петнадесет дена, тъй като се касае до травматично увреждане на костта на фалангата, макар и само с милиметри и без засягане на двигателните функции на целия пръст и имобилизация на ставата. Правилен, а и подкрепен от изслушаната медицинска експертиза е и изводът, че травмата освен с интензивни болки в първите дни, е била свързана с неудобство както в битовото обслужване на самата пострадала, така и извършване на други житейски дейности.

Обосновано и подкрепено с доказателства (съдебното заключение, че не се касае до увреждане на цялостната дейност на ръката, че лявата ръка не е водеща за Г., че увреждането не се е отразило на захвата на ръката, което е позволило на пострадалата след получаване на травмата да продължи работата си на същото място, със същия инструмент и при същия интензитет на изпълнение.

Според доверителите ми съдебният акт в тази част е законосъобразен и професионално издържан. Указанието ни е за неправилно приложение на чл.52 ЗЗД и съответно на чл.201, ал.2 КТ при определяне гаранционно обезпечителната отговорност на работодателите.

Макар преценявайки всички относими към вредата обстоятелства, които съдът е съобразил с константната съдебна практика, посочена и в Решение № 2 от 27.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2303/2017 г., III г. о. и съобразявайки изброените релевантни условия за прилагане на принципа на справедливост, съдът е пропуснал да посочи паричен еквивалент на обезщетението за увреждането и да определи общия размер, който е необходим в случая не да възстанови последиците от вредата, а да ги компенсира по справедливост.