Решение № 4000 от 25.06.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4000 гр. София, 25.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

ГЕОРГИ СТ. СТОЕВ при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТ. СТОЕВ Въззивно гражданско дело № 20221100513206 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № II-55-20057005/12.09.2022 г., постановено по гр.д. № 70564/19 г. по описа на Софийски районен съд, 55 състав, е отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Агенция за събиране на вземания” АД, ЕИК 203670940, и „Юробанк България“ АД, ЕИК 000694749, установителен иск с правна квалификация чл.430, ал.1 от ТЗ за установяване съществуване на вземане в размер на 2248.47 лева - непогасена главница по Договор за издаване и обслужване на международна кредитна карта от 20.12.2006г., сключен с „Банка Пиреос България“ АД, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с договор за цесия на 14.01.2016г., ведно със законната лихва от 20.06.2012г. до окончателното плащане; иск по чл. 422, ал.1 вр.чл.415, ал. 1 ГПК вр. чл.430, ал.2 ТЗ за установяване съществуване на вземане в размер на 3081.39 лева – договорна лихва за периода 10.09.2007г. – 18.06.2012г., и иск по чл. 422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД за установяване съществуване на вземане за сумата 4.00 лева – такса по кредита за периода 10.09.2007г. – 18.06.2012г.

Производството е образувано по въззивна жалба, вх. № 255458/22.11.2022г., подадена от ищеца, с която се обжалва решението изцяло. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради противоречие с материалния закон. Моли решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постави акт, с който да се уважат изцяло исковите претенции. Претендира сторените разноски.

1

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство, с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.

Решението в необжалваната част е влязло в сила и не подлежи на контрол от настоящата инстанция.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на определени страни по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

По делото е представен Договор за издаване и обслужване на международна кредитна карта от 20.12.2006 г., по силата на който „Банка Пиреос България“ АД е предоставила на К. Б. Я. кредит с лимит от 6000.00 лева, обслужван чрез издадената му кредитна карта. Съгласно заключението по приетата като неоспорена съдебно-почеркова експертиза, договорът, както и искането-декларация за издаване на кредитна карта, представляващо приложение към договора, са подписани от юридическия автор на волеизявлението. Следователно между страните е възникнало кредитно правоотношение.

Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: 1) обективният факт на неизпълнение на договорното задължение от страна на длъжника и 2) упражненото от кредитора по надлежния ред право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента, в който волеизявлението на кредитора е достигнало до длъжника, при условие, че към същия момент са се осъществили обективните факти, обуславящи настъпването й - в този смисъл т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2

В процесната хипотезата потестативното право на кредитора да обяви задължението за предсрочно изискуемо не е надлежно упражнено. Длъжникът не е уведомен преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Ищецът твърди, че е обективирал волеизявление за обявяване на дълга за предсрочно изискуем в писмо до длъжника от 06.10.2011г. (л.18 от ч.гр.д.№ 30034/2012г. на СРС), което е било изпратено на постоянния адрес на К. Б. Я., което не е било реално връчено на адресата, тъй като отбелязването на куриера е, че на адреса няма такова лице (л.11 от заповедното дело). Следва да се отбележи, че в искането за издаване на кредитната карта ответникът е посочил друг адрес за кореспонденция – гр. София, ул. „*********, на който няма данни да е било изпращано уведомление.

Настоящият състав на съда не споделя изводите на първата инстанция за липса на идентитет между процесното задължение по договор за издаване и обслужване на международна кредитна карта – без номер и с дата на сключване 20.12.2006 г. и вземането, което е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 14.01.2016 г., а именно вземане срещу К.

Я. с дата на договора 10.11.2006 г. с главница от 6 000. В договора за цесия индивидуализацията на вземането е извършено чрез индивидуален номер на кредита „Кредит ID” който фигурира и съответства на номера на кредитната карта, посочен в приложеното по делото искане за издаване на международна кредитна карта от 20.12.2006 г.

Следователно не са налице два различни договора за кредит,а разминаването в датите на сключване в представения договор за кредит и договора за цесия се дължи на допусната фактическа грешка при изписването. Кредитно "ID", записано в договора за цесия, всъщност представлява номера процесната кредитна карта.

По възражението за изтекла погасителна давност.

Предоставеният овъдрафт кредит е по картова разплащателна сметка, за ползване на която кредиторът издава кредитна карта, чийто срок на валидност съвпада с крайния срок на договора. В настоящия случай е възникнало кредитно правоотношение, характеризиращо се като договор за овърдрафт кредит, като за усвояването на средствата е издадена и кредитната карта. Договорът за овърдрафт по същината си е краткосрочен револвиращ кредит, който представлява допустимо надвишаване над салдото по сметката до определен разрешен кредитен лимит. Кредитът може да се ползва изцяло или отчасти, като се погасява при всяко постъпление по разплащателната сметка, и заемополучателят има право отново да усвоява суми в рамките на уговорения максимален кредитен лимит и в рамките на срока по договора за кредит, в който заемодателят е задължен да предоставя средства до този лимит.

Следователно със сключването на договор за овъдрафт на заемополучателя се предоставя възможност през време на действие на договора да усвоява суми по разплащателна сметка, не само до наличните собствени средства, но и до определена договорена сума над този размер (разрешен кредитен лимит), като усвояването може да е наведнъж или на части, но до размера на лимита. Усвоената сума се погасява при постъпване на суми по разплащателната сметка, като при възстановяване изцяло или на част от усвоената сума в рамките на действие на договора заемополучателят има право на последващи усвоявания до 3 размера на лимита. Доколкото усвояването не е еднократно, вкл. дори да се усвои наведнъж, то при съответно погасяване на част от сумата, може да се правят последващи усвоявания до размера на разрешения лимит, поради което към подобен тип договори няма погасителен план.

Настоящият състав приема за установено от приложеното извлечение от счетоводните книги на Банката (л.13 от заповедното дело) и заключението на вещото лице по допуснатата СЧЕ, че началното салдо по договора от 20.12.2006г. е 5005.95 лева, която сума представлява прехвърлен дълг от друга кредитна карта, издадена от „Транскарт“ АД средствата по която са били осигурени от банката – кредитор. „Прехвърлянето на дълга“ е отразено като основание за възникналото правоотношение и в искането – декларация подадена от кредитополучателя. Следователно сумата от 5005.95 лева е била дължима от К.

Б. Я. към датата на подписване на процесния договор и се явяват кредитни средства по него.

Съгласно заключението на вещото лице по допусната СЧЕ се установява, че реално усвояване на сумата от 5005,95 лева не е налице, т.е. усвояването се е осъществило, чрез прехвърляне на дълга по предходния договор за кредитна карта. През процесния период не са теглени суми в брой от АТМ и не са извършвани плащания с кредитната карта, т.е. същата не е използвана от длъжника от момента на издаването й – 20.02.2006 г. Съгласно чл.

13 от процесния договор падежът на задължението за погасяване на използвана сума настъпва 15 дни след датата на последно месечно извлечение, т.е.за всяка една от вноските настъпва самостоятелен падеж всеки календарен месец. Давностният срок тече от датата на падежа на всяка вноска,т.е. с договаряне на падежни вноски се договаря изискуемостта на съответната вноска, и съответно с настъпване на падежа вземането за съответната част е изискуемо и поискано (чрез принципа dies interpellat pro homine), арг. чл.

114 ЗЗД. В този смисъл виж Тълкувателно решение 3/2024 г. по тълк.д. 3/2023 г., ОСГТК на ВКС.

Настоящият състав приема горната позиция, вкл. счита, че в този случай не следва да се приема различно разрешение и по отношение на договорите за овърдрафт, при които има предвидено заплащане на минимални погасителни вноски, защото макар при овърдрафта да няма погасителен план, с уговорените ежемесечни погасителни вноски със съответните определяеми падежи и размери - същите представляват именно договорено съгласие на заемодателя за разсрочване на парично задължение, т.е. срокът е уговорен в полза на заемополучателя, защото въз основа съгласието на заемодателя може да го погасява на части, които заемодателят не може да откаже да приеме. В този смисъл съответната определяема при сключване на договора част (определяема по размер в зависимост от усвоената сума и с падеж изрично договорен при сключване на договора) представлява насрещно задължение за погасяване на притезателното относително субективно право на заемодателя, т.е. определя кога може да се иска изпълнение на задължението на заемополучателя и кога дължи това изпълнение, което обуславя и отговорността за забавено изпълнение. Поради това с настъпване на съответните падежни дати на частите, т.е. на т.нар.

„минимална погасителна вноска“ в този момент вземането за съответната част е 4 изискуемо и поискано, както по отношение на начислената лихва, така и по отношение на съответната част от главницата, а оттук и последицата по чл.114, ал.1 ЗЗД. Оттук съдът приема, че с оглед данните на вещото лице, че последното усвояване на сумата е на 20.06.2006г (с прехвърлянето на дълга )., то най-късно 05.08.2006 г. е настъпил падежа на последната минимална погасителна вноска определяема по договора, поради което към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 20.06.2012 г. задължението е изцяло погасено по давност. В този смисъл виж Решение 36/03.02.2025 г. по гр.д. № 52/2023 г. по описа на ВКС, I ТК, V състав, Решение 1312/03.06.2022 г. по гр.д. № 12885/21 г. по описа на Софийски градски съд, II-Д състав; Определение № 50369/29.05.2023 г. по т.д. № 2062/2022 г. по описа на ВКС, I ТК. Следователно процесното спорно притезание е погасено по давност, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърди, макар и при различни правни доводи.