Решение № 6224 от 16.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6224 гр. София, 16.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. А. при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20241100502570 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК .

С решение № 20107440/03.11.2023 г., постановено по гр. д. № 8814/2021 г. по описа на СРС, 30 състав, са отхвърлени като неоснователни предявените от „Добрите съседи“ ООД срещу Р. Р. А. и Р. А. А. установителни искове с правна квалификация чл. 415, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за признаване за установено на вземане на ищеца за сумата от общо 1216,80 лева, дължимо при равни квоти от ответниците, представляващо възнаграждение за обща поддръжка за периода 01.07.2019 г. - 08.05.2020 г. на затворен комплекс „Монт Вю“, находящ се в гр. София, ул. „********, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 13.09.2020 г. по гр. д. № 37873/2020 г. на СРС, 30 състав. С решението ищецът е осъден да заплати на ответниците направените от тях разноски за производството.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца, чрез упълномощен адв. А. В., в която се поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен, тъй като от събраните по делото доказателства се установявало точното и качествено предоставяне от страна на ищцовото дружество на различните услуги, предмет на валидно сключения между страните договор, както и размерът на дължимото от ответниците възнаграждение, което вземане не било погасено по давност. Преди да отхвърли иска срещу Р. А. съдът е следвало да съобрази изменението на чл. 51, ал. 1 ЗУЕС, предвиждащо намален размер на разходите за поддръжка на ЕС за отсъстващ етажен 1 собственик. По отношение на Р. А. поддържа, че съдът следвало да изпълни задължението си по чл. 146, ал. 2 ГПК и укаже на ищеца да посочи доказателства за спорния по делото факт – начина на формиране на месечно дължимите от всеки етажен собственик суми, а не да го приема за недоказан едва с постановяване на решението. Моли обжалваното решение да бъде отменено и исковете да бъдат уважени.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемите Р. А. и Р. А., чрез упълномощен адв. Е. А., в който се твърди, че обжалваното решение е постановено при правилно приложение на материалния закон и при спазване на процесуалните правила, като от събраните по делото писмени и гласни доказателства безспорно се установявало, че Р. А. е съсобственик заедно с дъщеря си Р. А. на процесния апартамент, но никога не е пребивавал в него, тъй като живеел и работел в друг град, което обстоятелство правилно било отчетено от съда. На ищеца изрично е било указано да посочи доказателства за пребиваването на Р. А. на процесния адрес за повече от 30 дни, както и за предоставяне на услугите, за които претендира възнаграждение, като ищецът не е имал възражения относно доклада или дадените му указания. По тази причина оплакванията за допуснати процесуални нарушения били неоснователни. Поддържа, че надлежни страни по материалното правоотношение били етажната собственост и етажните собственици, като ищецът не бил упълномощен от ОС на ЕС да предявява искове срещу отделните етажни собственици.

Сключеният с ищеца договор за поддръжка на общите части на комплекса бил прекратен, считано от 10.07.2020 г., като след тази дата дружеството било уведомено от председателя на ЕС, че вече няма право да събира суми от етажните собственици по личната си банкова сметка. Молят съда да остави жалбата без уважение и да им присъди сторените във въззивното производство разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с установителни искове с правна 2 квалификация чл. 415, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответниците на вземане на ищеца за възнаграждение за обща поддръжка за периода 01.07.2019 г. - 08.05.2020 г. на затворен комплекс „Монт Вю“, находящ се в гр. София, ул. „********.

За да отхвърли предявените искове районният съд е приел, че между ищеца и собствениците в процесния комплекс е било налице валидно облигационно правоотношение по договор за поддържане на общите части от 01.06.2019 г., действал до 01.07.2020 г., като в същото време, видно от регистрираните му адреси и събраните свидетелски показания, ответникът Р.

А. не е пребивавал в съсобствения си апартамент, поради което на основание чл. 51, ал. 2 ЗУЕС не следвало да заплаща разходи за управление и поддръжка на комплекса. По отношение на Р. А. в мотивите на решението е прието, че ищецът не е доказал начина на определяне на възнаграждението за възложените дейности, съобразно квотите за всеки един от етажните собственици. По твърдения на ищеца същите квоти били посочени в Приложение № 2 към процесния договор, което обаче не било представено по делото.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното.

За процесния период, за който се претендира възнаграждение (01.07.2019 г. - 08.05.2020 г.) е действала разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС (изм. и доп. ДВ, бр. 26 от 1 април 2016 г.), съгласно която не се заплащат разходите за управление и поддръжка на общите части на етажната собственост от собственик, ползвател и обитател, който пребивава в етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година.

Посочената норма е с императивен характер и правилно е била съобразена от районния съд при формирания от него извод за неоснователност на предявените искове, при положение, че по делото е било установено условието за недължимост на разноските (непребиваването на ответника в процесния обект от етажната собственост). По тази причина наведените във въззивната жалба доводи за приложението на изменената разпоредба на чл. 51, ал. 1 ЗУЕС (изм. и доп. ДВ бр. 82 от 29.09.2023 г.) се явяват неоснователни.

По посочените във въззивната жалба доводи за основателността на 3 иска срещу ответника Р. А. следва да се посочи, че в чл. 2, т. 1 от подписания между страните договор от 01.06.2019 г. е предвидено, че площите на имотите, служещи за определяне на размера на дължимите от обитателите вноски, са посочени в приложение № 1, неразделна част от договора. В чл. 19 от договора като неделима част от същия са посочени няколко приложения, след които: приложение № 2 - разпределение на площите за ценообразуване и приложение № 3 - разбивка за ценообразуване. Въпреки че като страна по договора е следвало да разполага с тях, посочените приложения не са били представени от ищеца към другите доказателства в подкрепа на иска. На следващо място по делото не са ангажирани доказателства общото събрание на етажната собственост да е взело решение, по силата на което за ответника да е възникнало задължение за заплащане на вноски за поддръжка, както и какъв е техния размер. Определянето на размера на вноските за управление и поддръжка, както и за вноски във Фонд "Ремонт и обновяване" е от изключителната компетентност на общото събрание на етажните собственици (чл. 11, ал. 1, т. 5 и т. 7 ЗУЕС), затова и доколкото не се установява то да е упражнило това свое правомощие или го е упражнило по начин, който не позволява да се определи конкретния размер дължим от ответницата, то не може да бъде определено от съда по реда на чл. 162 от ГПК въз основа на другите събрани по делото доказателства. Тази норма не намира приложение в конкретния случай, тъй като не се касае за липса на данни относно размера на вземането, а доколкото не е установено наличието на решение на общото събрание, с което вноските да са определени.

Във връзка с възраженията, изложени във въззивната жалба относно задължението на съда по чл. 146, ал. 2 ГПК за даване на указания на страните да ангажират доказателства, същото е приложимо единствено в случай, че такива доказателства изобщо не са били посочвани за твърдените от страната факти. Съдът обаче не следва да дава указания, ако представените от страната доказателства или направените доказателствени искания не са достатъчни за установяване на твърдения факт – такива указания биха имали за резултат предварителен извод относно съществуването или несъществуването на спорното материално право.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

По разноските:

При този изход на спора право на разноски имат въззиваемите, като съгласно представените договори за правна помощ от 05.03.2025 г. същите са 4 направили разноски за адвокатско възнаграждение в размер от по 700 лв., които следва да им бъдат присъдени.

По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав.

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20107440/03.11.2023 г., постановено по гр. д. № 8814/2021 г. по описа на СРС, 30 състав.

ОСЪЖДА „Добрите съседи“ ООД, ЕИК 200470226, със съдебен адрес: гр. София, бул. „********, да заплати на Р. Р. А., ЕГН ********** със съдебен адрес: гр. Самоков, ул. „********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 700 лева, представляващи разноски за въззивното производство.

ОСЪЖДА „Добрите съседи“ ООД, ЕИК 200470226, със съдебен адрес: гр. София, бул. „********, да заплати на Р. А. А., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. Самоков, ул. „********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 700 лева, представляващи разноски за въззивното производство.

Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5