Решение № 65 от 10.11.2023, Районен съд - Кнежа

РЕШЕНИЕ

№ 65 гр. Кнежа, 10.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КНЕЖА, I-ВИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Пламен Г. Т.ов при участието на секретаря Красина М. Давидова като разгледа докладваното от Пламен Г. Т.ов Административно наказателно дело № 20231430200171 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното :

Т. И. В.,с ЕГН********** ,чрез процесуалния си представител адв.К. И. А.,вписана в Хасковска адвокатска колегия,с личен номер 1800055163,всички със съдебен адрес за книжа и призовки:област София-град,с.К.,ул.„***" ** е предявил въззивна жалба против Наказателно постановление №35-0001997 от 03.07.2023г.,издадено от директор на РД „АА"-гр.Пл..

Въззивникът твърди,че в законоустановения срок обжалва пред съда процесното Наказателно постановление №35-0001997 от 03.07.2023г., издадено от директор на РД„АА"Пл.,с което му е наложено административно наказание-„глоба",затова,че на 23.06.2023г. при извършена проверка извършва международен превоз на товари без автомобилът да е вписан към списъка на лиценза на Общността на превозвача,с което се твърди,че виновно да е нарушил чл.19,ал.1,т.1 от Наредба №11 от 31.10.2002г. на МТС,поради което и на основание чл.53 от ЗАНН и чл.93,ал.1,т.1 от ЗАвП,му е наложено административно наказание "глоба" в размер на 2000лв./две хиляди лева/. Той счита,че издаденото му наказателно постановление е незаконосъобразно,поради противоречието му с материалния закон,административно-производствените правила и целта на закона,поради което моли да бъде отменено.

Според въззивника първият порок,пряко рефлектиращ върху материалноправната законосъобразност на властническия акт,се отнася до компетентността на лицето,което го е издало,тъй като в наказателното постановление е записано,че същото е издадено от „П. В.

К.-Директор на РД„АА"-Пл.",но от последното не може да бъде изведена каква е длъжността на лицето, което е съставило санкционния акт,нито в коя администрация осъществява своята дейност,доколкото няма никаква яснота по отношение на съкращенията „РД"„АА",което е в разрез с чл.57,ал.1,т.1 от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Въззивникът счита,че изложеното възпрепятства съда да извърши проверка относно неговата компетентност,както и дали същото може да бъде административнонаказващ орган,съгласно чл.47 от Закона за административните нарушения и наказания. Според него в 1 тази връзка, прави впечатление,че в заглавието на наказателното постановление е посочено „Министерство на транспорта и съобщенията Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация",след което за издателя му напълно бланкетно е записано,че е „определен от министъра на МТИТС за длъжностно лице по реда на чл.92,ал.2 от ЗАвП;чл.189,ал.12 от ЗДвП и чл.47,ал.2 от ЗАНН",от който запис по никакъв начин не се извежда,от една страна,дали издаващият процесното постановление е от състава на Министерство на транспорта и съобщенията или пък на Изпълнителна агенция „Автомобилна адинистрация" или е част от съвсем друга структура,но е определен от „министъра на МТИТС" за длъжностно лице. Според въззивника всичко това води до липса на възможност за установяване на длъжността на лицето,което е съставило наказателното постановление,както и администрацията,към която осъществява своята дейност.Това според него представлява нарушение на императивните материално-правни разпоредби, отнасящи се до формата на наказателното постановление и компетентността на органа, който го е издал, отразяващо се пряко върху законосъобразността на правораздавателния акт.

Въззивникът изтъква,че обжалваният акт, на второ място, е порочен, тъй като не отговаря на императивните изисквания, закрепени в разпоредбата на чл.57 от Закона за административните нарушения и наказания/ЗАНН/,регламентиращ задължителните реквизити на наказателното постановление.Той счита,че това представлява нарушение на материалния закон,което представлява основание за отмяна на атакувания пред съда акт.

Въззивникът твърди,че в процесното наказателното постановление, в разрез с чл.57,ал.1,т.5 от ЗАНН,не се съдържа описание на нарушението,мястото и обстоятелствата, при които е извършено, както и на доказателствата,които го потвърждават.

Според него само и единствено чрез събрани относими доказателства може да се направи преценка дали в действителност е извършено административното нарушение,санкционирано с наказателното постановление и счита,че не са събрани относими доказателства от административно-наказващия орган,които да обосноват по несъмнен начин,че е извършено административно нарушение,заедно с неговите индивидуализиращи белези за конкретния случай,необходими за подвеждане под правилната правна квалификация и съответстващата й санкция.

Въззивникът изтъква,че нито актът за установяване на административно нарушение,нито наказателното постановление се ползват с доказателствена стойност относно възприетите в тях фактически положения пред съда,тъй като не е изрично предвидено в закона,тъй като обратното би противоречало на основните принципи за равенство на страните в процеса и на разпределение на доказателствената тежест,отчитайки факта,че санкционният акт се явява и предметът на обжалване по делото,чиято законосъобразност и доказаност са в обхвата на преценката на съда по същество. Сочи се ,че с оглед на това принципно положение следва и друго такова,че в тежест на административно-наказващия орган е да бъдат установени по недвусмислен начин всички белези и признаци от обективна страна на нарушението,съгласно чл.84 от ЗАНН във връзка с чл.103 от Наказателнопроцесуалния кодекс.Въззивникът счита,че липсата на доказателства и мотиви в наказателното постановление в тази насока представлява порок в него,тъй като от една страна,съществено нарушава процесуалните правила,а от друга страна- води до необоснованост и незаконосъобразност на атакувания акт. Той счита,че без да бъдат извлечени съществените елементи на административното нарушение,то последното остава неиндивидуализирано,респективно недоказано,което означава и че не може да се ангажира административно-наказателната отговорност на лицето,тъй като тежестта на доказване е на административно-наказващия орган. Въззивната страна изтъква,че административно-наказателното производство е строго формален процес,тъй като чрез него се засягат правата и интересите на физическите и юридически лица в по-голяма степен като предвиденият в ЗАНН съдебен контрол върху издадените от административните органи наказателни постановления е за законосъобразност,защото съдът не е обвързан от фактическите констатации в акта или в наказателното постановление 2

/арг.чл. 84 ЗАНН във вр.чл.14,ал.2 от НПК и т.7 от Постановление № 10 от 28.09.1973г. на Пленума на ВС/,а е длъжен служебно да издири обективната истина и приложимия по делото закон.

Въззивната страна сочи ,че в обстоятелствената част на наказателното постановление е записано като място на нарушението: „гр.Искър изх. Пл. в посока Пл.",но счита ,че подобно описание не може да се приеме като индивидуализирано посочване на конкретното място на извършване на нарушението и съответно за спазване на задължителния реквизит.Изтъква се,че не е посочен конкретен километър,нито област, в която се намира съответното място на нарушението. Според въззивната страна в константната съдебна практика/Решение от 01.07.2013г. по а.н.д.№294/2013г. на Административен съдВраца/,приема,че непосочването на точния километър при установяване на нарушението или определено наименование на местност или отсечка, е порок на наказателното постановление, който не може да бъде саниран,тъй като възпрепятства възможността на санкционираното лице да разбере в какво е обвинен и да организира защитата си. Според въззивната страна целта на изписването на точното място на нарушението,което да е достатъчно индивидуализирано,се изразява във възможността всеки един човек,санкциониран за извършено от него нарушение,да може да разбере в какво е обвинен.

Въззивникът изтъква,че съгласно чл.57,ал.1,т.5 от ЗАНН,мястото, където е извършено нарушението е задължителен реквизит на наказателното постановление и описанието му в наказателно постановление следва да е пълно, точно и ясно,а коректното посочване на мястото на извършване на нарушението е един от елементите,които способстват за индивидуализиране на конкретното нарушение,за което е ангажирана отговорността на нарушителя съгласно Решение №453 от 01.11.2019г.по а.н.д.№ 526/2019г. на Административен съд - Враца.

Според въззивната страна порокът е толкова тежък,че може да се приравни на липса на задължителен реквизит на наказателното постановление,което означава,че същото подлежи на отмяна,защото посочването на мястото на нарушението е толкова съществен елемент, тъй като чрез него се определя компетентността на административнонаказващия орган,а това пряко влияе и върху действителността на санкционния акт,тъй като ако е издаден от некомпетентен орган, то наказателното постановление ще е нищожно. Въззивникът счита,че липсата на подробно и ясно индивидуализиране на мястото на нарушението,възпрепятства съдът да направи преценка за неговата действителност съгл. Решение №280 от 13.07.2018г. по а.н.д.№299/2018г. на Административен съд –Враца,тъй както мястото на нарушението определя и местнокомпетентния съд да разгледа жалбата.

Според въззивната страна друг съществен порок на наказателното постановление е и не посочването на обстоятелствата,при които е извършено нарушението, както и доказателствата, които го подкрепят,което е нарушение на чл.57,ал.1,т.5 от ЗАНН,защото в обстоятелствената част на санкционния акт е записано, че извършеното нарушение се изразява в това, че автомобилът не е вписан към списъка на лиценза на Общността на превозвача,но е посочена разпоредба,която е нарушена чл.19,ал.1,т.1 от Наредба 11 от 31.10.2002 г. за международен автомобилен превоз на пътници и товари /Наредба №11/,която гласи,че при извършване на международен превоз на товари в превозното средство трябва да се намира заверено копие на лиценза на Общността.

Според въззивната страна е видно е,че словесното описание се различава от посочената за нарушена правна норма като за пълнота на изложението следва да се отбележи,че има разликата между липса на заверено копие към лиценза на Общността, което да се намира в товарния автомобил и същото това превозно средство да бъде вписано към лиценза на Общността.

Въззивната страна изтъква,че съгласно чл.6 от ЗАвП, з а да може едно търговско дружество да осъществява международен превоз на товари, то следва да има издаден 3 лиценз на Общността като в чл.7 от ЗАвП са описани условията, на които следва да отговаря съответното юридическо лице,за да получи лиценза,като в чл.7,ал.1 от ЗАвП изрично е изведено,че за всяко превозно средство,което е вписано към лиценза министърът на транспорта издава заверено копие към него, което винаги следва да се намира в товарния автомобил, когато с него се извършва международен превоз на товари. Изтъква се,че Регистърът на лицензираните превозвачи е публичен и може да се намери на интернет страницата на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация".

Въззивната страна изтъква,че тъй като дейността на превоз на товари е лицензирана и следва превозвачът да отговаря на строго специфични изисквания,то при всяка промяна на релевантните обстоятелства,свързана с лиценза на Общността,следва да бъде декларирана пред Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация"чрез съответната административна услуга, като регламентацията им може да бъде намерена в Наредба №11,чл.8 от посочената наредба регламентира начина на издаване на заверени копия към лиценза на Общността, а чл.9,ал.2 от същия нормативен акт -декларирането на промяната на данните в превозните средства. Въззивната страна сочи,че е видна разликата в двете административни процедури и целта на всяка една от тях,понеже в единия случай,при издаването на заверени копия към лиценза, се прави промяна в броя на превозните средства,т.е.увеличава се същият тъй като за всяко превозно средство следва да има такъв документ,а в другия случай- промяната в данните на превозните средства може да се изразява в хипотезите,описани в чл.9,ал.2 от Наредба №11. Според въззивната страна,когато се прави промяна в данните на превозното средство,не винаги се стига до издаване на заверено копие към лиценза на Общността,защото се касае до две различни по вид нарушения,като словесно е записано,че се касае до факта,че това превозно средство не е вписано в лиценза,т.е.не е уведомена държавата,че това превозно средство ще се използва в търговската дейност на „Топалов Транспорт"ООД ,а със изписаните разпоредби се касае до нарушение, че в превозното средство изобщо не се е намирало копие към лиценза на Общността, т.е. такова изобщо не е било издавано.