Решение № 3483 от 26.07.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3483 гр. Пловдив, 26.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20235330101397 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от Ж. Д. П., ЕГН **********, *** против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК 131576434, гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис 40 - 46 , с която е предявен иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 55 ЗЗД за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца връщане на сумата от 91,08 лв.- платена по недействителен договор за кредит № ***/21.02.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на заявлението до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №59213/2022 г. по описа на СРС.

Ищецът сочи, че на 21.02.2019 г. е сключил с ответното дружество договор за кредит по силата на който му е предоставена в заем сумата от 1000 лв. Била уговорена възнаградителна лихва в размер на 40% и ГПР 48,52 %.

Сочи, че съгласно чл. 4 от договора за заем, същият следва да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: физическо лице – поръчител, което да отговаря на конкретни изисквания ,посочени подробно в исковата молба, или банкова гаранция. При неизпълнение на това задължение било 1 предвидено заплащане на неустойка в размер от 669,33 лв. Всички описани суми се сочи, че следвало да се издължат чрез заплащане на 27 седмични вноски за периода от 01.03.2019 г. до 30.08.2019 г. За периода от 01.03.2019 г. до 03.05.2019 г. ищцата заплатила сумата от 1760,41 лв.

Ищцата сочи, че като потребителски договор по смисъла на чл. 9 ЗПК договорът е недействителен на специалните основания в чл. 22 във вр. с чл.

11 ЗПК и по – конкретно на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.

10 ЗПК. Твърди се нищожност на договорната възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави.

Твърди се, че в нарушение на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК в договора не е посочен начинът на изчисляване на ГПК и липсва каквато и да е било яснота по какъв начин е формиран същия респ. общата дължима сума по него.

Твърди се, че в същия е следвало да се включи неустойката, което от своя страна ще доведе до надвишаване на 50 % на ГПР.

Твърди се нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави, както и поради противоречие със сочените законови разпоредби. Ищецът счита, че поради недействителност на договора, то на основание чл. 23 ЗПК се дължи само чистата стойност, поради и което платените суми, надвишаващи върната заемна сума по главницата, са платени без основание и следва да бъдат възстановени.

Посочва се, че след образуване на заповедното производство от ответника е платено част от вземането в размер от 669,33 лв., ведно със законна лихва върху тази суми и държавна такса в размер на 25 лв., като претенцията касае остатъка в размер на 91,08 лв.

Моли се предявеният иск да се уважи.

Претендират се разноски.

В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Посочва се, че са платени претендираните неустойка и адвокатско възнаграждение, като не е взето предвид обстоятелството, че платените в заповедното производство суми не са предмет на настоящото исково производство за признаване на установено, че се дължи сумата от 91,08 лв.

Относно така претендираната за връщане сума, ответникът сочи, че 2 искът е неоснователен, тъй като договорената и платена лихва от 91,08 лв. е в пълно съответствие с изискванията на Закона за потребителски кредит. В ЗПК се сочи, че не е предвидено изрично ограничение на размера на ГЛП – възнаградителната лихва. Сочи се, че единствено е налице ограничени на ГПР, като същото е съобразено от кредитора. Цитира се съдебна практика в подкрепа на становището.

Счита искът за неоснователен и недоказан.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството на кредитополучател е сключил на 21.02.2019 г. с ответника – финансова институция договор за потребителски кредит, по силата на който му е предоставена в заем сумата от 1000 лв., която е следвало да върне ведно с договорна лихва или общо сумата от 1111,32 лв. чрез заплащане на 27 седмични вноски от по 41,16 лв. за периода от 01.03.2019 г. до 30.08.2019 г. Видно от приетия договор, уговореният ГЛП е в размер от 40%, а ГПР е в размер на 48,52 %. Ищецът не спори, че е получил отразената в договора за заем сума в размер от 1000 лв.

Не се оспорва и, че ищецът е заплатил по договора обща сума в размер от 1760,41 лв., като с тази сума е погасена главница в размер на 1000 лв., възнаградителна лихва в размер от 91,08 лева и неустойка в размер на 669,33 лв., като в тази връзка е и приетата по делото справка за извършени плащания. Не се спори и, че сумата е платена преди крайния падеж.

Доколкото ответникът е оспорил издадената заповед за изпълнение само по отношение на вземането в размер на 91,08 лв., с което се сочи, че е погасено задължение за възнаградителна лихва, то предмет на настоящото производство е само това вземане.

Съгласно чл.4, ал.1 от договора, заемателят се е задължил в 3 дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно: две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да предостави на заемателя служебна бележка за размер на трудовото 3 възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по други договор за паричен заем, сключен с Изи Асет Мениджмънт АД, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банки и финансови институции или ако има – кредитната му история към БНБ една година назад да е със статус не по – лош от 401„Редовен“, като поръчителите подписват договор за поръчителство, или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, която е валидна 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем. В договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на сумата от 669,33 лв. на вноски от по 24,79 лв., които се добавят към размера на месечните погасителни вноски.

Между ищеца и Изи Асет Мениджмът ООД са възникнали правоотношения по гореизброените четири договори за паричен кредит по чл.

9 и сл. ЗПК.

Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със 4 самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .

Относно възраженията за недействителност на процесния договор за паричен заем, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, съдът намира следното:

Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Всеки от договорите съдържа и 5 необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.

Налице обаче е нарушение на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Съдът намира, че посочените в договора годишен процент на разходите от 48,52 % и общата сума за плащане от заемополучателя – 1111,32 лв. не съответстват на действителните такива. Предвидено е още при сключването на договора, че неустойката по чл.8 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка месечна вноска по договора, като към вноската се добавя сума от по 24,79 лева., като общият размер на неустойката представлява 67 % от предоставената в заем сума. Така въведените изисквания в чл.4, ал.1 от договора за вида обезпечение и срока за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. С оглед на това настоящият състав намира, че процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал.1 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази разпоредба от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс 6 между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Посочването в договора за кредит на понисък от действителния ГПР, което представлява невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО / Директива за нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.