Решение № 3939 от 17.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3939 гр. София, 17.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка С.а

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100512826 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 27.07.2022 год., постановено по гр.дело №21680/2021 год. по описа на СРС, ГО, 175 с-в, „Н.“ ООД е осъдено да заплати на М. Г. С. по иск с правно основание чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от общо 63 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит №202011231104360005 от 23.11.2020 год., формирана от неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 27 лв. и възнаградителна лихва по кредита в размер на 36 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.04.2021 год. до окончателното й и заплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 300 лв.; ответникът е осъден да заплати на мл. адвокат И.П.Н. сумата от 300 лв., представляващо възнаграждение за безплатно процесуално представителство в първоинстанционното производство по чл. 38, ал. 2 ЗА.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Н.“ ООД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че задължението за заплащане на неустойка било уговорено в нарушение на добрите нрави. Целта на задължението за обезпечаване на кредита, чието неизпълнение можело да бъде основание за начисляване на неустойка, било да гарантира изпълнението на договора и да обезщети вреди, които можело да претърпи кредиторът. Ноторно било, че един договор за кредит, който бил обезпечен с реално или 1 лично обезпечение, имал много по-голяма вероятност за събираемост, при неизпълнение от страна на главния длъжник, отколкото договор за кредит, който бил необезпечен. При реалното обезпечение имало движимо или недвижимо имущество, спрямо което кредиторът щял има право на привилегия по чл. 136 ЗЗД /предпочитателно удовлетворяване от стойността на веща/ спрямо останалите кредитора на длъжника. При личното обезпечение наред с главния длъжник се задължавало и друго физическо или юридическо лице, което също отговаряло с цялото си имущество за задължението на главния длъжник. Безспорно било, че вредите, които можел да претърпи заемодателя по обезпечен договор за кредит били в пъти по-ниски от вредите, които можел да претърпи по необезпечения договор за кредит, по който имало много по-малка възможност за удовлетворяване /разчитало се на имуществото само на главния длъжник и кредиторът се конкурирал с всички останали кредитор, някои от които можело да имат и привилегии/. Необходимостта от обезпечение за кредитора се явявало следствие на извършваната от него оценка на кредитоспособността на потребителя и имало за цел да гарантира финансовия риск, който кредитодателят носел при неизпълнение от страна на кредитополучателя. Уредената в случай на неизпълнение неустойка несъмнено изпълнявала функциите, посочени в Тълкувателно решение № 1/2009 год. на ВКС, ОСГТК. Всички кредитни институции, включително банките, изисквали обезпечения за всеки един кредит, който отпускали, но това не означавало, че не преценяват риска по предоставянето на заема към датата на сключването на договора с оглед индивидуално договаряне на договорните условия. Нещо повече, банките винаги поставяли като условие първо да се предостави обезпечението и чак след това отпускали заемната сума. По логиката изложена от СРС предоставянето или не на обезпечение нямало никакво отношение към възможността на кредитора да получи обратно заемната сума. Смисълът на обезпеченията бил именно да бъдат ограничени/обезщетени вредите на кредитора при неизпълпепие от страна на длъжника, а практиката била наложила кредитните и финансови институции като търговци, които по занятие сключват договори за кредит и носят риска от платежоспособността на кредитополучателите, да изискват обезпечаване па своите вземания по договора. В случая ответникът предлагал по-благоприятни за кредитополучателя условия, които банките не предлагали – първо да отпусне кредита, а след това да му се предостави обезпечението. Това обаче не означавало, че кредитополучателят не трябвало да изпълнява договорните си задължения. Рискът винаги оставал за кредитора, защото той отпускал заемната сума, но връщането й било бъдещо несигурно събитие, което зависело както от поведението на кредитополучателя, така и от неговото имуществено състояние.

Предприемането на принудителни действия срещу един неизправен кредитополучател не винаги гарантирало възстановяване на отпусната заемна сума. Първоинстанционният съд не бил взел предвид клаузата на чл. 6, ал. 3 от процесния договор, в която било предвидено, че неустойка се дължи само за периоди, в които кредитът бил без осигурена гаранция.

Кредитополучателят имал възможност да осигури гаранция и след изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 от договора. Следователно кредитополучателят можел да избегне възникването на задължението за неустойка или да ограничи неговия размер, в случай че предостави надлежно обезпечение и след изтичането на срока по чл. 4, ал. 3. Уговореният размер на 2 неустойката по чл. 6, ал. 1 от договора бил горната граница, до която можела да се начислява неустойката, но дължимата неустойка можела да бъде и в много по-нисък размер или дори да не се дължи ако в срока на договора за заем кредитополучателят бил предоставил на кредитора надлежно обезпечение. Тези договорни клаузи напълно опровергавали тезата, че неустойката следвало да се счита за част от лихвата по договора. Изрично било предвидено, че неустойка се дължи само при конкретно неизпълнение на договорно задължение и само за периода на това неизпълнение. Още при сключването на договора кредитополучателят бил получил информация за условията на договора и размера на евентуално дължимата неустойка, с които се бил и съгласил. Условията, при които бил сключен договора за кредит били ясно, точно и пълно описани в Стандартен европейски формуляр, който бил изпратен преди подписването на договора за кредит. В т. 8 от същия било посочено, че в срок до края на следващия деня от сключването на договора за потребителски кредит, кредитополучателят трябва да предостави едно от трите вида предвидени обезпечения, по своя преценка. В този смисъл ищецът имал право на избор на вида обезпечение, което ще предостави — банкова гаранция, гаранция от нефинансова институция, двама поръчители.

Така ответникът бил създал всички предпоставки, за да може кредитополучателят да изпълни своето задължение и да не дължи неустойка. Кредитополучателят бил уведомен за това свое задължение преди да вземе решение за сключването на договора и можел да направи свободна и самостоятелна преценка дали е в състояние да изпълни това изискване на кредитополучателя или не. Той разполагал с достатъчно време да прецени кое от обезпеченията може да предостави и едва след като осигури изпълнението на изискването на кредитора да сключи договора за заем /а не първо да сключи договора за заем и после да търси обезпечение/. Уговореният в чл. 6, ал. 1 от процесния договор максимален размер на неустойката за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да даде обезпечение бил изцяло в интерес на последния, тъй като определял горната граница на неговата отговорност за неизпълнение на поето договорно задължение. Като се вземели предвид и останалите алинеи на чл. 6 от договора, които изрично предвиждали, че задължението за предоставяне на обезпечение може да бъде изпълнено по всяко едно време на действие на договора и че се дължи неустойка само за периодите, в които не е предоставено обезпечение, можело да бъде направен извода, че тези клаузи били изцяло в полза на кредитополучателя и имали за цел именно ограничаване на размера на неговата отговорност за неизпълнение на договора.От друга страна кредитополучателят разполагал и с правото по чл. 29 ЗПК – да се откаже от сключения договор за потребителски кредит в срок от 14 дни от сключването му, без да дава обяснения за това и без да дължи обезщетение и неустойки.

Това негово право било предвидено и в чл. 4, ал. 1, т. 4 от процесния договор, но същият не го бил упражнил. Следователно тяй не смятал клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора за неизпълнима. В тази връзка следвало да се има предвид нормата на чл. 20а ЗЗД, както и че законът не забранявал кредитора да изисква обезпечаване на вземанията си по договори, а напротив предоставял му различни възможности в тази насока. В частност била уговорена неустойка, което било напълно допустимо от закона, като същата била юридическа и логическа последица от нарушението на сключения договор. На следващо място сочи, че 3 неправилно СРС бил приел, че уговорената възнаградителна лихва е нищожна поради нротиворечие с добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на законната лихва.

С оглед нормата чл. 19, ал. 4 и ал. 1 ЗПК следвало да се приеме, че уговорената между страните в процесния договор лихва в размер на 40.05 % била напълно в рамките на свободата на договаряне и съобразена със закона. Възнаградителната лихва имала за своя функция да осигури достатъчна печалба на търговеца-кредитодател, за да може той да осъществява своята дейност. Размерът на тази лихва не бил необосновано висок и бил типичен за договори от този тип в практиката. До нарущение на добрите нрави се стигало, когато били нарушени етични възгледи и правила на поведение, споделени от по-голямата част от обществото. Подобна крайност в случая очевидно не била налице, доколкото лихвата съставлява основната част от ГПР /обикновено повече от 80 %/, който бил уговорен в императивно позволените от закона граници. При преценка за съответствието на възнаградителната лихва с добрите нрави трябвало да бъде отчетен интереса и на двете договарящи страни. При предоставяне на малки потребителски кредити, какъвто бил предмета на дейност на ответника, в огромната част от случаите, същите бивали изплащани предсрочно или в кратък срок – в рамките на няколко месеца. Лихва в размер, посочен в обжалваното съдебно рещение, щяла доведе до нетна загуба за кредитодателя. Това от своя страна щяло да доведе единствено до това да не съществува пазар за малки кредити. Баланс между правата и интересите на кредитора и на кредитополучателя по договор за потребителски кредит бил установен с разпоредбата на чл. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според съдебната практика, възнаградителната лихва била цената на кредита и следователно клаузата за нея била съществен елемент на договора за банков кредит, поради което, ако тя била ясна и разбираема, нямало нарушение на принципите за справедливост и добросъвестност и уговорката не противоречала на добри нрави. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата М. Г. С. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.

Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че ищецът бил погасил изцяло сумата по процесния договор за потребителски кредит, а именно в общ размер на 363 лв., включваща 300 лв. – главница, 36 лв. – договорна лихва и 27 лв. – неустойка, както и че този договор е напълно недействителен на основание чл. 22 ЗПК вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради противоречието му с добрите нрави, а процесните клаузи са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Годишният процент на разходите /ГПР/ бил посочен в договора единствено като процент, без изрично да са описани и основните данни, които били послужили за неговото изчисляване. Съгласно Решение от 20.09.2018 год. по дело С448/2017 год. на СЕС, на непосочването на ГПР в договор за кредит трябвало да се приравни случаят, в който в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на ГПР, без обаче да са предоставени необходимите за това изчисляване данни. В подобна хипотеза не можело да се счете, че потребителят бил напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на 4 задължението му. Според заключението по съдебно-счетоводната експертиза, действителният размер на ГПР по процесния договор бил 188.16 % /като се вземели предвид дължимите главница, възнаградителна лихва и начислената неустойка/, т.е. същият бил над максимално установения праг, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като било налице грешно посочване на размер на ГПР в процесния договор, при това без да е посочена и общата сума, дължима от ищеца. Неоснователни били възраженията на ответника, че клаузата за неустойка е действителна. В частност с позволени от закона средства /чл. 9 ЗЗД/, кредиторът постигал една забранена от закона цел – неустойка, която накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 год. на ВКС по т. дело № 1/2009 год., ОСГТК/. Недоказани били твърденията на ответника, че бил осигурил реално възможности на ищеца за предоставяне на обезпечение, алтернативни на начислената му „неустойка“. В тази връзка следвало да се имат предвид клаузите на чл. 4, ал. 3, чл. 6, ал. 1, 2 и 5 от процесния договор. На ищеца била начислена неустойка в размер на 342 лв., тъй като не бил представил в срок надлежни поръчители, банкова гаранция или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор. Ищецът бил заплатил по-малка по размер сума от първоначално дължимата, а именно 27 лв., тъй като бил погасил предсрочно заема. Налице била изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител, съгласно всички изисквания, посочени в договора, поради което и последният бил нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД. На поставените изисквания за физически лица – поръчители, с оглед обществената и икономическа обстановка в Република България както към момента на сключване на договора, така и към настоящия момент, отговаряло изключително нисък процент от населението. А и кредиторът изисквал две физически лица, които да отговарят на тези изисквания. От друга страна, дори и при осигуряването на две такива физически лица, то за снабдяването с нужните документи за установяване на всички посочени изисквания, бил необходим в пъти по-дълъг срок от посочения в договора – до края на следващия работен ден, считано от датата на сключване на договора. Другата предоставена възможност на кредитополучателя – банкова гаранция с посочените изисквания, била обективно невъзможно да бъде предоставена изобщо, а още по-малко в предвидения в договора срок. Издаването на подобна гаранция се извършвало от търговските банки в страната, които от една страна изисквали множество документи, а от друга страна за одобряването се изисквало предварително заплащане на възнаграждение, равняващо се на сумата, която кредитополучателят би получил при отпускането на кредита. Т.е. при условие, че кредитополучателят бил избрал тази опция, то той щял да използва всичките средства, които му били предоставени от кредитора по договора за кредит, за заплащането на възнаграждение на банката. Следователно с така уговорените в процесния договор клаузи, с които се начислявала неустойка, ответникът целял единствено придобиване на една сигурна печалба – допълнително от възнаградителната лихва и без които не би отпуснал кредит, респ. не би сключил договор. В този смисъл целият договор бил недействителен. В 5