Решение № 25 от 12.01.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 25 гр. София, 12.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова като разгледа докладваното от Теодора Гроздева Касационно гражданско дело № 20228002104660 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. С. Й. срещу решение № 318 от 27.06.2022 г. по в.т.д.№ 296 от 2022 г. на Пловдивския апелативен съд, 2-ри търговски състав, с което е отменено частично решение № 260021 от 28.02.2021 г. по т.д.№ 329 от 2019 г. на ОС- Стара Загора, като по същество е отхвърлен предявеният от С. С. Й. срещу „ДЗИ- Общо застраховане“ ЕАД иск с правно основание чл.226, ал.1 от Кодекса за застраховането /отм./ за заплащане на сумата 41 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди /душевни болки и страдания/ вследствие на настъпилата на 12.05.2015 г. смърт на брат й Д. С. Й. от пътно-транспортно произшествие, причинено от Б.

Г. Д. с л.а.“Мерцедес“, модел „Спринтер 314“, с ДК № СТ .... АР, отговорността на който е предмет на договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена с ответника, заедно със законната лихва, считано от 31.10.2016 г. до окончателното плащане на сумата.

1

С определение № 1114 от 15.05.2023 г. касационното обжалване на решението е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК /противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк.д.№ 1 от 2016 г. на ОСНГТК на ВКС, решение № 70 от 03.06.2019 г. по т.д.№ 755 от 2018 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 5 от 28.02.2019 г. по т.д.№ 1404 от 2018 г. на ВКС, ТК, II т.о./ по следния въпрос: Дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди на сестра на починал при непозволено увреждане /пътно-транспортно произшествие/ в случаите, когато починалият и сестра му са имали трайна емоционална връзка помежду си и сестрата е търпяла продължителни болки и страдания от смъртта на брат си ?

В открито съдебно заседание пълномощникът на касаторката С. С. Й. поддържа жалбата. Моли решението на Пловдивския апелативен съд да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго за уважаване на предявения иск.

Пълномощникът на ответника „ДЗИ- Общо застраховане“ ЕАД оспорва жалбата и моли решението да бъде оставено в сила. Претендира за направените разноски по делото пред ВКС.

Третото лице-помагач на страната на застраховане“ АД не взема становище по жалбата. ответника

„Дженерали

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по поставения въпрос приема следното: В посоченото Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк.д.

№ 1 от 2016 г. на ОСНГТК на ВКС е прието, че обезщетение за неимуществени вреди от смърт на брат или сестра се дължи само по изключение, когато претендиращото обезщетението лице е създало постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка с починалия /когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породят особена близост и привързаност, която е станала толкова силна, че смъртта на родственика е причинала на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка/ и когато ищецът докаже, че действително е претърпял от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.

Тоест, обезщетение се присъжда при доказани особено близки отношения с 2 починалия, надхвърлящи нормалните отношения между брат и сестра, и действително претърпени от смъртта вреди.

Предвид отговора на поставания въпрос неправилно е и като такова следва да бъде отменено обжалваното решение, в което е прието, че на ищцата С. Й. не се дължи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат й Д. Й., тъй като между тях не е съществувала трайна и дълбока емоционална връзка. Този извод на въззивния съд противоречи на събраните по делото доказателства. По делото е безспорно доказано от показанията на разпитаната по делото свидетелка Галина Г., че ищцата и брат й са отраснали и живели в един дом с родителите си до навършване на пълнолетие; че през целия период на следването й във висше учебно заведение и след това /от 2005 г. до 2013 г./ ищцата С. Й. е разчитала във финансово отношение единствено на брат си Д. Й., който по това време е работел в Испания и я е издържал, тъй като баща им и майка им били съкратени и останали безработни, а баща им бил и болен; че след като се завърнал от Испания през 2013 г. до смъртта си през 2015 г. Д. Й. продължил да подкрепя сестра си финансово и емоционално. От тези установени факти безспорно се налага извод, че между ищцата и брат й Д. Й. е била създадена особено дълбока емоционална връзка, надхвърляща обичайната между брат и сестра, като в много отношения Д. Й. е замествал бащата на ищцата. От приетата по делото съдебно-психиатрична експертиза и показанията на свидетелката Г. е доказано, че ищцата е притърпяла особено силни болки и страдания от внезапната смърт на брат си /получила е остра стресова реакция, разстройство в адаптацията с протрахирана хиподепресивна симптоматика, които по съществото си представляват болестни промени, възникнали вследствие внезапната смърт на брат й/ и че до настоящия момент не е превъзмогнала загубата му. Предвид на изложеното на ищцата се дължи обезщетение по чл.226, ал.1 от Кодекса за застраховането /отм./ за претърпените от нея болки и страдания от смъртта на брат й.

При определяне размера на дължимото обезщетение настоящият състав на ВКС съобрази посочените в т.II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. конкретни обстоятелства: фактът, че към датата на пътно- транспортното произшествие /12.05.2015 г./ братът на ищцата Д. Й. е бил на 35 години, а тя- на 32 години, обществено-икономическата обстановка в страната към 2015 г. и силната емоционална връзка между ищцата и брат й. Предвид на тези обстоятелства 3 съдът счита, че справедливото обезщетение за претърпените от ищцата болки и страдания от смъртта на брат й възлиза на 10 000 лв.

Няма основание за намаляване размера на обезщетението поради съпричиняване на вредите /чл.51, ал.2 ЗЗД/, въпреки че по делото е установено, че починалият е пътувал на място в МПС, което не е било предназначено за пътници и без поставен обезопасителен колан. Това е така, тъй като от заключението на приетата по делото комплексна автотехническа и медицинска експертиза се установява, че предвид механизма на ПТП, силата и посоката на възникналите инерционни движения на телата вътре в купето на автомобила и силните деформации по предната челна част на автомобила, пострадалият Д. Й. би получил същите увреждания, дори и да е пътувал, заемайки технически обособена за пътници седалка в автомобила и да е бил с поставен обезопасителен колан.Тоест, поведението на Йорданов при ПТП не е в причинна връзка и не е допринесло за настъпилите вреди, поради което няма основание дължимото обезщетение да се намалява по чл.51, ал.2 ЗЗД поради съпричиняване.

Неоснователно е възражението на пълномощника на ответното дружество, че претендираното обезщетение не се дължи /искът за заплащането му е недопустим/, тъй като ищцата е предявила претенцията си пред съда, без преди това да заяви тази претенция пред застрахователя, както изисквал чл.498, ал.3 от Кодекса за застраховането. Доколкото пътнотранспортното произшествие, от което са произтекли вредите /неимуществени вреди от смъртта на Д. Й./ е настъпило на 12.05.2015 г. и отговорността на ответника произтича от поетите от него задължения по сключената застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за 2015 г., разпоредбата на чл.498, ал.3 от Кодекса за застраховането, в сила от 01.01.2016 г. е неприложима към конкретния казус. Приложими са разпоредбите на действащия към датата на увреждането Кодекс за застраховането от 2005 г., в сила от 01.01.2006 г., включително чл.271 от този кодекс, които не предвиждат забрана увреденият да заяви претенцията си за заплащане на обезщетение направо пред съда.

Неоснователно е и възражението, че обезщетение не се дължи, тъй като не било достатъчно механизмът на пътно-транспортното произшествие да е установен само от представения по делото протокол за ПТП. В конкретния 4 случай, механизмът на настъпилото ПТП е установен не само от представения към исковата молба протокол за ПТП, но и от всички други събрани по делото доказателства: заключение на комлексната съдебно-автотехническа и медицинска експертиза и свидетелски показания. От тези доказателства се установява, че за настъпването на ПТП няма вина водачът на товарната композиция, съставена от седлови влекач марка „МАН“ и прикачено към нея полуремарке, която е била спряла на пътя и при заобикалянето на която е настъпил сблъсъкът между товарната композиция, съставена от седлови влекач, марка „ДАФ“ и прикаченото към нея полуремарке от една страна и застрахования при ответника лек автомобил „Мерцедес“, модел „Спринтер 314“ от друга. Аварийното спиране на товарната композиция, съставена от седлови влекач марка „МАН“ и прикаченото към нея полуремарке, е извършено при спазнане на разпоредбите на ЗДвП: то е било абсолютно наложително предвид развързването на един от коланите, придържащ товара на полуремаркето, и при него водачът е обозначил спирането с пускане на аварийните мигачи на товарната композиция. За произшествието няма вина и водача на товарната композиция, съставена от седлови влекач, марка „ДАФ“ и прикаченото към нея полуремарке: същият е възприел аварийните мигачи на спряната на пътното платно товарна композиция, съставена от седлови влекач марка „МАН“, 300-400 м. преди мястото, своевременно е сигнализирал с ляв мигач намерението си да заобиколи тази товарна композиция и се е движел със съобразена скорост от 74 км/ч. Вината за сблъсъка е единствено на водача на лекия автомобил марка „Мерцедес“, модел “Спринтер 314“, който се е движел с несъобразена скорост от 103 км/ч, без да спазва необходимата дистанция и без да наблюдава непрекъснато пътната обстановка, в резултат на което не е възприел своевременно опасността на пътя, не предприел намаляване на скоростта на движението на управлявания от него автомобил и не предотвратил удара, въпреки че е имал техническа възможност да стори това: при видимост от над 200 м., в светла част на денонощието, при слънчево време, суха настилка и на прав участък от пътя. В този смисъл неоснователни са възраженията на ответника, че се касае за „случайно събитие“ или евентуално че за произшествието е налице съвина между водача на товарната композиция, съставена от седлови врекач, марка „ДАФ“ и прикаченото към него полуремарке, и водача на лекия автомобил марка „Мерцедес“.

5

Неоснователно е и възражението, че обезщетение на сестрата на пострадалия не се дължи, тъй като докателствата, установяващи претърпените от нея неимуществени вреди, били събрани след изтичане на предвидените преклузивни срокове за посочване и събиране на доказателства по дела по търговски спорове. Действително, делото е било разгледано по реда на особеното исково производство по търговски спорове, предвидено в глава 32 от Част трета на ГПК. Доказателствата за претърпени от ищцата неимуществени вреди от смъртта на брат й обаче са събрани преди изтичане на посочените в ГПК преклузивни срокове за събиране на тези доказателства:

Показанията на свидетелката Г., касаеща претърпените от ищцата болки и страдания от смъртта на брат й/, са събрани в първото проведено по делото съдебно заседание на 16.12.2020 г. Съдебно-психиатричната експертиза е допусната в съдебното заседание, проведено на 14.07.2021 г., след отмяна на дадения от съда ход на делото по същество, за поправяне на допуснато от него съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липса на доклад по делото. Допускането и събирането на доказателства /вкл. назначаването и приемането на психиатрична експертиза/ в съдебното заседание, в което съдът прави доклад по делото по реда на чл.375 вв връзка с чл.146 ГПК, не представлява процесуално нарушение, а е напълно в съответствие с предвидената в чл.375, ал.1 ГПК във връзка с чл.146, ал.3 ГПК възможност за страните да предприемат желани от тях процесуални действия по събиране на доказателства. С оглед на това, че в конкретния случай съдът не е дал указания на страните във връзка с разпределението на доказателствената тежест /нито в проекто-доклада, нито в окончателния си доклад/, искането на ищцата за допускане на съдебно-психиатрична експертиза, направено в съдебното заседание, в което съдът приема окончателния си доклад по делото, не е било преклудирано.