Решение № 1378 от 17.12.2025, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1378 гр. В., 17.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – В., V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мирела Огн. Кацарска

Членове:

Иванка Д. Дрингова

Весела Гълъбова при участието на секретаря Петя П. Петрова като разгледа докладваното от Мирела Огн. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20253100502420 по описа за 2025 година

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.

Образувано по въззивна жалба на Д. С. Д., А. Г. Б. и П. Г. Б. против Решение № 2928/04.08.2025 г. по гр.д. № 3746/2024 г. по описа на ВРС, LII състав, с което е признато за установено по отношение на тях, че М. И. А. е собственик на ПИ № *** по КК на с. Е., община Б., област В., местност П.т., с площ от 1165 кв. м, при съседи: ***,***,***,***,***,***,***,***,*** и ***, предвид изтекла в негова полза повече от 10-годишна придобивна давност, считано от 2004 г. до датата на депозиране на исковата молба в съда.

Във въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно. Излагат се доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение като резултат от неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда въз основа на събраните по делото доказателства. Твърди се, че владението на А. е прекъсвано многократно, като въззивниците са били във владение на имота през различни периоди от време и след 2008 г. Отправя се искане за отмЯ. на обжалваното решение като неправилно и вместо него постановено друго, с което предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК да бъде отхвърлен. Претендират се направените по делото разноски.

1

Въззиваемият М. И. А. в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК депозира отговор на въззивна жалба, с който се излага, че решението на ВРС не страда от твъдяните в жалбата пороци и отправя искане същото да бъде потвърдено.

В съдебно заседание страните поддържат изразената позиция по спора, като въззиваемият претендира присъждане на разноски.

По отношение на въззвината жалба:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК и чл. 263, ал. 1 от ГПК, от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбите.

В обхвата на така посочените въззивни предели ВОС намира, че решението е постановено в границите на правораздавателната компетентност на съда и от законен състав, поради което се явява валидно. Искът с правно основание чл.

124, ал. 1 от ГПК е допустим, тъй като ищецът се позовава на самостоятелни собственически права върху имота /придобивна давност/, наличие на титул за собственост у ответницата /реституционна процедура и договор за доброволна делба/ и упражнявана фактическа власт върху недвижимостта към момента на предявяване на иска, а и към настоящия.

По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбите оплаквания.

За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:

Производството пред ВРС е образувано по иск на М. И. А. против Д. С.

Д., А. Г. Б. и П. Г. Б. с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че М. И. А. е собственик на ПИ № *** по КК на с. Е., община Б., област В., местност „П.т.“, с площ от 1165 кв. м, при граници: ПИ с №№ ***,***,***,***,***,***,***,***,*** и *** по давност чрез владение, упражнявано в периода от 1989 г. до датата на предявяване на иска в съда – 27.03.2024 г. с присъединеното владение на баща му И.Р. А., упражнявано в периода от 1956 г. до 1989 г.

2

В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответниците Д. С. Д., А. Г. Б. и П. Г. Б., с който се оспорва иска с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК като неоснователен и отправя искане за неговото отхвърляне.

От фактическа страна настоящата инстанция намира за установено следното:

Фактическата обстановка по спора е била правилно установена от първостепенния съд, поради което въззивния съд препраща към тази част от мотивите на осн. чл. 272 ГПК.

Съдът, след съвкупния анализ на събраните по делото пред първа инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, достигна до следните правни изводи:

Съобразно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. В тежест на ищеца е да докаже, че спорното право е възникнало /правото си на собственост върху ПИ № *** по КК на с. Е., община Б., област В., местност „П.т.“, с площ от 1165 кв. м, при граници: ПИ с №№ ***,***,***,***,***,***,***,***,*** и ***/, а ответниците следва да докажат фактите, които изключват това право.

Ищецът твърди, че е собственик на гореописания имот по давност чрез владение, упражнявано в периода от 1989 г. до датата на предявяване на иска в съда – 27.03.2024 г. с присъединеното владение на баща му И.Р. А., упражнявано в периода от 1956 г. до 1989 г.

Видно е от Протокол от 20.10.1956 г. на Комисия по ТПС, че И.Р. отстъпва нива от 5 дка, II кат., която се заменя с държавна нива от 5 дка, II кат. в м. „Ч.“, бивша собственост на П.Н.. През 1958 г. 2 дка от дадения му по замЯ. имот се очуждава и причислява към ДПФ с Протокол от 15.03.1958 г. на Комисия по ТПС. Няма спор между страните, а и от горните доказателства безспорно се установява, че се касае за земеделска земя, която е обобществена, като след това е замена от Комисия по ТПС и предоставена на бащата на А..

Съобразно разпоредбата на чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ се възстановява собствеността върху тези земи, притежавани от собствениците им преди образуването на трудовокооперативни земеделски стопанства, държавни земеделски стопанства или други, образувани въз основа на тях 3 селскостопански организации, които са били продадени или предоставени на трети лица от тези организации или от други държавни или общински органи, с изключение на изрично посочените случаи по този закон. Тази норма урежда конкуренцията между валидно придобити от трети лица вещни права в периода след 1944 г. върху масовизирани земеделски имоти и бившите собственици на тези имоти, имащи право да възстановят собствеността си по реда на ЗСПЗЗ. В практиката на ВКС /решение № 132/3.11.2016 г. по гр. д. № 1984/2016 г., II г. о. и Решение № 39 от 29.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3394/2016 г., II г. о./ е дадено тълкуване, че разпоредбата на чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ /ДВ, бр. 98/97 г./ обявява за нищожни всички актове /гражданско и административноправни/, по силата на които трети лица са придобили собственост и ограничени вещни права върху земеделски земи, включени в ТКЗС, ДЗС или други, образувани въз основа на тях селскостопански организации, макар и тези актове да са били правомерно извършени. В настоящото производство се установи земеделския характер на земята, включването й в ТКЗС/ДЗС и възстановяването й по реда на ЗСПЗЗ на бившите собственици – наследниците на П. и Я. И.и с Решение № 2/20.04.2001 г. на ПК – гр. Б.. От заключението на вещото лице по допуснатата и приета от първоинстанционния съд СТЕ, което се цени като обективно и компетентно дадено, е видно, че процесния имот попада в границите на възстановения такъв. Възражението на ответниците, че предоставения на бащата на ищеца имот по замЯ. през 1956 г. не е идентичен с процесния е ирелевантно, доколкото последният не се позовава на деривативен придобивен способ, а на оригинерен такъв, осъществяван именно върху ПИ № *** по КК на с. Е., община Б..

Последното изречение на чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ постановява, че приобретателите не могат да се позовават на придобивна давност и това важи до завършване на реституционната процедура, която в настоящия случай приключва с Решение № 2/20.04.2001 г. на ПК – гр. Б.. Последното постановено по чл. 18ж, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, макар че не е налично по делото е посочено и описано в официални документи – в скицата към него, в протокола за въвод, в договор за доброволна делба от 14.05.2001 г., в Заповед № 225/10.04.2008 г. на Кмета на община Б., в Протокол от 21.04.2008 г., като обвързващата съда материална доказателствена сила на горните официални документи не е опровергана от насрещната страна, поради което и се приема, 4 че същото е било постановено в полза на наследниците на П. и Я. И.и за имота словестно и графично отразен в скица № 500/24.04.2001 г., а именно: ПИ № 035141 в землището на с. Е.. Т.е. собствеността на реституираните собственици е възстановена в съществуващи /възстановими/ стари реални граници, като в Решението на ПК са описани размерът и категорията на имота, неговото местоположение, границите, съседите, както и ограниченията на собствеността и основанията за тях. Към него е приложена изискуемата от закона скица, заверена от общинската служба по земеделие /лист 50 от първоинстанционното дело/. Същото се ползва с конститутивен ефект и е годно да легитимира ответниците като собственици на възстановения имот.

Едва след завършване на реституционната процедура /2001 г./ спрямо ответниците може да се свои имотът, т.е. от тогава спрямо тях започва да тече давностен срок. До този момент давност не тече нито за ищеца, нито за баща му.

Съединение на владенията може да стане само, когато владелците са в отношение праводател към правоприемник. Т.е. между двамата е необходимо да е налице универсално или частно правоприемство, установено с надлежен акт. В конкретния случай между М. И. А. от една страна и баща му от друга не е налице нито едно от двете, тъй като се твърди, че владението на имота е предадено по неформален договор за дарение. Т.е. ищецът не може да присъедини владението на предходния владелец към своето. Следователно той може да се позовава единствено на изтекла в негова полза придобивна давност.

За да породи ефект на придобивен способ, владението следва да е продължило повече от 5 години /при добросъвестно владение/ или 10 години /при недобросъвестно владение/ съгласно чл.79, ал.1 от ЗС, да е било трайно, явно и необезпокоявано и да не са били налице пречки за придобиване по давност на конкретния имот. В чл.68 от ЗС владението се определя като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя.

В конкретния случай съдът намира за установено от свидетелските показания, че А. владее процесния имот с намерение за своене в продължителен период от време, като го е поддържал и обработвал, отглеждал е зеленчуци, имал плодни дръвчета и лозе. Свидетелите С., Б. и И., които 5 живеят в съседство, са категорични, че имотът е бил във владение на ищеца и баща му преди него, като впечатленията им датират съответно от 1959 г., от 1989 и от 1985 г. Свидетелката Г., разпитана на страната на ответниците, също потвърждава, че ответниците не обработват имота, а М. прави това поне от 7-8 години. От показанията на свидетеля Д. става ясно, че през 2003-2004 г. заедно с Д. С. Д. са ходили до имота, но само са обикаляли около него, като при второто посещение 2 – 3 месеца по-късно от там излязъл човек, който ги изгонил. Същото се повторило след период от около десет години, т.е. в имота е имало трайно настанен друг човек, а не реституираните собственици. От свидетелските показания става ясно, че Д. знае, че имотът се обработва от друго лице, което се противопоставя на неговата собственост. При така изложеното, на практика показанията на всички свидетели не си противоречат, а взаимно се допълват. Както свидетелите, така и експертизата сочат, че имотът е ограден от две страни и се обработва.

Безспорно установено е, че през м. април 2008 г. е постановен въвод във владение на ответниците, за който няма данни да е реализиран, както и заповед за изземване на имота от М. А., които несъмнено представляват действия, с които владението на ищеца е обезпокоено. Самите ответници твърдят, че след изземването ищецът отново се е настанил в имота. След м. май 2008 г. до 2024 г. не са налице данни за смущаване или прекъсване на владението на ищеца. Обикалянето около имота веднъж на 10 години не е от такова естество, което може да смути или да прекъсне владението на ищеца.