Решение № 9452 от 22.05.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 9452 гр. С., 22.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: БОРЯНА В. ПЕТРОВА при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. Т.А като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело № 20241110177096 по описа за 2024 година

Производството е образувано въз основа на искова молба от Е. Д. М., ЕГН ********** с постоянен адрес в гр. С., понастоящем в С.Ц.З., с която е предявен осъдителен иск срещу Н.С. на Р.Б., гр. С., представлявано по пълномощие от главен юрисконсулт М.Г. и главен юрисконсулт А. С., с адрес в гр. С., за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от действия от страна на Н.С. на Р.Б. от 01.03.1998г. до 19.03.2020г., нарушаващо правото на Е.С., ведно със законна лихва от депозиране на исковата молба – 11.03.2020г. до окончателно изплащане на вземането.

Ищецът твърди, че чрез осъществяване на законодателна дейност от страна на ответника чрез приемане на всички действали редакции на чл. 270 и чл. 345 НПК, вкл. действащите към настоящия момент, в противоречие с правото на ЕС и ЕСЗПЧОС поради липса на ограничение в срока на вземане на мярката за неотклонение „задържане под стража“ в съдебната фаза на наказателното производство, каквото за него е образувано НОХД № 4524/2005г. на СРС, приключило с оправдателна присъда. Сочи, че произнасянето от съда по искания относно мярката за неотклонение „задържане под стража“ се извършва без да разглежда въпроса за наличие на обосновано предположение за извършено престъпление, като същото е възможно да бъде разгледано в закрито заседание. Твърди, че чрез тези действия на ответника е налице засягане на оправданите му правни очаквания, поради нарушаване на законовите разпоредби, с които в правото на ЕС са установени забрана за дискриминация поради неравно третиране на лицата в различните фази на наказателния процес и принципи за осигуряване на справедливо правосъдие – чл. 18, 20, 67, 82, пар. 2, б. „б“ от ДЕС и др. Сочи, че с нормотворческата си дейност и конкретно с приемането и обнародването на текстовете на чл. 270 и чл. 345 НПК, във всичките им редакции, ответникът му е причинил неприятни преживявания, изразяващи се в отчаяние, страх, несигурност и унижение за периода от 01.03.1998г. до 19.03.2020г., за което претендира обезщетение в размер на 20 000,00 лева.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, с който оспорва допустимостта и основателността на иска. Възразява, че не е легитимиран да отговаря по така заявените искови претенции. Излага, че в случая се касае за особен вид 1 представителство, което е срочно и по отношение на което не настъпва правоприемство, като с оглед на това не следва да носи отговорност по предявения иск. Сочи, че липсва установена по надлежния ред незаконосъобразност и противоконституционност на приетия от НС закон. В отговора подробно се описва, че в правото на ЕС липсват разпоредби, които да предписват конкретни задължения на държавите-членки на ЕС, които законодателният орган да е нарушил при приемане на разпоредбите на чл. 270 и чл. 345 НПК. Излага довод, че в конкретната хипотеза не е налице достатъчно явно и сериозно нарушение на разпоредби на правото на ЕС и причинна връзка с твърдените от ищеца неимуществени вреди. Навежда възражение за изтекла погасителна давност. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК приема за установено от фактическа страна следното:

По делото е представено заверено копие от присъда, постановена по НОХД № 4524/2005г. на Софийски районен съд, 97 с-в, с която подсъдимият Е. Д. М. е признат за невиновен в това, че на 20.05.1997 г. в гр. С., в съучастие като съизвършител с Е. Д. М., А.Н.Б. и Г.Н.Б., държал големи количества огнестрелни оръжия и боеприпаси – престъпление по чл. 339, ал. 2 вр. ал. 1 и 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, като го оправдава по повдигнатото обвинение.

Представен е здравен картон на ищеца от медицински център при затвора в гр. С., ведно с 9 бр. амбулаторни листове за периода от 09.09.2016г. до 25.01.2022г., с основание на прегледите – консултация, и различни диагнози, сред които астигматизъм, церумен, гонартроза, хипертонично сърце без сърдечна недостатъчност, други увреждания на ставния хрущял, увреждания на бранхиалния плексус, есенциална хипертония. Представени са медицинска справка от 24.08.2016г., 30.11.2016г., 01.06.2017г., 08.08.2018г., 14.06.2022г. изготвена от д-р Т. се установява, че здравословното състояние на М. е добро и стабилно, без данни за соматично заболяване, като същият страда от умерена форма на артериална хипертония – стойностите на кръвно налягане са приемливи. С писмо до АССГ от 06.01.2023г. от д-р М. Т., директор на МЦ – Затвора гр. С. се установява, че в периода от 12.02.2021г. до 22.12.2022г. не били документирани оплаквания за „паник атаки и депресии“.

От писмо до СНС, 14 с-в, относно здравословното състояние на Е. Д. М., от д-р М. Т., директор на МЦ – Затвора гр. С. се установява, че през 2022г. лицето страда от завишени стойности на артериално налягане.

В производството са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля М.В.П.. Същият споделя, че с ищеца се познават от 2000 г., като от края на м.

05.2019г. до началото на м.06.2020г. били заедно в затвора в 11 група. Сочи, че ищецът имал опасения, че при прилагане на разпоредбата по чл. 270 НПК, може да бъде задържан под стража докато не изтече предвидената в НК давност. Спомня си, че заедно с ищеца са писали жалби по този повод. Излага, че ищецът правил искания във връзка с мярката за неотклонение и начина, по който се разглежда. Твърди, че ищецът се чувствал нервен, имал изблици на ярост, изпитвал отчаяние поради съществуването на чл. 270 и чл. 345 НПК.

Сочи, че М. му споделял последиците от разглеждане на мерките за неотклонение, безкрайността им, както и че не се обсъждало за какво е задържан, на база на какви доказателства и дали можело да се укрие или да извърши ново престъпление.

При така установените факти, съдът намира следното от правна страна:

Съдът е сезиран с иск по чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД , вр. с чл. 7 КРБ и чл. 4, § 3 ДЕС.

Съгласно чл. 154 ГПК доказването на посочените релевантни обстоятелства, а именно, че е осъществено противоправно деяние, изразяващо се в приемането на редакцията на чл. 270 и чл. 345 НПК от ответника като законодателен орган, в съществено нарушение на правната норма на общностното право, пряка причинно-следствена връзка между описаното деяние, позволило по отношение на него да бъде взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ в съдебната фаза по НОХД № 4524/2005г. на СРС, и настъпилите неимуществени вреди – отчаяние, страх, несигурност и унижение, е в тежест на ищеца, като 2 вината на прекия причинител на вредите се предполага по силата на установената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция. В тежест на ответника е да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на делинквента, респективно съпричиняването на вредоносния резултат от ищеца.

При предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД надлежният ответник е възложителят на работата, при или по повод изпълнението на която са причинени твърдените от ищеца вреди. В случая ищецът твърди, че посочените в исковата молба неимуществени вреди са причинени от противоправни действия на лица (народни представители в 38-то, 39-то,40-то, 41-то, 42-то, 43-то, 44-то Н.С. на Р.Б.), на които ответникът (държавата Р.Б.) е възложила осъществяването на определена работа, следователно от процесуална гледна точка именно Държавата е легитимиран ответник по този иск. В законодателството липсва процесуална норма, изключваща или диференцираща процесуалната легитимация на Държавата при реализиране на нейната отговорност по реда на чл. 49 от ЗЗД в зависимост от характера на възложената работа, поради което не може да се отрече правото на ищеца да предяви иска си за вреди пряко срещу нея.

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, с гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия. За да бъде уважен иск с това правно основание, по делото следва да бъдат установени от ищеца с позволените от закона доказателствени средства и при условията на пълно и главно доказване следните елементи от фактическия състав на тази законова разпоредба: 1)противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено от ответника извършване на някаква работа; 2) причиняване на вреда при или по повод изпълнението на възложената работа; 3) причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. Вината на причинителя на вредата се предполага до доказване на противното съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД, като в тежест на ответника е при оспорване да обори тази въведена от закона презумпция.

Съгласно чл. 62 КРБ Н.С. осъществява законодателната власт. Поради тази причина именно законодателният орган носи отговорност за приетите от него закони и за тяхното съответствие с Конституцията и с правото на Е.С., като тя произтича от основното му задължение да спазва конституционния ред и задължителните за страната ни европейски актове. Затова всякога приемането на противоконституционен закон или такъв в нарушение на правото на Е.С. представлява противоправно действие /деликт/, който в случай че доведе до причиняване на вреди на правните субекти, създава за законодателния орган задължение за обезщетяването им. В конкретния случай съдът не намира да е налице противоправно действие от страна на ответника, изразяващо се в приемане на закон, противоречащ на Конституцията на Р.Б. или на задължителните за всяка държава-членка европейски актове.

С приемането и обнародването на разпоредбите на чл. 270 и чл. 345 НПК законодателният орган е осъществил свои конституционно уредени правомощия. Съгласно чл. 270. (Обн. - ДВ, бр. 86 от 2005 г., в сила от 29.04.2006 г.) (1) Въпросът за изменение на мярката за неотклонение може да се поставя по всяко време на съдебното производство.

Ново искане по мярката за неотклонение в съответната инстанция може да се прави при промяна на обстоятелствата. (2) Съдът се произнася с определение в открито заседание, без да разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. (3) По реда на ал. 1 и 2 съдът се произнася и по исканията относно забраната на подсъдимия за напускане на пределите на Р.Б. и отстраняването на подсъдимия от длъжност. (4) Определението по ал. 2 и 3 подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и втора. С изм. - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 5.11.2017 г., в ал. 2 е премахната частта „без да разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление“, като с последното допълнение от, обнародвано в бр. 110 от 2020 г., в сила от 30.06.2021 г., в ал. 2 е добавено, че „При обявено извънредно положение, военно положение, бедствие, епидемия, други форсмажорни обстоятелства или по писмено искане на подсъдимия и неговия защитник и по преценка на съда подсъдимият може да участва в делото и чрез видеоконференция, като в тези случаи самоличността му се удостоверява от началника на затвора или от негов представител.“

3

Уреденото в чл. 270 НПК е в съответствие с практиката на ЕСПЧ и отчита, че продължаването на предварителното задържане следва от обществения интерес като изискване, независимо от презумпцията за невиновност. Допълнително разпоредбата на чл.

270 НПК урежда, че въпросът за изменение на мярката за неотклонение може да се поставя по всяко време в производството, като може да се преминава и към по-лека мярка, както и изобщо подсъдимият да бъде освободен от наложена вече мярка. С приемането и обнародването на чл. 270 НПК ответникът не е извършил противоправно деяние, тъй като не е нарушил закона и нормите на правото на ЕС. При разглеждане на въпроса за изменение на мярката за неотклонение, който може да бъде повдигнат по всяко време, съдът е длъжен да съобрази конкретни обстоятелства по делото, поради което няма как да има общо, абстрактно правило, тъй като се касае за различна обществена опасност. Допълнително законодателят е предвидил предимство при разглеждането на дела, при които обвиняемият е задържан под стража, съгласно чл. 22, ал. 3 НПК, с което е спазил изискванията на КЗОПЧС и ХОПЕС. Допълнително, в производството не се доказа, че разпоредбата на чл. 270 от НПК да е била обявена за противоконституционна, респ. противоречаща на правото на ЕС.