Решение № 1048 от 29.12.2025, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 1048 гр. Шумен, 29.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, VII-И СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петранка Б. Петрова при участието на секретаря Татяна Б. Тодорова като разгледа докладваното от Петранка Б. Петрова Гражданско дело № 20253630101839 по описа за 2025 година

Предявен е иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД за връщане на сума по недействителен договор за кредит.

Производството е образувано по искова молба от Й. М. Й., ЕГН **********, с адрес ***, чрез пълномощника адв. П. Н. от АК - Варна, против „Стик-кредит“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, п.к. 9700, пл. „Оборище“ №13Б, представлявано от изп. директор С. Н. Т..

В исковата молба се твърди, че на 02.02.2022 г. между страните по делото бил сключен Договор за кредит предоставен от разстояние с №787762/02.02.2022 г. С него бил предоставен кредит на ищеца в размер на 600 лв. със задължение за погасяване в срок от 30 дни, при лихвен процент от 36% и при годишен процент на разходите 42,58%. Така общата сума за издължаване била 648 лв., от които 600 лв. главница, 18 лв. - лихва, 162 лв. неустойка за непредставено обезпечение. В чл. 1, т. 11 от договора било предвидено да бъде обезпечен с поръчителство или банкова гаранция. В чл. 19, ал. 1 от договора се определяло в тридневен срок да бъде осигурено трето физическо лице за сключване на договор за поръчителство, а банковата гаранция да се предостави в срок от един работен ден с валидност 30 дни след падежа на последната вноска. Одобрението на обезпечението се извършвало по преценка на кредитора и следвало да отговаря на условията посочени в Общите условия на кредитора. Съгласно чл. 29 от договора предвидената неустойка при непредставяне на обезпечение била в размер на 0,9% от усвоената сума за всеки ден от непредставянето. Посочва се, че разпоредбата на чл. 29 от договора нарушавала 1 равнопоставеността на страните по него, тъй като сумите се начислявали още преди вредите да са настъпили за кредитора. Още повече, че необходимостта от допълнително обезпечение било задължително по едностранната преценка на кредитора. Клаузата накърнявала и добрите нрави, тъй като противоречала на добросъвестността и облагодетелствала само едната страна по договора. Счита, че преценката за платежоспособността на потребителя следва да се прави преди сключване на договора. Намира клаузата за неустойка при непредставяне на обезпечение в пряко противоречие на Директива 2008/48 на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Счита, че клаузата на чл. 29 от договора заобикаля закона и по-специално чл. 16 от ЗПК и се явява нищожна по силата на чл. 21 от ЗПК. Сочи, че като допълнителен разход по кредита, претендираната неустойка е следвало да се включи в процента на ГПР, което в случая не било сторено. Така не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора за потребителски кредит. С разписка от 02.03.2022 г. по сметка на ответника била заплатена сумата от 768 лв., което обуславяло правния му интерес от искане за възстановяване на недължимо платената сума в размер на 150 лева.

В съдебно заседание ищцата или неин процесуален представител не се явяват.

Поискали са разглеждане на делото в тяхно отсъствие и са изложили допълнителни аргументи. Моли за уважаване на иска и за присъждане на възнаграждение за адвокатска защита при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА.

В предоставения на ответника едномесечен срок за отговор е постъпил такъв, в който се изразява становище за неоснователност на иска. Твърди се, че ищецът упражнявал правото си на иск в условията на злоупотреба с право. Същият бил депозирал в РС Шумен две напълно идентични искови молби, с които се оспорва една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните неколкократно уговаряли в сключените между тях общо девет договора. Въз основа на исковите молби в ШРС били образувани настоящото дело и гр. д.

№82/2025 г., които се отнасял до различни договори за кредит, но във всяко отделно производство се оспорвала една и съща клауза. Така ищецът злоупотребявал с формалното си право да инициира отделни производства по различните договори с единствената цел да се генерират разноски по двете отделни производства. Предвид това моли при успешен развой на делото, в полза на ищеца да не бъдат присъждани разноски по примера на редица съдилища, като се позовава и на решение на СЕС по дела С-35-22 и С-417/22. Не отрича сключването на договора и че по силата на същия е предоставил на ищеца заемната сума.

Отрича при сключването му и чрез съдържанието му да са нарушени императивни норми на закона. Счита, че клаузата за неустойка не е нищожна. Оспорва ГПР да е бил погрешно посочен и в същия да е следвало да се включва и неустойката за неосигуряване на обезпечение от страна на потребителя. Сочи, че на потребителя е била предоставена цялата необходима му информация, за да се счита последният информиран и да е наясно каква сума дължи по договора. Потребителят е имал възможност да се откаже от договора, което свое право не е упражнил. Излага, че между страните са били сключени общо 9 договора за кредити, въз основа на което следвало да се приеме, че ищецът познава кредитния продукт 2 на ответника, като от поведението му и трайните им отношения ставало ясно, че ищецът изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение по кредитите. Излага подробни съображения относно същността, функциите и размера на неустойката, като счита, че с оглед обезщетителния характер на вземането, същата по дефиниция не се включва в ГПР.

Оспорва клаузата да има неравноправен характер, като счита, че кредитополучателят е можел да прецени икономическите последици от сключването на договора. Излага подробни доводи в подкрепа на становището си, че оспорваната клауза не противоречи на закона и добрите нрави. Признава получаването на процесната сума, но с оглед действителността на договора и отделните му клаузи е налице валидно правно основание да задържи сумата.

В съдебно заседание, не се явява законен или упълномощен представител на ответното дружество. Депозира молба делото да бъде разгледано в негово отсъствие, като искът бъде отхвърлен.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от събраните по делото доказателства се установява, че на 02.02.2023 г. Й. М. Й. и „Стик кредит“ АД сключили договор за потребителски кредит под формата на кредитна ления, предоставен от разстояние №787762. С договора страните уговорили, че „Стик кредит“ АД предоставя на Й. М. Й. сумата в размер на 600 лева, при годишен лихвен процент 36% и ГПР 42,58% със срок на погасяване първия транш по кредитната линия – 30 дни. В чл. 19 от договора е предвидено, че при договаряне на обезпечение, то потребителят следва да осигури поръчителството на трето лице или представи банкова гаранция в тридневен срок от подписването на договора. При неизпълнение на това задължение съгласно чл. 29 от договора се дължи неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената сума. Видно от договора страните са уговорили обезпечение, поради което и са приложими цитираните клаузи от договора, предвиждащи задължения за потребителя и съответни неустойки при неизпълнение. Към договора е представен погасителен план, неразделна част към него, в който е посочен размер на лихва от 18 лева, вноска за погасяване на транш – 918 лева, неустойка от 162 лева и вноска в лева 780 лева (включваща главница, лихва и неустойка). Не се спори, че сумата по кредита е усвоена.

Видно от ангажираната по делото разписка №0300015095505355 от 02.03.2022 г. и неоспорена от ответника, ищецът заплатил чрез „Изипей“ сума в размер на 768 лева,.

По делото са представени Общи условия на „Стик кредит“ АД, както и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация по потребителските кредити.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:

В конкретния случай ищецът твърди, че е дал нещо без основание: че е платил на „Стик Кредит“ АД сума от 150 лева без основание, тъй като сключеният договор за кредит 3 бил нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т .10 от ЗПК и чл. 16 от ЗПК, както и в противоречие с принципа на добрите нрави.

При исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на „получаване без основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, вкл. в случаите на нищожни договори (т. 1 на ППВС № 1/1979 г.). Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото от ищеца.

В случая ищецът има качеството “потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ЗПК, тъй като сключеният между страните договор за кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност от кредитополучателя – физическо лице и същата се ползва със законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП. При спор относно вземания, произтичащи от договор за кредит, съдът е длъжен служебно да изследва дали същият отговаря на изискванията ЗПК.

Съгласно чл. 16 от ЗПК, задължение на кредитора е преди да предостави заемните средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на потребителя. Съдът намира, че уговорената неустойка по чл. 19 от договора произтича от неравноправна, съгласно чл. 143 от ЗЗП, поради което и нищожна клауза, вкл. на осн. чл. 21, ал.1 от ЗПК.

Уговорката е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата професионална грижа по чл. 16 от ЗПК на потребителя. Неустойката обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на кредитора за правилната преценка за кредитиране и реално не обезщетява вреди от противоправно и виновно поведение на длъжника. Потребителят е задължен в необосновано кратък срок да осигури обезпечение, което да отговаря на многобройни условия (раздел VІ от ОУ), изпълнението на които икономическите и социални фактори изискват време и съдействие от държавни и частни организации, което прави обективно невъзможно спазването му. Следва да се отбележа, че неустойката към датата на сключване на договора се начислява предварително към дълга на длъжника, като е включена в месечната погасителна вноска. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото е уговорено, че се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита.

Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е 4 налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие.

Съдът счита, че нищожността на горепосочената клауза от процесния договор, води до недействителност и на самата сделка сключена между страните. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1 –9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР в приложение № 1 начин. В конкретния случай това не е сторено и може да се направи обоснован извод, че клаузата за неустойка е част от конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита (Решение от 21.03.2024 г. по д. № C‑714/22 на СЕС). В договора като обща сума, която следва да бъде върната е посочена сумата 618 лева, в която е включена главницата и договорната лихва, при фиксиран годишен лихвен процент - 36%. Посочено е, че ГПР е 42,58%, но не е ясно същия от какво се формира. Не са посочени взетите предвид допускания, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В Договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл. 10, ал. 1 от ЗПК). В общата сума не е включено допълнителното плащане за неустойка от 162 лева. Сумата за неустойка несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. С включването на неустойката към ГПР, действителният такъв би нараснал значително. И без да се използват специални знания може да се направи извод, при така договорената главница, възнаградителна лихва и ГПР, изчислен при включване като разход единствено на уговорената лихва, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение, че посочения в договора ГПР не съответства на действителния. Така с посочването в договора за кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. С оглед това, съдът намира, че при сключването на процесния договор и чрез предвиждане на неустойката, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Посочването на стойност по-малка от действителната представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК води до недействителност на целия договор за кредит.