Решение № 11883 от 16.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11883 гр. София, 16.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЯНА М. ФИЛИПОВА при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20251110149907 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано по искова молба от „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД против В. Б. П. с искане да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 3785,96 лева, представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит № *** от 05.05.2023 г., ведно със законната лихва за забава от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 30.12.2024 г. до окончателното погасяване, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 5070 от 18.02.2025 г. по ч.гр.д. № 77499 по описа на СРС за 2024 г., 127 състав. Наред с установителния иск по чл. 422 ГПК, за съвместно разглеждане са предявени и осъдителни искове за следните суми: 1498,05 лева – възнаградителна лихва за периода от 01.09.2023 г. до 04.09.2024 г.; 1466,36 лева – възнаграждение за услуга „Фаст“;

2750,01 лева – възнаграждение за услуга „Флекси“; 494,88 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 02.09.2023г. ( датата, на която длъжникът е изпаднал в забава) до 04.09.2024 г. ( датата, на която вземанията по договора са обявени за предсрочно изискуеми) и 417,31 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 04.09.2024 г. ( датата, на която вземанията по договора са обявени за предсрочно изискуеми) до 29.12.2024 г. Направено е искане сторените съдебни разноски в заповедното и настоящото производство да бъдат възложени в тежест на ответника.

В исковата молба са изложени твърдения, че между страните по спора възникнало валидно облигационно правоотношение по Договор за потребителски кредит № ***/05.05.2023 г., по силата на което дружеството отпуснало на ответника заем в размер на 4000 лева, от която сумата в размер на 2500 лева е преведена по банкова сметка на кредитополучателя в деня на сключване на сделката, а със сумата в размер на 1 500 лева е извършено рефинансиране на друго задължение на В. П.. Представителят на ищеца поддържа, че годишният процент на разходите по съглашението възлиза на 49,05 %, а годишният лихвен процент на 41,00 %. В исковата молба са изложени твърдения, че по силата на процесния договор кредитополучателят се е задължил да върне отпуснатата му в заем сума ведно с възнаградителна лихва на 36 месечни вноски в размер на 193,07 лева всяка. Представителят на ищеца поддържа, че съгласно чл. 15 от приложимите към сделката Общи условия на търговеца кредитополучателят разполага с възможност да избере 1 допълнителни услуги към договора, като в случая В. П. е избрала услуги „Фаст“ и „Флекси“ срещу възнаграждение в размер на 4 600 лева. В исковата молба са изложени твърдения, че дължимата от кредитополучателя сума по сделката възлиза общо в размер на 11 550,25 лева, а месечната погасителна вноска на 320,84 лева, включваща отпуснатата в заем сума, дължимата възнаградителна лихва и дължимите възнаграждения по избраните от потребителя допълнителни услуги по кредита. В исковата молба са изложени твърдения, че ответникът заплатил в полза на дружеството сумата в размер на 962,84 лева, която била отнесена в погашение на задължението по погасителен план. По изложените доводи е направено искане предявените обективно кумулативно съединени искове да бъдат уважени.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът прави възражение за недействителност на договора за кредит. В отговора на исковата молба са изложени доводи, че посредством закупуването на т.нар. „допълнителни услуги“ задължението на кредитополучателя многократно се увеличава.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема от фактическа и правна страна по спора следното:

В доказателствена тежест на ищеца по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на валидно правоотношение по договор за предоставяне на потребителски кредит между него и ответника, че реално е предоставен на ответника уговорения кредит и че е настъпила изискуемостта на задължението за връщане на предоставения кредит.

В доказателствена тежест на ищеца по предявения осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД е да установи при условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства: съществуването на валидно поето договорно задължение за възнаградителна лихва, размерът на вземането, както и настъпила изискуемост.

В доказателствена тежест на ищеца по предявения осъдителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е да установи при условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства: поставянето на ответника в забава, нейният начален момент и размерът на обезщетението.

В доказателствена тежест на ищеца по предявения осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за предоставяне на допълнителни услуги, по силата на който ответникът се е задължил да заплати възнаграждение и размера на дължимата престация.

„Профи Кредит България“ ЕООД представлява финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Процесният договор представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл.

9, ал. 1 ЗПК, тъй като с него дружеството се е задължило да предостави на ответника заем, съгласно уговорените параметри и условия. Като такъв за него важат допълнителните изисквания за действителност, предвидени в ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.

Страните не спорят, че помежду им е сключен Договор за потребителски кредит № *** от 05.05.2023 г., по силата на който „Профи Кредит България“ ЕООД отпуснало в заем на В. Б. П. сумата в размер на 4000 лева, като сумата в размер на 1500 лева е за рефинансиране на задължение на кредитополучателя към „ЮтеКредит България“ ЕООД, а остатъкът от отпуснатия заем в размер на 2500 лева е преведен по банкова сметка на кредитополучателя. В договора е посочено, че годишния процент на разходите по кредита възлиза на 49,05 % при годишен лихвен процент от 41 %. В договора е отбелязано, че по избран и закупен пакет от допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ кредитополучателят 2 дължи и възнаграждение в размер общо на 4600 лева. Общото задължение на кредитополучателя съгласно контракта възлиза на сумата в размер на 11550,25 лева. Като писмено доказателство по делото е приет документ, наименуван „Допълнителна преддоговорна информация, представляваща приложение към стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити“, съгласно който допълнителна услуга „Фаст“ гарантира приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит, а допълнителна услуга „Флекси“ предоставя право на едностранна промяна на погасителния план по потребителския кредит.

Договорът съдържа формално посочване на ГПР по кредита, но не са посочени разходите, които са взети предвид за изчисляването му, като по този начин е нарушено изискването на правото на ЕС, в който смисъл е Решение от 20 септември 2018 г. по дело C448/17, съгласно което на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му. В ГПР по договор за кредит следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които длъжникът ще направи и, които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Задължението за заплащане на възнаграждение по пакет допълнителни услуги представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заем, дължима от потребителя към деня на сключването. Независимо, че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включване в тях на възнаграждението по пакет допълнителни услуги, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. В случая възнаграждението по споразумението за допълнителен пакет услуги е отразено както в договора за кредит, така и в погасителния план, поради което се явява задължително условие за отпускане на заем. Оттук и съдът намира, че дължимото възнаграждение за допълнителни услуги следва да се включи към ГПР. Липсата на разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК ( в този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, както и Решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г., Решение № 3321 от 21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г.).

Съгласно чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна н а Директива 87/102/ЕИО на Съвета „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. В случая получаването на кредита при предлаганите условия включва заплащане възнаграждение за т.нар. пакет допълнителни услуги. Следователно тази допълнителни услуги представляват разход, който е бил известен на кредитора към момента на сключване на договора и е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.

За пълнота на изложението следва да бъде отбелязано, че с уговаряне на клаузи за заплащане на пакет допълнителни услуги се нарушава забраната по чл. 10а ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая договорените допълнителни услуги задължават кредитополучателя да заплати на кредитодателя възнаграждение за услуги, които на практика влизат в кръга на обичайната дейност на последния, доколкото заявителят 3 предоставя кредитно финансиране по занятие. Налага се извод, че възнаграждението за допълнителните услуги е договорено в противоречие на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която забранява събиране на такси и комисионни от кредитора за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. При това положение следва да се приеме, че целта на посочените договорни клаузи е да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорена в противоречие с добрите нрави /принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения/. Налице е нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК с невключването на разходите по договора за допълнителни услуги в ГПР, доколкото и същите представляват „скрито възнаграждение“ по договора и водят до допълнително оскъпяване на кредита. След като посочените допълнителни разходи не са включени в посочения в договора ГПР е налице нарушение на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно съдържанието на договора за потребителски кредит, обосноваващо недействителността на договора на основание чл. 22 ЗПК.