Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 608 от 30.01.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 9265/2023
Вид
Решение № 608
Подписан
30.01.2025
В сила
29.01.2025
Състав
Петър Любомиров Сантиров, Ивета Антонова, Йоана Красимирова Кацарска

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 608 гр. София, 30.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100509265 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 10116 от 13.06.2023 г., постановено по гр. д. № 64690/2022 г., по описа на СРС, 169-ти състав, са уважени предявените от Г. З. П. срещу „Топлофикация София“ ЕАД обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1, предл. 3 ГПК за признаване по отношение на ответника, че ищцата не дължи сумата от 2662.24 лв. главница за незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2013 г. до април 2014 г., сумата от 234.11 лв. лихва за забава за периода 30.06.2013 г. до 13.02.2015 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 08.07.2015 г. по гр. д. №10745/2015 г. по описа на СРС, 67 с-в.

Със същото решение ответното дружество е осъдено да заплати на ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 611,43 лв., представляваща разноски в производството пред СРС.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „Топлофикация София“ ЕАД, чрез процесуалния си представител – юриск. М.П., с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че срокът за погасяване на вземанията по изпълнителното дело е пет годишен,а не три, както неправилно е приел СРС, както и че по изпълнително дело са поискани и извършвани множество изпълнителни действия, които са прекъсвали давността, като между всяко едно от тях не е минал период от над 5 години.

Моли решението да бъде отменено, а предявените искове отхвърлени. Претендира разноски в производството.

Въззиваемият ищец – Г. З. П. е подала отговор на въззивната жалба в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва същата, излагайки подробни съображения за нейната неоснователност. Претендира разноски за производството пред 1

СГС.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за основателна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

В конкретния случай ищецът е предявил отрицателен установителен иск, с което отрича вземането на ответното дружество по издаден изпълнителен лист от 08.07.2015 г. по гр. д. №10745/2015 г. по описа на СРС, 67 с-в., издаден на основание Заповед за изпълнение по 410 ГПК за сумата от 2662.24 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2013 г. до април 2014 г. и за сумата от 234.11 лв. лихва за забава за периода 30.06.2013 г. до 13.02.2015 г., въз основа на който е образувано изпълнително дело №20238560402936 по описа на ЧСИ Б.Богданова.

Във връзка с наведеното в жалбата оплакване следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „ б“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск относно вземането, а в чл. 117, ал. 1 от ЗЗД се предвижда, че от прекъсването на давността започва да тече нова давност, която съобразно ал. 2 на същия член, ако вземането е установено със съдебно решение, е винаги пет години. Регламентираното в действащия ГПК заповедното производство има за цел удовлетворяване на гражданскоправни вземания в широк смисъл на думата. Същото е функционално свързано с изпълнителния процес, тъй като от една страна, въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение направо се пристъпва към принудително изпълнение, а от друга, с оглед института на незабавното изпълнение, т.е. при настоящата правна уредба, това е производство за създаване на съдебно изпълнително производство – чл. 404, ал. 1 ГПК. Целта на заповедното производство не е да се установи съществуването на вземането, а само дали то е спорно. Същото е факултативно, т.е. кредиторът не е длъжен да избере този ред и може направо да предяви вземането чрез иск по общия исков ред. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение проверката дали вземането съществува следва да се извърши в общия исков процес. С изтичането на срока за възражение на длъжника издадената заповед за изпълнение влиза в сила. Действително, липсва законов текст, който изрично да указва, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. С изтичане на срока за възражение, съобразно разпоредбата на чл. 416 от ГПК, и на сроковете по чл. 424 ГПК (хипотези на новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства), заповедта се стабилизира и се получава ефект, който е аналогичен на силата на пресъдено нещо. Извод за това е и нормата на чл. 439 ГПК, която допуска оспорване на започнало принудително изпълнение само ако то се основава на нови факти - настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, т.е. законодателят не е 2 провел разграничение дали изпълнителният лист е издаден въз основа на съдебно решение или на влязла в сила заповед за изпълнение в хипотеза на неподадено възражение по чл. 414 ГПК. Длъжникът не би могъл да релевира възраженията си срещу съществуването на дълга по исков ред, тъй като те са се преклудирали. Извън уредените в заповедното производство способи за защита, длъжникът няма право на друг иск за защита. Едновременно с това, при влязла в сила заповед за изпълнение, кредиторът също не може да инициира исково производство, тъй като за него при наличието на изпълнителен титул, ще липсва правен интерес от провеждането му.

В производството по чл. 410 ГПК на длъжника се връчва заповед за изпълнение, срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение в предвидения срок, създава презумцията, че претендираното вземане е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист в полза на заявителя. От този момент започва да тече срокът на новата погасителна давност, който е петгодишен, съобразно гореизложеното. Подобно разрешение в максимална степен съответства на целта и принципите на законодателната уредба на заповедното производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и с разноски в тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и положението на кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото, ако той направо би предявил осъдителен иск за вземането си по общия ред. Изложеното налага обоснован извод, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да се тълкува разширително, съответно че е приложима и към влязла в сила заповед за изпълнение . Противно би означавало за идентични по установително действие и изпълнителна сила съдебни актове, да се придадат различни правни последици относно теченето на давността. Възприемането на противното би довело до различни правни последици на съдебни актове, които са били стабилизирани. /в подобен смисъл са определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО, определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО, определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО).

При съобразяване на изложеното, настоящият състав намира, че с влизането в сила на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр. д. №10745/2015 г. по описа на СРС, 67 с-в. е започнал да тече срокът на новата погасителна давност за процесните вземания, който е петгодишен. Ето защо се явяват основателни оплакванията за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, тъй като при постановяване на обжалваното решение решаващият състав не е съобразил пет годишния давностен срок по отношение на погасяването на процесните вземания.

От приложеното копие на изпълнително дело №20238560402936 по описа на ЧСИ Б.Богданова се установява, че след образуване на изпълнително дело на 09.10.2015 г. и предвид възлагането от страна на взискателя на съдебния изпълнител по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ с молбата за образуване на изпълнително дело са поискани от взискателя и са извършени от съдебния изпълнител редица действия, попадащи в кръга на посочените в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС /Запорни съобщения от 10.11.2015 г., до Банка ДСК ЕАД, ОББ АД, Уникредит Булбанк АД, от 16.05.2016 г. до Юробанк АД от 19.07.2016 г. до Банка ДСК ЕАД, Молба от Топлофикация София ЕАД до ЧСИ от 23.02.2018 г. и от 06.11.2018 г. за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника/, с предприемането на които многократно е прекъсвана давността, без между извършването на всяко едно от тях да е изминал период по-дълъг от пет години. Настоящият състав приема, че последното изпълнително действие, което е прекъснало давността е било извършено на 06.11.2018 г., с който Топлофикация София ЕАД е поискала от ЧСИ налагане на запор върху банковите сметки на длъжника, от който момент е започнала да тече нова петгодишна давност, която към момента на предявяване на иска на 28.11.2022 г. не е изтекла. С оглед довода във ВЖ, че съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК следва да вземе предвид и периода 3 от време, през което е траел настоящия процес следва да се отбележи, че пр едявяването на отрицателен установителен иск за недължимост на вземането поради изтекла давност, спира давността и разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК не намира приложение, в каквато насока е практиката на ВКС /напр. Решение № 50017 от

27.03.2023 г., постановено по гр. д. № 720/2022 г. на ВКС, Решение № 587 от 16.10.2024 г., постановено по гр.д. № 274/2023 г. на ВКС/.

Противно на поддържаното в отговора на въззивната жалба следва да се отбележи, че в мотивите съдържащи се към т. 10 на Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието: „…Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана…“ . С оглед на възприетото в цитираното Тълкувателно решение следва да се отбележи, че противно на поддържаното в жалбата давността не се прекъсва с реалното налагане на запор, както поддържа жалбоподателя, а е достатъчно поискването от взискателя или предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ.

Що се отнася до поддържано в отговора на въззивната жалба, че с оглед настъпилата перемция обезсилва извършените изпълнителни действия следва да се отбележи, че съгласно приетото в съдебната практика /в този смисъл е и споделяната от настоящия състав практика на ВКС обективирана в РЕШЕНИЕ № 3724 от 24.02.2021 г., постановено по гр. д.