Определение № 329 от 20.05.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 329 гр. София, 20.05.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно частно търговско дело № 20261001000290 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 – 279 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от 1.04.2026 г. на ищеца „Хитачи Енерджи България“ ЕООД срещу определение № 933/27.02.2026 г. по т. д. № 328/2023 г. на Софийския градски съд, VІ-9 състав, в частта, с която е върната исковата молба в частта по иска по чл. 307 ТЗ за изменение на договор № 0013-МЕР/28.01.2020 г.

В жалбата се твърди, че противно на приетото от съда за ищеца съществувал правен интерес от иска по чл. 307 ТЗ, независимо, че срокът на действие на процесния договор е изтекъл на 29.01.2024 г. Твърди се, че институтът на стопанската непоносимост намира приложение и при срочни договори, чийто срок е изтекъл до приключване на съдебното дирене. Сочи се, че правната промяна при конститутивното решение по чл. 307 ТЗ настъпва от момента на настъпване на стопанската непоносимост, установена от съда, което съответствало на целта на този правен институт. Според ищеца стопанската непоносимост за процесния договор била настъпила на 5.08.2022 г. Твърди се и, че към момента на предявяване на настоящия иск срокът на процесния договор не бил изтекъл.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт.

Ответникът „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД в писмен отговор оспорва частната жалба.

Софийският апелативен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по частната жалба и в отговора, намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от „Хитачи Енерджи България“ ЕООД с искова молба от 16.02.2023 г., уточнена с молби от 6.03.2023 г. и 7.04.2023 г., с която срещу „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД са били предявени: 1) за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не е във виновно неизпълнение на договор № 0013-МЕР/28.01.2020 г., даващо основание същият да бъде развален, респ. че същият не е развален и действащ между страните; 2) за нищожност на неустоечната клауза по чл. 10.1 от договор № 0013-МЕР/28.01.2020 г.; 3) за установяване недължимостта на сумата 1 681 864,35 лв., като частична претенция от 1 819 354,35 лв. /съгласно ДИМ/, представляваща неусвоената част от начислената от ответника с протокол №110/26.10.2022 г.

1 неустойка по чл. 10.1 от договора; 4) по чл. 307 ТЗ за изменение на договора в частта за уговорените единични цени на стоките и изпитванията, считано от 30.09.2021 г.

В исковата молба се твърди, че след проведена процедура по възлагане на обществена поръчка бил сключен договор № 0013-МЕР/28.01.2020 г., с който изпълнителят „АББ България” ЕООД се задължил спрямо възложителя – ответника „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД да изпълнява по заявки поръчки за доставка на токови измервателни трансформатори 110 kV, както и да организира приемни изпитвания на стоките в съответствие с техническата спецификация на възложителя, техническото предложение и ценовото предложение на изпълнителя в сроковете и при условията, определени в договора.

Впоследствие договорът бил изменен с анекс № 2/21.07.2020 г., с който първоначалният изпълнител бил заместен от ищеца поради това, че „АББ България” ЕООД се преобразувало чрез отделяне, в резултат на което част от имуществото преминало в патримониума на новоучреденото ищцово дружество с предходна фирма „АББ Пауър Гридс България“.

Общата прогнозна стойност според обявлението за обществената поръчка била в размер на 4 583 000 лв., а общата стойност на цената на стоките и услугите съгласно ценовото предложение на ищеца била 3 887 430 лв. без ДДС, като договорът бил сключен за срок от 4 години, а срокът за изпълнение /доставка на стоките или изпитването/ бил 150 дни от всяка поръчка, като се считали изпълнени на датата на подписване на приемо-предавателни протоколи. В чл. 10.1 била уговорена неустойка за забава в размер на 0,5 % на ден върху общата цена на недоставените количества стоки и/или непроведени изпитвания в сроковете по чл. 2.2, но не повече от 40 % от прогнозната стойност на договора /4 583 000 лв./. В изпълнение на чл. 4.1 от договора ищецът предоставил на ответника банкова гаранция в размер на 137 490 лв., обезпечаваща изпълнението на задълженията му по договор. В периода 4.02.2020 г. – 15.02.2021 г. възложителят отправил поръчки за общо 395 трансформатори на обща стойност 2 411 315 лв., които били изпълнени. В периода м.

09.2021 г. – м. 02.2022 г. били възложени още 18 бр. поръчки за доставка, голяма част от които ищецът не бил в състояние да изпълни при актуалната икономическа обстановка и цени. Твърди се, че в хода на изпълнение на договора настъпили непредвидими обстоятелства – покачване на инфлацията, предизвикана от световната пандемия от КОВИД 19 и мерките за ограничаване разпространението на болестта, повишаване цената на труда поради вдигане цените на енергията, войната между Русия и Украйна, санкциите срещу Русия и спрените доставки на газ. Това довело до увеличаване цените на производството и доставката на стоките, предмет на договора, което от своя страна довело до положение, в което уговорените цени по ценовото предложение били в размери, водещи до значителни загуби за изпълнителя, а сроковете за изпълнение – твърде кратки. С писмо с вх. № ЦУЕСО-1885/25.02.2022 г. ищецът поискал от ответника изменение на договора считано от 30.09.2021 г. в посочената част, както и временно спиране на изпълнението, които последният отказал, като отказал да приложи и чл. 117а ЗОП за индексация на възнаграждението. Поради това от 30.09.2021 г. ищецът спрял да изпълнява възложените му поръчки за доставка и изпитване. С протокол № 110/26.10.2022 г. възложителят начислил неустойка по чл. 10.1 от договора в общ размер от 1 819 354,35 лв. – за забавено изпълнение на 18 бр. поръчки /конкретно описани/. С писмо с изх. № ЦУ-ЕСО-1885#6/16.01.2023 г., получено от ищеца на същата дата, възложителят му отправил изявление, с което му дал 30 дневен срок да изпълни забавените задължения по поръчките за доставки и изпитвания в 30десетдневен срок от получаване на изявлението, както и че при неизпълнение ще считал договора за развален. Ищецът доставил стоките по част от поръчките, посочени в протокол № 110/26.10.2022 г., както следва: по поръчка № 4240254388/05.11.2021 г. – на 10.02.2023 г.; по поръчка № 4240258387/17.02.2022 г. – на 10.02.2023 г.; по поръчка № 4240258387/17.02.2022 г. – на 10.02.2023 г.; по поръчка № 4240258388/17.02.2022 г. – на 09.02.2023 г.; по поръчка № 4240258389/17.02.2022 г. – на 08.02.2023 г.; по поръчка № **********/17.02.2022 г. – 13.02.2023 г. Твърди, че забавата в изпълнението на поръчките, 2 посочени в протокол № 110/26.10.2021 г., не можело да се вмени във вина на изпълнителя, защото се дължало на увеличаване доставната цена на стоките, както и липсата на желание у ответника да предоговори размера на цената. Поради това и изявлението за разваляне на договора не било произвело действие. След като забавата не можела да му се вмени във вина, не възникнало и неустоечно задължение за обезщетяване вредите от забавата, както и поради доставка на прогнозните количества стоки. Твърди се и, че неустоечната клауза била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като била уговорена извън присъщите й функции – била свръхпрекомерна с оглед очакваните вреди, макар с определен максимален предел, а за обезпечение на задълженията била дадена и банкова гаранция.

С отговора на исковата молба от 18.05.2023 г. ответникът е оспорил допустимостта и основателността на исковете. Предявил е насрещен частичен осъдителен иск за сумата 50 000 лв., представляваща дължими неустойки за забава в общ размер на 862 635,15 лв., по което производството е отделено с определение от 16.06.2023 г. на осн. чл. 211, ал. 2 ГПК.

С определение от 4.12.2023 г. съдът е върнал исковата молба в частта: 1) по иска за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не е във виновно неизпълнение на договор № 0013-МЕР/28.01.2020 г., даващо основание същият да бъде развален, както и, че договорът е обвързващ страните, и 2) за установяване недължимостта на сумата 1 819 354,35 лв., представляваща неусвоената част от начислената от ответника с протокол №110/26.10.2022 г. неустойка по чл. 10.1 от договора. С определение от 2.04.2024 г. по ч.гр.д. № 677/2024 г. на САС е отменено определението от 4.12.2023 г. на СГС в частта относно отрицателния установителен иск за недължимост на неустойката, а в останалата част същото е потвърдено, като в тази част не е допуснато касационно обжалване с определение № 3357/12.12.2024 г. по ч.т.д. № 1873/2024 г. на ВКС, І т.о.

С обжалваното в тази част определение от 27.02.2026 г. съдът е върнал исковата молба в частта по иска по чл. 307 ТЗ, приемайки същият за недопустим. Прието е, че тъй като темпоралното действие на конститутивното решение по чл. 307 ТЗ е само занапред от влизане в сила на съдебното решение, то не би могло да измени или прекрати вече прекратен договор, какъвто бил процесният договор от 28.01.2020 г., чийто срок на действие е изтекъл на 29.01.2024 г. Прието е, че за направените поръчки в срока на договора, изпълнението на които е забавено, дори и да се приеме, че в тази част договорът не се прекратява с изтичане на срока, искът също нямало да доведе до целения резултат поради недопустимост на позоваване на чл. 307 ТЗ в такива хипотези, тъй като ищецът вече бил в забава. Поради това е прието, че за ищеца не е налице правен интерес от предявяването на иска по чл. 307 ТЗ.

При така установените обстоятелства въззивният съд намира от правна страна следното:

Частната жалба е подадена срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество е основателна.

Съобразно чл. 124, ал. 1 ГПК всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. Видно от разпоредбата изискването за интерес законът свързва с установителните искове, а не се поставя при осъдителните или конститутивни искове /чл. 124, ал. 3 ГПК/. При последните е от значение процесуалната легитимация, която съществува ако ищецът притежава определено в закона качество и ако съдебното заявеното право /притезателно или потестативно/ се твърди да принадлежи на ищеца /типична легитимация/ или той има право да го предяви по силата на изрична законова разпоредба /нетипична легитимация/.

По правило при конститутивните искове въпрос за правен интерес не се поставя, тъй като те са допустими само в предвидените от закона случаи /чл. 124, ал. 3 ГПК/ и са средство за упражняване на потестативно право на ищеца, с което той цели някаква правна промяна, 3 която не е настъпила преди това. Легитимацията на ищеца обичайно обуславя допустимостта на конститутивния иск, от което законът предполага, че тази промяна се отразява благоприятно и на неговата правна сфера. Хипотезата, когато ищецът е легитимиран да предяви иска, но правната промяна няма да го засегне, е рядко срещана и тя може да се определи като липса на интерес от иска, което води до неговата недопустимост /напр. да иска отмяна на изключването от търговско дружество на друг съдружник/.

Въпросът с интереса обаче не следва да се абсолютизира – познати са и конститутивни искове, които по правило касаят само правната сфера на друго лице /напр. исковете за поставяне под запрещение/ и те безспорно са допустими.

Ако ищецът притежава качество, което му дава легитимация да предяви твърдяното потестативно право, което се упражнява по съдебен ред, то конститутивният иск винаги е допустим. Притежаването на качеството, което обуславя процесуалната легитимация, е въпрос на допустимост на иска, но притежаването на потестативното право е въпрос по същество на иска.

През призмата на гореизложените принципни постановки изводът на първоинстанционния съд, че настоящият конститутивен иск по чл. 307 ТЗ е недопустим поради липса на правен интерес, е принципно неправилен. Искът е предявен от страна по процесния договор, което обуславя процесуалната легитимация, а с него е заявено потестативно право, за което законът предвижда, че се упражнява по съдебен ред, което обуславя неговата допустимост.