Определение № 83 от 10.03.2025, Окръжен съд - Кърджали

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 83 гр. К. 10.03.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – К. I. СЪСТАВ, в закрито заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова Иванова

Членове:

Мария К. Дановска

Васка Д. Халачева като разгледа докладваното от Веселина Ат. Кашикова Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20255100500036 по описа за 2025 година Производството е по чл.278, вр. с чл. 248, ал.3, изр.2-ро ГПК.

Oбразувано е по частна жалба вх. № 1376/16.12.2024 г., подадена от „С.“ ООД, гр.С., чрез адв. Х. М. от АД „Н.“ против Определение №105/28.11.2024 г. по гр.д. № 63/2024 г. на Районен съд – А., с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото Решение № 57/11.10.2024 г. в частта му за разноските.

Определението се обжалва като неправилно, с искане да бъде отменено, като искането на ищеца за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение при условията на оказана безплатна правна помощ се остави без уважение, а при условията на евентуалност да не се присъждат разноски за държавна такса и адвокатски хонорар предвид злоупотребата с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК.

В частната жалба са изложени съображения, извлечени от Определение № 163/13.06.2016 г. по ч.гр.д. № 2266/2016 г. и Определение № 50050/21.03.2023 г. по т.д. № 2662/2021 г. на ВКС, а именно, че при направено възражение от ответната страна преценката за наличие при материална затрудненост при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА следва да бъде направена с оглед конкретните данни по делото и доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че лицето не е материално затруднено, като в случая „С.“ ООД е представило доказателства и е направило доказателствени искания, 1 които не са разгледани от съда. Същите опровергавали обстоятелствата за материална затрудненост на ищеца и сочели, че договарянето на безплатна правна помощ е при злоупотреба с право, с цел да се печелят средства от разноски по множество отделни производства.

Частният жалбоподател изтъква, че практиката да не се изследват предпоставките за присъждане на разноски по договори за безплатна правна помощ се отнася за случаите, в които насрещната страна в процеса не е възразила по отсъствието им, като при наличие на такива, опровергаващи основанието по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, съдът бил длъжен да вземе предвид същите и без да е направено възражение от другата страна.

С постановеното по делото решение съдът е присъдил на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение в общ размер на 600 лева за осъществена безплатна правна помощ по двата кумулативно съединени искове - установителен иск за нищожност на клауза за неустойка по договор за паричен заем и кондикционен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, с които се защитава един и същ материален интерес от 286.50 лева по дело без правна и фактическа сложност, с което възнаграждението се явявало непропорционално на обема работа и надхвърляло многократно размера на осъдителния иск и водело до неоснователно разместване на имуществени блага.

На следващо място частният жалбоподател сочи, че първоинстанционният съд не е съобразил, че делото е заведено при злоупотреба с право по смисъла на чл.3 ГПК, тъй като ищецът подал четири искови молби срещу ответното дружество, за да възложи в негова тежест заплащането на разноски в прекомерен размер. По исковите молби, подадени от едно и също лице, чрез един и същи процесуален представител, с идентично съдържание, в т.ч. петитуми и обстоятелствени части били образувани настоящото гр.д № 63/2024 г. по описа на Районен съд – А. и гр.д.

№ 1790/2023 г., гр.д. № 1791/2023 г., гр.д. № 1789/2023 г. по описа на Районен съд – К. по които били присъдени разноски за оказана безплатна правна помощ на един и същи процесуален представител, поради което на ищеца не следвало да се присъждат разноски за повече от едно производство. В тази връзка жалбоподателят посочва съдебна практика на съдилищата в страната.

В срока по чл.276, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника 2 по частната жалба, чрез ЕАД „Д. М.“, представлявано от адв. Д. М. М., с който частната жалба се оспорва като неоснователна, с искане обжалваното определение да се потвърди като правилно и законосъобразно. Излагат се аргументи, че ищецът има множество дела срещу фирми за бързи кредити, което е доказателство за неговата свръхзадлъжнялост, а не за добро материално състояние. Възразява срещу злоупотребата с право, с агрумент, че ответникът черпи права от собственото си изначално недобросъвестно поведение.

Въззивният съд като взе предвид доводите, изложени в частната жалба, както и данните по делото, приема следното:

Частната жалбата е подадена в срок, от лице, имащо интерес от обжалването и срещу обжалваемо определение, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Производството по гр.д. № 63/2024 г. по описа на Районен съд – А. е образувано по искова молба, подадена от В. П. Ч. срещу „С.“ ООД, с която са предявени два обективно кумулативно съединени иска: 1) установителен иск с правно основание чл.26,ал.1, предл. трето ЗЗД за обявяване недействителност на договорна клауза, предвиждаща неустойка при непредставяне на обезпечение по сключен договор за потребителски кредит в размер на 2808.00 лева и 2) осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, предявен като частичен за сумата от 5.00 лева от общата 2808.00 лева, представляваща обезщетение, произтичащо от неоснователно обогатяване на кредитора за недължимо платена сума – неустойка за непредставяне на договорно обезпечение по договор за паричен заем № *04.04.2022 г., ведно с лихва за забава, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й заплащане

С протоколно определение в проведено съдебно заседание на 02.09.2024 г., съдът е допуснал изменение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, като е увеличен размера на осъдителния иск от 5.00 лева на 286.50 лева.

С постановеното по делото решение № 57/11.10.2024 г. първоинстанционният съд е признал за установено по предявения от В. П. Ч. срещу „С.“ ООД установителен иск, че клаузата за неустойка на чл.6, ал.2 по сключения между страните договор за паричен заем Кредирект № *04.04.2022 3 г., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 2808.00 лева при неизпълнение на задължение на заемателя за предоставяне на обезпечение (поръчител или банкова гаранция) по чл. 6, ал.1 от договора, е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3-то ЗЗД поради противоречието й с добрите нрави, и по предявения осъдителен иск е осъдил „С.“ ООД да заплати на В. П.

Ч. сумата от 286.50 лева, представляваща недължимо платена сума по нищожна клауза за неустойка, ведно с законната лихва от предявяване на иска 12.12.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, както сумата от 280.00 лева, представляваща разноски по делото, а на процесуалния представител на ищеца ЕАД „Д. М.“, осъществил безплатна правна помощ по делото, адвокатско възнаграждение в общ размер на 600.00 лева. Видно от мотивите на решението последното е формирано от минималния размер на адвокатските възнаграждения по всеки един от предявените искове, съгласно чл. 7, ал. 2, т.1 и т.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и с оглед практиката на СЕС, съдът е присъдил 360.00 лева с ДДС за установителния иск и 240.00 лева с ДДС за осъдителния иск.

В срока по чл.248, ал.1 ГПК ответникът „С.“ ООД, чрез процесуалния си представител, с молба вх.№ 1153/29.10.2024 г. е поискал съдът да измени решението си в частта за разноските, присъдени в полза на процесуалния представител на ищеца. Изложил е съображения за опровергана материална затрудненост на ищеца и злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл.3 ГПК, които са идентични с изложените в частната жалба. С молбата си по чл.

248 ГПК е направил доказателствени искания за установяване, че ищецът не е материално затруднено лице.

В срока по чл.248, ал.2 ГПК ищецът В. П. Ч., чрез процесуалния си представител, е оспорил молбата за изменение на решението в частта за разноски като неоснователна, с доводи за недоказаност на липсата на предпоставки за предоставяне на безплатна правна помощ и за злоупотреба с права.

С обжалваното определение съдът е оставил без уважение молбата на ответника по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на решението в частта му за разноски. Приел е, че съобразно изхода на делото – изцяло уважени установителен и осъдителен искове, на процесуалния представител на ищеца 4 се дължи адвокатско възнаграждение при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА за всеки от двата иска в размер под посочения в НМРАВ, съобразявайки практиката на СЕС.

Предвид тези данни по делото, частната жалба е неоснователна.

Съгласно чл. 38, ал. 2, във вр. с чл. 36, ал. 2 ЗА адвокатът има право на адвокатско възнаграждение за оказваната от него безплатна правна помощ и съдействие в случаите по чл. 38, ал. 1, т. 1 - т. 3 ЗА, когато насрещната страна е осъдена за разноски. В този случай съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и осъжда другата страна да го заплати. За да възникне правото на адвоката на възнаграждение в хипотезата на безплатна правна помощ и съдействие, предпоставките са две: 1) да е оказана безплатна адвокатска помощ на лица, посочени в чл. 38, ал. 1, т. 1 - т. 3 ЗА, без да се изисква доказване наличието на посочените основания и 2) в производството насрещната страна да е осъдена за разноски. Т.е. адвокатът не би получил възнаграждение във всички случаи на приключване на делото, а само в благоприятен за неговия клиент изход на спора. Наличието на основанията по чл. 38, ал. 1 ЗА не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски. В посочената разпоредба липсва изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания при сключването на договора за правна помощ, респ. не е уредено правомощие на адвоката да извършва проверка на действителното материално положение на последния. Същевременно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА предвижда, че адвокатът има право на адвокатско възнаграждение във всички случаи, когато съобразно правилата на чл. 78 ГПК насрещната страна е осъдена за разноските по делото. В този смисъл е последователната практика на ВКС, обективирана в Определение № 43 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2021 г., IV г. о., Определение № 203 от 17.05.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № *18/2021 г., I т. о. и други, която се споделя и възприема от настоящия въззивен състав.

В случая, пред първоинстанционния съд е представен договор за правна защита и съдействие между ищеца и процесуалния му представител за договорена безплатна правна помощ при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА, ведно с доказателства за регистрацията на процесуалния представител адв. Д.

5

М. по ЗДДС и списък на разноските по чл.80 ГПК. Към това следва да се добави, че в закрито заседание, в каквото се разглежда молбата по чл. 248 ГПК, съдът не може да събира доказателства по искания на страните.

Не е налице и сочената от жалбоподателя злоупотреба с право по смисъла на чл.3 ГПК. Налице е спор, при който ищецът е потребител, ползващ се със засилена защита с оглед обстоятелството, че е икономически по-слабата страна в правоотношението с търговеца, предоставящ заеми по занятие. При това потребителят е в значително по- неблагоприятна позиция в отношенията си с търговеца, доколкото са констатирани неравноправни и нищожни клаузи, с които търговецът е искал да обвърже потребителя с цел извличане на скрита печалба. В този смисъл не следва извода, че упражняване правото на иск в защита на едно накърнено субективно право е с цел генериране на съдебни разноски в полза на ищеца, още повече, че адвокатското възнаграждение се присъжда не на ищеца, а на адвоката, осъществил правна помощ и то по всяко отделно исково производство по аргумент на чл.81, вр. 78, ал.1 ГПК.

Относно размера на присъденото адвокатско възнаграждение и предвид, че понастоящем Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения служи само за ориентир при определяне на адвокатските възнаграждения, то въззивният съд намира, че същото е в минимален размер и не може да се намали под същия съгласно чл.78, ал.5 ГПК. По аргумент на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004 г., адвокатско възнаграждение се дължи поотделно за всеки от предявените искове, с които се защитават различни интереси – да се отрече действителността на договора и да се върне обратно полученото по нищожния договор, като предметът на доказване е по всеки един от исковете, аргумент за което е и дължимостта на държавна такса за разглеждането на всеки един от предявените искове съгласно чл.72, ал.2 ГПК. В случая, както и районният съд е отчел, се касае за дело с ниска фактическа и правна сложност, по което е предоставена правна помощ, договорена по чл.36, ал.2 ЗА, с неопровергана материална затрудненост на страната и по отношение размера му при съобразяване на чл.