Решение № 5987 от 03.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5987 гр. София, 03.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно гражданско дело № 20251100501188 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 21581 от 28.11.2024г., постановено по гр. дело № 13071/2023г. по описа на СРС, 66-ти състав е отхвърлен предявения от И. В. К. срещу Национална служба за охрана иск по чл. 63 ЗНСО, вр с. чл. 176 ЗМВР за заплащане на сумата от 66 222 лева, представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода от 01.02.2019г. до 23.05.2022г., заедно със законна лихва от 13.03.2023г. до изплащане на вземането, както и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху главница за незаплатено трудово възнаграждение за периода от първо число след изтичане на всеки тримесечен период на сумирано изчисляване на работното време до датата на подаване на исковата молба – 13.03.2023г., за сумата от 7029,08 лева. С решението е осъдена Национална служба за охрана да заплати на И. В. К. на осн. чл. 60, ал. 5 ЗНСО вр. с чл. 178, ал. 1, т.3 от ЗМВР сумата от 14561,92 лева, представляваща възнаграждение за извънреден труд за периода от 03.2020г. до 05.2022г., ведно със законната лихва, считано от 13.03.2023г., като е отхвърлен иска за главница за разликата над сумата от 14561,92 лева до пълния предявен размер от 66 222 лева и за периода от 02.2019г. до 02.2020г. С решението е осъдена Национална служба за охрана да заплати на И. В. К. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 496,99 лева, представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение съразмерно на уважените искове, както и да заплати по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 1123,47 лева, представляваща разноски по делото за държавна такса и депозит за ССчЕ съразмерно на уважените искове. С решението е осъден И. В. К. да заплати 1 на Национална служба за охрана на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 80,12 лева, представляваща разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение съразмерно отхвърлената част от исковете.

Срещу така постановеното решение в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ответника- Национална служба за охрана, с която се обжалва решението в частта, с която НСО е осъдена да заплати на И. В. К. сумата от 14561,92 лева, представляваща възнаграждение за извънреден труд за периода от март 2020г. до май 2023г., ведно със законната лихва, считано от 13.03.2023г., както и сумата от 469,99 лева, представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение съразмерно на уважените искове на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, както и сумата от 1123,47 лева, представляваща разноски по делото за държавна такса и депозит за извършената съдебно-счетоводна експертиза съразмерно на уважените искове. Посочено е, че решението в обжалваната му част е неправилно и незаконосъобразно, както и постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила. По отношение на останалата част- намират, че решението било правилно и следвало да бъде оставено в сила. Излагат съображения, че съдът бил постановил неправилно решение като бил разгледал иск на правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР. Поддържат, че предявеният иск бил недопустим с оглед неправилната му правна квалификация. В определението от 31.08.2023г. съдът бил посочил, че предявеният при условията на евентуалност осъдителен иск бил с правно основание чл. 60, ал. 5 ЗНСО.

Сочат, че ЗМВР и ЗНСО не били в отношение на общ към специален закон. Намират, че по отношение на претендираните дължими суми на служител в служебното правоотношение, възникнало по реда на ЗНСО, било недопустимо да се прилага ЗМВР. Поддържат, че при наличието на противоречиви мотиви съдът бил приел от една страна, че в ЗНСО не се предвиждало заплащане на извънреден труд, но от друга страна в диспозитива на решението бил обвързал именно чл. 60, ал. 5 ЗНСО като основание за заплащане на обезщетение за извънреден труд по реда на чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР. При превратно тълкуване на разпоредбите на ЗНСО съдът бил приел, че ищецът бил положил повече труд и при неправилно прилагане на материалния закон бил достигнал до погрешни изводи, че почивката на служителя се явявала работно време. Поддържат, че неправилно съдът по аналогия с оглед разпоредбата на чл. 46, ал. 2 ЗНА бил приложил разпоредбите на ЗМВР.

Изложени са съображения, че нормативната уредба на ЗМВР не била приложима в случая, тъй като служебните отношения между страните в производството за процесния период били регламентирани от ЗНСО, а при непълноти в същия следвало по аналогия да се приложи Законът за отбраната и въоръжените сили на Република България, който регламентирал военната кадрова служба на ищеца преди приемането на специалния закон за НСО. Твърдят, че от разпоредбите на ЗНСО и общия ЗОВСРБ се установявало, че нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите била 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5- дневна работна седмица като се допускало при работа на смени да се дават дежурства, които не можели да превишават 24 часа. В случаите на превишаване продължителността на служебното време било предвидено на военнослужещия да се заплаща допълнително възнаграждение. Сочат, че и в двата закона нямало предвидено 2 заплащане на извънреден труд. Поддържат, че в изпълнение на разпоредбата на чл. 64, ал. 5 ЗНСО на И. К. освен основното възнаграждение ежемесечно му били изплащани и полагаемите му се допълнителни възнаграждения с постоянен характер, изразяващи се в процент от основното възнаграждение за продължителна служба- 40 %, и за специфични условия на труд в НСО- 20 %. Дори да се приемело, че времето за почивка следвало да бъде изплатено, часовете, които съставлявали 8 часа почивка в рамките на 24-часовия наряд били компенсирани с допълнително възнаграждение. Твърдят, че изложените правни изводи относно противоречието на разпоредбите на ЗНСО с цитираната директива и практика на СЕС били неправилни. Поддържат, че при постановяване на решението си съдът не бил взел предвид, че в Тълкувателно решение № 8 относно прилагането на Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно организацията на работното време на членовете на въоръжените сили било достигнато до заключението, че упражняваната от военнослужещ дейност по носене на дежурство била изключена от приложното поле на посочената Директива. В Решение от 15.07.2021г. по дело С-742/19 СЕС се бил произнесъл относно приложимостта на Директивата за работното време спрямо военнослужещи като в решението си съдът бил потвърдил становището, че дейностите на военнослужещите могат да бъдат изключени от приложното поле на Директивата за работното време съобразно специфичния характер на дейността им. Искането към съда е да отмени решението в обжалваната му част и да отхвърли предявения иск. Претендират разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от И. В. К., с който се оспорва същата. Изложени са съображения, че страните спорели относно тълкуването на относимите материалноправни норми и по конкретно явяват ли се част от работното време 4-те часа, през които служителят имал право да почива, както и времето за задължителните развод и отвод от по 30 минути преди и след всяко 24-часово дежурство, когато изпълнявал такова. Твърди, че по време на почивките, обученията, учебни стрелби, учебни тревоги, ежедневен инструктаж преди започване на работната смяна и при предаване на смяната след нейното завършване, ищецът реално бил изпълнявал служебни задължения и бил престирал труд в полза на работодателя си и следвало да се зачитат като част от работното време. Счита, че полагането на труд в рамките на дежурство и съпътстващата дежурството почивка, ползвана в рамките на предприятието, били въпрос, регламентиран в европейското законодателство- Директива 2003/88/ЕО. Твърди, че Директивата се прилагала във всички области на дейност в частната и публичната сфера с изключение на транспорта.

Поддържа, че при преценка на описаните в отговора на въззивната жалба разпоредби, съдебни актове и събраните по делото гласни доказателства, съдът следвало да приеме, че 12-те часа, определени за почивка в рамките на 24-часовото дежурство, нямат белезите на същинска почивка, която да не се включва в работното време, тъй като през времетраенето им ищецът нямал право да напуска работното си място, нито да съблича униформата си и следвало да бъде в готовност да изпълнява задълженията си. Ищецът бил на разположение през цялото време, но в част от времето изпълнението на задълженията му било ограничено, но не и напълно преустановено. Предвид което тези 12 часа съставлявали част от работното време на ищеца и доколкото последното надхвърляло отчитаното сумарно работно време 3 това време следвало да съставлява извънреден труд и следвало да бъде компенсирано чрез заплащането на определено възнаграждение. Искането към съда е да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски.

Решение № 21581 от 28.11.2024г., постановено по гр. дело № 13071/2023г. по описа на СРС, 66-ти състав в частта, с която е отхвърлен предявения от И. В. К. срещу Национална служба за охрана иск по чл. 63 ЗНСО, вр с. чл. 176 ЗМВР за заплащане на сумата от 66 222 лева, представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода от 01.02.2019г. до 23.05.2022г., заедно със законна лихва от 13.03.2023г. до изплащане на вземането, както и иск по чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху главница за незаплатено трудово възнаграждение за периода от първо число след изтичане на всеки тримесечен период на сумирано изчисляване на работното време до датата на подаване на исковата молба – 13.03.2023г. за сумата от 7029,08 лева, както и в частта, с която е отхвърлен предявения при условията на евентуалност иск за разликата над уважения размер от 14561,92 лева до пълния предявен размер от 66 222 лева и за периода от 02.2019г. до 02.2020г., като необжалвано е влязло в сила.

Предвид гореизложеното предмет на разглеждане във въззивното производство е единствено предявената при условията на евентуалност претенция за извънреден/нощен труд в уважената й част за сумата от 14561,92 лева за периода от 03.2020г. до 05.2022г.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

При съобразяване на посочените правомощия настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.

По отношение на неговата правилност, въззивният съд намира следното:

От приетия препис от Договор за военна служба № ВС- 685 от 28.04.2015г., сключен между НСО и И. В. К. се установява, че на основание чл. 134а от ЗОВСРБ ищецът е бил назначен на длъжност сътрудник по охрана със звание сержант. В чл. 5 от договора е посочено, че военнослужещият е длъжен по време на денонощието да бъде на разположение за изпълнение на задълженията си, свързани със служебните си задължения. Съгласно чл. 6 нормалната продължителност на служебното време на военнослужещия е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. В чл. 6.1 е посочено, че общата продължителност на служебното време на военнослужещия в денонощие не може да надвишава с повече от една втора нормалната дневна продължителност на служебното време. Съгласно чл. 7 военнослужещият може да бъде назначаван за носене на дежурства при условия и по ред, определени от началника на Националната служба за охрана като максималната продължителност на дежурството по т. 6 не може да превишава 24 часа, а обща за един месец- 168 часа. Времето за дежурство е служебно време /л. 10 от делото/.

От приетия препис на Заповед на началника на Националната служба за охрана № 2337 от 23.11.2015г. се установява, че считано от 01.11.2015г. е прекратен договора за военна 4 служба № ВС-685/28.04.2015г. на НСО и е преобразувано съществуващото правоотношение по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България със старши сержант И.