Решение № 3355 от 05.06.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е гр.София, 05.06.2020 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести май през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Десислава Йорданова при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №354 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от

08.10.2019 год., постановено по гр.дело №81006/2018 год. по описа на СРС, ГО, 125 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу И.П.Й.-Н.искове с правно основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 689.97 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2016 год. до 30.04.2017 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул.“*******, абонатен №062811, в т.ч. и реално потребена енергия по обжа фактура №********** от 31.07.2017 год., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 29.11.2017 год. до окончателното й изплащане и сумата от 10.78 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2017 год. до 17.11.2017 год. /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на годината от началния момент на периода, който е посочен като 2015 год./, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №83839/2017 год. по описа на СРС, ГО, 125 с-в, като ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 785.98 лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на 37.65 лв.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата И.П.Й.-Н.. Жалбоподателката поддържа, че обжалваният съдебен акт е недопустим, тъй като между същите страни, на същото основание и за същото искане вече е било образувано гр.дело №52745/2018 год. по описа на СРС, ГО, 24 с-в, поради което и били налице предпоставките по чл. 126, ал. 1 ГПК за прекратяване на настоящото производство. На следващо място сочи, че по делото не било доказано, че е потребявала посоченото от ищеца количество топлинна енергия през исковия период. Ответницата никога не била живяла в процесното жилище, което обстоятелство се установявало от събраните по делото писмени и гласни доказателства. Въпреки че ответницата била собственик на 1/2 ид.ч. от имота, задължението за заплащане на стойността на топлинната енергия било на неговия ползвател М.О.М./също титуляр на правото на собственост/. Ответницата не била подавала и заявление до ищеца за титулярство на цялата клиентска партида. Обстоятелството, че партидата се водела на нейно име не доказвало качеството й на потребител.

Това се било случило без нейно знание и съгласие. Представените от ищеца справки-извлечения били частни документи, които имали само формална доказателствена сила. Те представлявали извънсъдебно твърдение на заинтересованата страна. Заключенията на вещите лица били изготвени въз основа на тези частни документи, представени от ищеца и третото лице-помагач. Ето защо моли обжалваното решение да бъде обезсилено, евентуално – отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.

Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

Възражението на жалбоподателката за недопустимост на първоинстанционното решение се явява неоснователно, поради следните съображения:

Съгласно императивната разпоредба на чл. 126, ал. 1 ГПК, когато в един и същи съд или в различни съдилища има висящи дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда. В разглеждания случай действително по-късно заведеното дело се явява настоящото, но то не се явява недопустимо и респективно не може да бъде прекратено. И това е така, тъй като няма тъждество между правото, предмет на производството по гр.дело №52745/2018 год. по описа на СРС, ГО, 24 с-в /претендираните вземания се отнасят за друг топлоснабден имот с абонатен №373788 – видно от служебно изисканото копие от посоченото дело/ и по настоящото дело.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – саморъчно завещание от 14.08.2011 год., направено от К.П.Й. /починала на 16.10.2011 год./ и протокол за обявяването му от 28.11.2011 год., че И.П.Й.-Н.е придобила в края на 2011 год. процесния апартамент, като е безспорно между страните, че през 2014 год. същата е подала заявление за промяна на титуляра на водената при ищеца клиентска партида на имота /062811/ – на нейно име, поради което следва да се приеме, че ответницата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т.

2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Обстоятелството, че впоследствие /след откриването на клиентска партида за имота на името на ответницата – №062811/ с решение от 15.07.2016 год., постановено по гр.дело №13194/2012 год. по описа на СГС, ГО, І-6 с-в, е била възстановена на основание чл. 30, ал. 1 вр. с чл. 29, ал. 3 ЗН запазената част на М.О.М.от наследството на К.П.Й., като е намалено с 1/2 ид.ч. универсалното завещателно разпореждане на К.П.Й., извършено със саморъчно завещание от 14.08.2011 год. в полза на И.П.Й.-Н., не обуславя различни изводи. И това е така, тъй като по делото липсват твърдения и данни дали и кога посоченият съдебен акт е влязъл в сила, а отделно от това въззивният съд счита, че фактът на настъпила в разглеждания случай промяна в собствеността на топлоснабдения имот е непротивопоставим на ищеца, макар последният да претендира от ответницата 1/2 част от стойността на топлинната енергия /а и ответницата не твърди и не доказва, че е уведомила топлопреносното предприятие за подобна промяна с оглед уважаването на предявения срещу нея конститувен иск по чл. 30, ал. 1 ЗН/. Обстоятелството дали ответницата фактически ползва топлоснабдения имот е ирелевантна за спора. Ако ползващият съсобственик не е сключил договор при публично известни условия с топлопреносното предприятие, например с откриването на индивидуална партида при последното за целия имот, то всички съсобственици дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди, съобразно с дяловете си в съсобствеността, независимо че само единият от съсобствениците ползва топлоснабдения имот – виж т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.

Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.

Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Установено е въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – индивидуална справка за отопление и топла вода и документ за главен отчет, както и от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото следва да бъде кредитирано, че през исковия период в процесния имот е имало монтирани 8 бр. отоплителни тела с монтирани ИРРО и щранг-лира в банята, без техническа възможност за монтаж на уред, както и 1 бр. водомер за топла вода; че делът на ответницата за топлинна енергия и сградна инсталация е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба; технологичните разходи били отчислявани ежемесечно от ищеца, като общият топломер в абонатната станция бил преминал през периодични метрологични проверки. Следователно въззивният съд приема, че е доказана по несъмнен и категоричен начин по делото доставената в имота топлоенергия в определено количество за исковия период – въз основа на извършен реален отчет на уредите.

В този смисъл СГС счита, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно определените цени и възражението на жалбоподателката в тази насока се явява неоснователно. Ако същата счита, че трето за спора лице /другият съсобственик на имота/ се обогатява за нейна сметка, следва да упражни правата си по чл. 59, ал. 1 ЗЗД срещу него в отделно исково производство.

На следващо място, доказано е въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводната експертиза, което следва да бъде кредитирано /при преценката му по реда на чл. 202 ГПК/, че стойността на топлинната енергия за периода от м.май 2016 год. до м.април 2017 год. възлиза на 1 379.94 лв., а обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2017 год. до 17.11.2017 год. – на 21.56 лв., като в съответствие с нормата на чл.

155, ал. 1 ЗЕ първоинстанционният съд е съобразил сбора от дължимите прогнозни вноски съгласно издадените от ищеца данъчни фактури, към които е добавена сумата за доплащане съобразно изготвената изравнителна сметка за отоплителния сезон, включен в горепосочения период и съответно е приспадната сумата за връщане на абоната и законосъобразно е приел, че релевираната главна претенция се явява основателна в претендирания размер от 698.97 лв. /1/2 част от