Определение № 1949 от 01.08.2025, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1949 гр. Бургас, 01.08.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесет и първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Р. Д. Парашкевов

Членове:

Даниела Д. Михова

Пламена К. Георгиева Върбанова като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно частно гражданско дело № 20252100501175 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.274 ГПК, вр.чл.248 ГПК и е образувано по частната жалба на "КРЕДИТО" ЕООД, ЕИК 204554530, чрез адв.Теменужка Костова от САК, против Определение peг.№ 316/08.05.2025 г. по гр.д.№ 20232160100725 по описа на РС Поморие, с което е оставено без уважение искането на частния жалбоподател за изменение на постановеното по делото решение № 44/18.03.2025 г. в частта му за разноските, като се намали размера на присъденото на адв.Мирослав Михайлов от АК-Пловдив адвокатско възнаграждение, от присъдената сума - 480 лв с ДДС, до размер под минималния предвиден в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Твърди се, че обжалваното определение е неправилно и необосновано.

По-конкретно се твърди, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че водещото при определяне на фактическата и правна сложност на делото не е защитавания материален интерес, като в същото време не е обсъдил и преценил положените от адвоката усилия.

Твърди се, че съгласно задължителното тълкуване, дадено с решение на СЕС по дело С-438/2022 г., въведеният с разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредба № 1/2004 г., следва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл.101, пар.1 ДФЕС, което означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. Твърди се, че цитираното решение на СЕС, съгласно чл.633 от ГПК е задължително за всички съдилища и учреждения в РБългария.

1

На второ място се твърди, че съгласно разяснението по т.3 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, при разглеждане на искане по чл.78, ал.5 от ГПК, съдът следва да извърши преценка на фактическата и правна сложност на спора и ако след тази преценка се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, да намали договорения адвокатски хонорар. Цитирана е съдебна практика (определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д.№ 1908/2022 г. на ВКС, I т.о.), съгласно която посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда, като възнагражденията, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, при което от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът на извършените от пълномощника процесуални действия, преди всичко фактическата и правна сложност на делото, които не се спори, че не обуславят висока сложност и повишени усилия на адвоката в процеса.

Твърди се, че в случая съдът е игнорирал съдебната практика и изобщо не е извърши анализ на усилията на адвоката на ищеца по посочените критерии, безоценъчно е приел, че възнаграждението му било в минимума по Наредбата и било определено по разумен и справедлив начин, като доводите му са бланкетни и неверни.

Сочи се, че преценката конкретно за делото е: делото е проведено и приключило в едно съдебно заседание; действията на процесуалния представител на ищеца в хода на първоинстанционното производство се ограничават до изготвянето на исковата молба, инициирала самото дело, без лично присъстие на адвоката в единственото заседание по делото; в единственото открито съдебно заседание не са били необходими специални знания или други доказателства; делото не представлява трудност от правна страна, понеже се свежда до приложение на разпоредби от Закона за потребителския кредит, съобразно константната съдебна практика, а исковата молба е написана практически бланкетно.

Претендира се съдът да отмени обжалваното определение.

В предоставения му срок адв.Мирослав Михайлов о т АК Пловдив в качеството му на процесуалния си представител на ищеца по делото В. К. К., е представил писмен отговор на частната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Твърди се, че обжалваното определение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Изложени са подробни съображения. Твърди се, че ищецът е предявил един иск, но ответната страна е предявила още два иска, по които ищецът е следвало да се брани, като за предявените три иска, се дължи възнаграждение в размер на по 1 440 лв с ДДС по Наредбата. Твърди се, че прилагайки практиката на СЕС, съдът е намалил адв.възнаграждение на адв.Михайлов до размера от 480 лв с ДДС, или 3 пъти по-малко от това по Наредбата, което, според адв.Михайлов, отговаря на фактическата и правна сложност и броя на предявените искове.

Твърди се, че дейността на съдиите и на адвокатите е обществено значима, поради което решението на СЕС по дело С-438/22, не следва да се тълкува в смисъл, че на адвокатите следва да се присъждат унизителни възнаграждения.

2

Посочва се, че защитата в случая е по чл.38 ал.1 от ЗА, т.е безпла тна, адвокатът ще получа адв.възнаграждение по реда на чл.38 ал.1 от ЗА единствено и само, ако постигне положителен за клиента си резултат, и то след не по-малко от 7-8 месеца, след неговото завеждане.

Твърди се, че пред съда адвокатът е изложил подробна съдебна практика (на окръжно ниво, на ниво ВКС, както и практика на СЕС), което води до извод, че адвокатът е отделил не малко време в мотивиране на всяко конкретно основание за нищожност.

Сочи се, че при определяне на дължимото адв.възнаграждение следва да се съобрази освен фактическата и правна сложност на спора, също и обстоятелството, че адвокатското възнаграждение не представлява нетен доход, тъй като адвокатите, като лица на частна практика, следа да понасят и не малко разходи в изпълнение на професионалните си задължения. Цитирана е съдебна практика.

На следващо място се твърди, че макар делото да не се отличава с фактическа сложност, правната му сложност в никакъв случай не може да бъде определена като ниска и воденето на такова дело изисква предварителна подготовка, включваща запознаване с актуалната практика както на ВКС, така и на СЕС.

Частната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира за допустима.

Разгледана по същество, съдът намира частната жалба за неоснователна по следните съображения.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по исковата молба на В. К. К. от ..., чрез пълномощника му адв.М.Михайлов от АК-Пловдив, за приемане за установено по отношение на ответника „Кредито“ ЕООД, че клаузата съдържаща се в договор за потребителски кредит, сключен между страните, съгласно която ищецът дължи такса в размер 110 лв. за експресно разглеждане, е нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД и поради нарушение на чл.10а , чл.19 ал.4 и чл.33 от ЗПК, както и на чл.143 от ЗЗП.

Ответникът „Кредито“ ЕООД е оспорил предявения иск с писмен отговор в срока по чл.131 ГПК, като в същия срок е предявил и насрещни искове за осъждане на първоначалния ищец В. К. К. на основание чл.79 от ЗЗД да заплати на ищеца по насрещния иск сумата от 500 лв, представляващи главница по процесния договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху тази сума от 08.01.2024 г.- датата на подаване на отговора до окончателното изплащане; както и при условията на евентуалност, в случай, че договорът между страните бъде признат за нищожен или е престанал да обвързва страните поради развалянето му, на основание чл.34 от ЗЗД ответникът по насрещния иск да бъде осъден да върне получената по договора сума от 500 лв. като получена без правно основание или на отпаднало такова; сумата 3,77 лв - такса за превод към „Изи Пей“; на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД - законна лихва върху тези суми от 08.01.2024 г., както и на основание чл.82, вр.чл.79 от ЗЗД - сумата 116,85 лв, представляваща обезщетение за пропуснати ползи за периода от 31.08.2023 г. до 05.01.2024 г. поради неизпълнение на договора от ответника.

В предоставения му срок първоначалният ищец К., чрез 3 пълномощника си адв.Михайлов, е подал писмен отговор, с който е оспорил предявените насрещни искове.

С постановеното по делото решение, първоинстанционният съд е уважил изцяло иска на В. К. К. против „Кредито“ ЕООД; както и изцяло – насрещния иск за осъждане на В.К. да заплати на „Кредито“ ЕООД сумата 500 лв представляваща чиста сума на главницата по кредита, ведно със законната лихва върху тази сума от 08.11.2024 г., като е отхвърлил иска в частта му за присъждане на сумата 3,77 лв., представляващи такса заплатена на „Изипей“ за извършения превод на сумата 500 лв. по сметка на ответника, ведно със законната лихва върху тази сума от 08.11.2024 г. до окончателното и изплащане. Поради произнасяне по първия насрещен иск, съдът не се е произнесъл по предявените евентуални насрещни искове. Със същото решение ПРС е осъдил „Кредито“ ЕООД да заплати на В. К., сумата 50 лв. представляващи направени разноски по делото, както и да заплати на адв.Мирослав Михайлов от АК-Пловдив сумата 480 лв с начислен ДДС , представляващи адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ,ал.1, вр.ал.2 ЗА. Първоначалният ищец К.е осъден да заплати на „Кредито“ ЕООД сумата 450 лв разноски по делото.

По повод подадена молба от „Кредито“ ЕООД за изменение на основание чл.248 ГПК на решението в частта на разноските и за намаляването на присъденото на адв.Михайлов адв.възнаграждение под предвидения в НМРАВ минимален размер, с обжалваното определение първоинстанционният съд е постановил, че оставя молбата без уважение.

Съдът се е мотивирал с това, че доколкото в случая защитата на ищеца е осъществена от адв.Михайлов по реда на чл.38 от ЗА, размерът на адв.възнаграждението следва да се определи от съда при съобразяване на националната правна уредба относно размера на минималните адвокатски възнаграждения, преценена съобразно с разрешението дадено по този въпрос от СЕС с решение от 23 ноември 2017 г. до дела C-427/16 и C-428/16 на СЕС и решение от 25.01.2024 г. по дело С 438/22 на СЕС, съгласно, които съдът не следва да прилага НМРАВ, тъй като същата противоречи на правилата на свободната конкуренция съобразно с чл.101 и чл.102 от ДФЕС. Съдът е посочил, че съдът следва да определи размер на адв.възнаграждение, справедлив както за адвоката, който следва да получи справедливо възнаграждение за своя труд с оглед положените усилия по защитата, така и за другата страна, за която заплащането на разноските сред които и сумата за адвокатско възнаграждение, не следва да се превръща в непредвидена от закона допълнителна санкция за това. Съдът е посочил, че като отчита спецификата на делото с оглед неговата фактическа и правна сложност, която в случая не е по голяма от характерната за този вид дела, проведените съдебни заседания, конкретната дейност по защитата осъществена о т адвоката, включително явявания в с.з., приема, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение по делото е 480 лв. с включен ДДС, който размер е под предвидения в НМРАВ минимален размер от 1200 лв. за осъществена защита по три иска- предявеният от ищеца и двата насрещни предявени от ответника. Посочено е, че съдът не споделя аргумента, на който ответникът се основава искането за намаляване на присъденото възнаграждение, а именно, че размерът на защитавания интерес по първоначалния иск е 110 лв, тъй като тази стойност сама по себе си, а и в конкретния случай няма никакво отношение към фактическата и правна сложност на делото, доколкото действията по защитата са обусловени от 4 твърдяното наличие на неравноправна клауза в каквато насока са и изложените в молбата аргументи, а също и от предявените насрещни искове, като размерът на нанесената на ищеца вреда от тази клауза, няма отношение към необходимите действия по защитата, които в случая биха били същите и при по-висока стойност на вредите.