Определение № 4624 от 15.10.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4624 гр. София, 15.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове:

Веселка Марева

Емилия Донкова като разгледа докладваното от Камелия Маринова Касационно гражданско дело № 20238002104393 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. Б. А. чрез пълномощника им адвокат Н. Ф. против решение № 155 от 20.06.2023 г., постановено по гр. д. № 77 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Монтана, с което е потвърдено решение 528 от 23.12.2022 г. по гр. д. № 93/2022 г. на Районен съд - Монтана за отхвърляне на предявения от Л. Б. А. против Б. К. А., С. А. А., А.

Я. А., И. К. А. и К. И. К. положителен установителен иск за собственост на 1/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени 2006 г., номер по предходен план: 4550, квартал 184, с площ от 290 кв.м., начин на трайно ползване: ниско застрояване до 10 м., с административен адрес: [населено място], ул. ,,Р.“ № 19.

Б. К. А., С. А. А., А. Я. А. и И. К. А. са подали отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Ищцата Л. Б. А. е основала претендираните права на твърденията, че 1/3 идеална част от поземления имот с площ 290 кв.метра е придобила по наследство от праводателя си Б. А. А., починал 1995 г. (във въззивната жалба е посочено, че наследодателят е придобил собствеността чрез давностно владение, с което е отстранена нередовността на исковата молба, в която не е бил посочен придобивен способ за Б. А.). Позовава се и на давностно владение след смъртта на наследодателя си и навежда и твърдения, че е владяла реална част от терена, върху който се намира собствената й сграда, построена 1950 - 1960 г., складово помещение и външна тоалетна (застроена площ от 70.87 кв. м.) и площта между сградите, която е 26 кв. м., която площ възлиза на 1/3 от целия имот.

1

Ответниците Б. К. А., С. А. А., А. Я. А., И. К. А. и К. И. К. са оспорили исковете с твърдения, че нито ищцата, нито наследодателят й са били владелци, като Б. А. А. построил сграда с разрешение на наследодателя на ответниците, негов брат и собственик на поземления имот. Техният наследодател построил външната тоалетна, а складовото помещение било построено от ищцата и нейната дъщеря с разрешение на ответниците, за да складират дърва и то само временно.

Съдът е приел за установено, че процесният поземлен имот е застроен с две жилищни сгради, едната собственост на ответниците Б. К. А. и С. А. А., а другата съсобствена между А. Т. Г. (прехвърлена й от нейната майка Л. Б. А.) и И. К. А., като правата в съсобствеността от 70.87 ид. ч. за първата и 53.14 ид. ч. за втория са установени с влязло в сила решение по гр. д. № 540/2019 г. на Районен съд - Монтана. Ответниците Б. К. А. и С. А. А. са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка върху 1/2 ид. ч. от поземления имот, а ответникът И. К. А. – за другата 1/2 ид. ч., която е прехвърлил на дъщеря си К. И. К..

Съдът е обсъдил писмените доказателства, приети по настоящото дело, включително и чрез прилагане на гр. д. № 2188/2019 г. на Районен съд – Монтана (прекратено поради недопустимост на предявения от Л. Б. А. против Б. К. А., С. А. А. и И. К. А. отрицателен установителен иска за собственост на процесния поземлен имот с твърдение, че същият е общинска собственост), събраните гласни доказателства чрез разпит на свидетелите К. С. Ц., А. Т. Г., Б. Р. Б. и Г. Д. К. и заключението на съдебно-техническата експертиза (според което част от жилищната сграда, целия двор, който ползва ищцата, цялата тоалетна и част от складовото помещение са извън границите на поземлен имот с идентификатор ***.

Формирал е извод, че липсват доказателства, че наследодателят на ищцата Б. А. А. е притежавал право на собственост върху идеална част от процесния имот, а следователно и ищцата не е придобила претендираната идеална част по наследство. По евентуалното основание за придобиване правото на собственост върху 1/3 ид. ч. по давност чрез владение от 1995 г., съдът е приел, че ищцата е упражнявала фактическа власт върху реална част от поземления имот, но както тя, така и нейния наследодател са имали качеството държатели.

Посочил е, че в разписния лист към кадастралния план от 1991 г. имотът е записан на наследодателят на ответниците Б. и И. К. Арсови, а техните свидетели установяват, че същият е разрешил на брат си Б. А. (наследодател на ищцата) да си построи в имота му стая или стаи за живеене. Ищцата ползва тези стаи след неговата смърт, както и дворната тоалетна и част от дворното място. Това ползване е с оглед ползването на жилището, което баща й е изградил със съгласието на своя брат, за което е приложима нормата на чл. 64 ЗС.

След като фактическата власт е установена като държане, то за да се превърне във владение ищцата е следвало да демонстрира на наследниците на К. А. намерението си да владее ползваното от нея дворно място като собствено, а доказателства за подобни факти липсват (единствената външна проява е изграждането на навес за складиране на дърва, но същият е направен със съгласието на И. К.). Липсата на намерение за своене се установява и от факта, че при снабдяването си с констативен нотариален акт за собственост на жилищната сграда през 2016 г. ищцата не се е позовала на придобивна давност по отношение на идеална част 2 от дворното място, нито е твърдяла да е владелец на идеална част при предявяване на отрицателния установителен иск, по който е било образувано приложеното гр. д. № 2188/2019 г. на Районен съд - Монтана.

Съдът е посочил, че дори и да е установено владение, то с оглед факта, че ползваната от ищцата част от дворното място, както и част от жилищната сграда и част от складовото помещение са извън границите на поземления имот, предмет на иска.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Л. Б. А. поставя следните въпроси, по които счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване:

1) ако наследниците на определено лице твърдят, че наследодателят им е бил собственик на имота, в доказателство се дават свидетелските показания в тази насока и се представят разписни листове и скици от стари кадастрално-регулационни планове, в които наследниците на лицето са записани като собственици, но без доказателствен документ за собственост, може ли решаващият съд да приема, че посоченото лице (наследодателят) е упражнява владение върху имота без установена начална дата или трябва да приеме твърденията за правото на собственост на наследодателя за доказани;

2) ако наследниците твърдят, че наследодателят им е допуснал друго лице да строи в имота, допустими ли са и достатъчни ли са свидетелските показания, при положение, че свидетелите не са били родени и не са присъствали по времето когато този факт се е реализирал;

3) ако владелец допусне друго лице да строи сграда/сгради в имота с цел да стане техен собственик налице ли е отказ от владението или прекъсване на владението по отношение частта от имота, застроена от друго лице, заградена и ползвана от друго лице, при условие, че посоченото лице не допуска никой друг, включително и лицето, което му е позволило да строи, в застроената и заградената част; в посочената фактическа ситуация, кое от двете лица упражнява владението върху застроената част от имота;

4) може ли лицето, за което не са представени надлежни документи за собственост, но са наведени твърдения за съществуване на правото от заинтересованата страна, да учреди правото на строеж на друго лице и какви доказателствени средства са необходими да се докаже или да се обори факта на сключването на сделката при такава фактическа ситуация;

5) следва ли решаващият съд да направи извод за учредяване на правото на строеж или на отказ/изгубване/прекъсване на владението върху застроената при посочената фактическа ситуация част от имота от единия и установяване на владение от другия;

6) достатъчно ли е страна в производството да се позове на наследствено правоприемство, за да приеме решаващия съд, че владението като фактическо състояние е преминало от патримониума на наследодателя в патримониума на наследника и какви са критериите, по които решаващия съд преценява дали след приемането на наследството наследникът е длъжен да манифестира намерението си да свои имота чрез действия; достатъчно ли е наследникът да държи имота, за да се приеме, че продължава владението на своя наследодател;

7) длъжен ли е въззивния съд да приложи принципа на служебното начало км императивната правна норма на чл. 164, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и да изключи от доказателствата по делото 3 показанията на доведен свидетел, дадени в условие на чл. 172 ГПК, на страна която се домогва да докаже, че техен наследодател е бил собственик на процесния имот чрез свидетелските показания и вписване в разписния лист;

8) длъжен ли е въззивния съд, ако насрещната страна не е направила такова искане, да приложи принципа на служебното начало и установяване на истината и по свой почин да укаже на страната да представи доказателствен документа, установяващ спорното право – нотариален или съдебен акт, договор или друг подобен документ;

9) представляват ли ново обстоятелства и/или ново писмено доказателство доказателства относно правото на собственост върху недвижим имот, годно основание да се иска отмяна на въззивно решение по чл. 303. ал. 1, т. 1 ГПК, ако те са били приети като доказателства от други съдилища, по други дела, висящи до приключване на въззивното производство, но решени преди подаване на касационната жалба;

10) ако по установителен иск за правото на собственост производството е било прекратено с определение и отново е бил предявен и разгледан същия иск, може ли решаващия съд да приеме за установени в условията на главно и пълно доказване всички обстоятелства и фактически твърдения по прекратеното дело и да обоснове изводите си с тези обстоятелства и твърдения; длъжен ли е решаващия съд служебно да поиска представяне на допълнителни писмени доказателства по съществото на спора или е достатъчно да се ползва с доказателствата от прекратеното дело;

11) може ли по установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗС чрез мотивите от определение за прекратяване на друго производство презумпцията по чл. 69 ЗС да се счита оборена;

12) длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, да разгледа всички доводи и възражения на страните и да основе решението си на установените с тях обстоятелства; може ли съдът да основе доводите си само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля;

13) длъжен ли е съдът да приеме нови доказателства в хипотезата на чл. 266, ал. 2, т. 1 ако са дадени обяснения за обективна невъзможност страната да се сдобие с тях по-рано и са предложени доказателства за това.

По поставените въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос е свързан с тезата на касаторката, че съдът е формирал извод за собствеността на ответниците върху поземления имот само от доказателството, че в разписния лист към плана от 1991 г. като собственик е вписан К. А. А. и скица на спорния имот от 2004 г., в което е отразено същото обстоятелство, както и от показанията на двама от свидетелите, че имотът е бил на стареца К.. Тази теза не съответства на данните по делото, доколкото игнорира факта, че част от ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост, а според разясненията в Тълкувателно решение № 11/21.03.2013 г. по т. д.

№ 11/2012 г., ОСГК на ВКС при оспорване на признато с констативен нотариален акт право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна. По делото липсва документ за собственост на наследодателя на ищцата по отношение на процесния поземлен имот, а и ангажираните от нея гласни доказателства установяват само построяването на 4 сградите и ползването на реална част от терена, но не и основанието, на което е установена фактическата власт.