Решение № 2778 от 14.10.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2778 гр. София, 14.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

Мария Стойкова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско дело № 20211100511018 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на особения представител на ответника А. А. Д. с ЕГН:********** срещу решение №20151549 от 05.07.2021г. по гр.д.№36299/2018г. по описа на СРС, 29 състав, с което е признато за установено на основание чл.108 от ЗС по отношение на ответника, че ищецът Д. В. В. с ЕГН:********** е собственик на лек автомобил „БМВ 325 ТД“ с ДК№******* с идентификационен №WBACC11000EM49512, двигател №36688381256Т1, цвят- тъмно сив металик, като ответникът е осъден да предаде на ищеца владението на автомобила, и с което решение ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 2998,20 лева на основание чл.59 от ЗЗД- обезщетение за ползване на същия лек автомобил за периода от 04.06.2013г. до 01.06.2018г., ведно със законната лихва от 04.06.2018г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер и период.

В жалбата се твърди, че ищецът не е установил с представените по делото доказателства, че е собственик на процесния лек автомобил. Твърди, че ответникът е придобил правото на собственост върху автомобила по силата на изтекла в негова полза придобивна давност. Ищецът не бил извършвал никакви действия относно процесния автомобил през периода от 2012 до 2018г. като заплащане на данък, сключване на задължителни застраховки и допуснал автомобилът да бъде служебно да бъде дерегистриран. Твърди също така, че между страните съществувал неформален договор за покупко- продажба на автомобила, тъй като била известна практиката употребявани автомобили да се продават чрез предаване на владението, ключовете, малкия регистрационен талон и пълномощно за управление. Предвид предаването на владението въз основа на договор (или предварителен такъв) за покупко- продажба, налице било основание за ответника да държи вещта и съответно- липса на необходим елемент от фактическия състав на чл.108 от ЗС за уважаване на този иск- владение без правно 1 основание. Предвид наличието на правно основание за държане на вещта, неоснователен бил и предявения иск с правно основание чл.59 от ЗЗД. Отделно твърди, че искът по чл.59 от ЗЗД е недоказан и по размер предвид липсата на данни за техническото състояние на автомобила при изготвянето на СТЕ. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение като неправилно и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Д. В. В. в подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата като неоснователна. Излага подробни съображения за правилност на обжалваното решение и моли да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивната инстанция.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на същото и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Във връзка доводите в жалбите за недопустимост и неправилност на решението, следва да се добави и следното:

С исковата молба ищецът е представил свидетелство за регистрация на процесния лек автомобил- част І (л.8), а с молба от 25.02.2021г. е представено удостоверение от 28.01.2021г. на ОДМВР- Видин (л.85), в които е посочено, че лекият автомобил е собственост на ищеца и е с първоначална регистрация 13.07.2011г. Настоящият състав споделя посочената и в отговора на въззивната жалба съдебна практика, съгласно която горепосочените документи са достатъчни за установяване правото на собственост върху процесния лек автомобил „БМВ 325 ТД“ с ДК№******* и рама №WBACC11000EM49512.

Свидетелството за регистрация на автомобила е официален свидетелстващ документ, съставляващ доказателство относно съдържащите се в него изявления, включително и относно собственика на съответния автомобил. Представеното от ищеца в случая свидетелство за регистрация не е оспорено, не са въведени възражения и не са представени доказателства, които да го опровергават. Следователно ищецът е доказал твърдението си в исковата молба, че е собственик на автомобила.

Възражението за придобиване на правото на собственост върху автомобила въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност е направено от ответника за първи път с въззивната жалба. Нито с отговора на исковата молба, нито след това в производството пред първата инстанция такова възражение е направено (такова не е и обсъждано от първостепенния съд в обжалваното решение), поради което и на основание чл.133 от ГПК същото е преклудирано. Дори и да не беше преклудирано обаче, това възражение би било неоснователно, предвид установеното от събраните по делото доказателства основание, на което автомобилът е бил предаден на ответника- да го изпробва за няколко дни, след което да го върне или да закупи същия. В същото време по делото не са представени каквито и да било доказателства за това през определен период от време ответникът да е упражнявал спокойно, явно и непрекъснато владение върху вещта с намерение да я свои, както и да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик поведение, което несъмнено да сочи, че упражнява собственически правомощия за себе си. Освен това, за да се придобие 2 собствеността върху една вещ по давност (на оригинерно основание), трябва да е установено несъмнено, че лицето не я е придобило на друго (деривативно) основание. Невъзможно е едновременното придобиване на вещ и на деривативно, и на оргинерно основание.

Противно на това разбиране жалбоподателят твърди, че е сключил с ищеца договор (или евентуално предварителен такъв) за покупко- продажба на процесния автомобил. Тук следва и да се отбележи, че съгласно чл.144, ал.1 и 2 от ЗДвП собствеността на МПС се прехвърля с писмен договор, като за регистрирани автомобили, включително когато регистрацията е прекратена, подписите на страните трябва да бъдат нотариално заверени. Тази форма в случая не е спазена и наличието на някаква обичайна практика според твърденията във въззивната жалба не може да дерогира законовата разпоредба. Следователно налага се изводът, до който е достигнал и първостепенния съд за държане на процесната вещ от ответника без основание, поради което както искът с правно основание чл.108 от ЗС, така и искът по чл.59 от ЗЗД са основателни и доказани, като размерът на последния е установен чрез приетото в първоинстанционното производство и неоспорено от страните заключение на САТЕ.

С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.

При този изход на спора въззивникът няма право на разноски за въззивната инстанция, а на въззиваемия следва да се присъдят всички сторени разноски в размер на 1050 лева, от които 700 лева за адвокатско възнаграждение и 350 лева за възнаграждение на особения представител на ответника. Въззивникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на 86 лева.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.

Воден от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение №20151549 от 05.07.2021г. по гр.д.№36299/2018г. по описа на СРС, 29 състав.

ОСЪЖДА А. А. Д. с ЕГН:********** да заплати на Д. В. В. с ЕГН:********** сумата от 1050 лева (хиляда и петдесет лева)- разноски за въззивната инстанция.

ОСЪЖДА А. А. Д. с ЕГН:********** да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 86 лева (осемдесет и шест лева)- държавна такса за въззивното производство.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3