Решение № 357 от 15.01.2020, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№………

15.01.2020 г., гр.

София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. МАЗГАЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА мл. съдия ДЕСИСЛАВА Й. при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Й. в. гр.дело № 1385 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Въззивното производство е образувано по жалба на ответницата Е.М.Й., представлявана от особения представител адв. М.Й. срещу решение №541474/21.11.2018 г. постановено по гр.д. №32068/2016 г. по описа на СРС, 163 състав, с което ответницата Й. е осъдена да заплати на ищеца „П.“ ЕООД следните суми: 1080,00 лв. за дължим наем на обект съгласно Договор за наем на недвижим имот, сключен между страните с рег. № 617 на 24.10.2014 г. за периода 01.11.2015 г. – 30.04.2016 г.; 270,00 лв. - обезщетение за ползване на имота след прекратяване договора за наем за периода 01.05.2016 г.- 14.06.2016 г.; 348,60 лева дължими за неплатени консумативи /включващи вода, ел. енергия, асансьор и за чистачка/ за периода 01.09.2015 г. - 31.05.2016 г., 52,99 лева неплатена такса смет за периода 01.01.2016 г. – 30.06.2016 г., ведно със законната лихва върху всички посочени суми от подаване на исковата молба до заплащането им, както и сумата от 1930 лв. дължима неустойка съгласно чл.14 и чл.20 от Договора за наем, на основание чл. 232 и чл. 236 от ЗЗД във вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.

Искът за заплащане на неустойка е отхвърлен над уважения размер от 1930,00 лв. до пълния претендиран размер от 2173,70 лв., като в тази част решението е влязло в сила, като необжалвано.

Във въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционният съд неправилно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост на крайния съдебен акт. Излага се, че изводът на първоинстанционния съд за наличие на облигационно отношение е неправилен. Сочи, се че изводът за липса на плащания от страна на ответника също е неправилен. Излага се, че присъдената неустойка е прекомерна.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцовото дружество. В отговора се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение. Претендират се разноски.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу акт на съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Решението е частично неправилно.

Предявени са искове с правно основание чл.232 и чл.

236 от ЗЗД вр. чл. 79 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД.

Първоинстанционният съд правилно е приел и от доказателствата по делото се установява, че между страните е било налице облигационно правоотношение по договор за наем рег. № 617 на

24.10.2014 г. Договорът е сключен за срок от три години считано от 28.10.2014 г. (чл.7 от Договора). В договора за наем страните са уговорили месечна наемна цена за имот находящ се в гр. София, ул „******стая от общежитие № 501 в размер на 180,00 лв. (чл.4, ал.1 от Договора), която следва да бъде заплащана до 30-то число на предходния календарен месец срещу издаден надлежен документ от страна на наемодателя (чл.4, ал.3 от Договора). Съгласно чл. 14 от Договора при закъснение за плащане на наемната цена в уговорения срок, наемателят дължи заплащане на неустойка в размер на 2,00 лв. за всеки просрочен ден. Чл. 20, ал. 1 от договора задължава наемателя да заплаща всички разходи свързани с ползването на имота – електричество, вида и други консумативни разходи – след представяне на счетоводни справки от страна на наемодателя, като според чл. 2 от същия член при закъснения за плащане на консумативите наемателя дължи наустойка за от 2,00 лв. за всеки просрочен ден. Договорът между страните се прекратява съгласно чл.

25 от същия, като в т.6 е уговорено едностранно прекратяване на договора без предизвестие от наемодателя при неплащане на два месеца на паричните задължения на наемателя по чл. 4 и чл. 20 от Договора.

По делото са приети писмени доказателства – 3 бр. уведомления до наемателя, за задължения по сключения договор, като уведомителните писма находящи се на л.14 и л.15-16 от делото се отнасят и за част от процесните вземания за наемната цена, претендирани от ищеца.

Върху трите уведомителни писма е отбелязано, че са получени, съответната дата на получаване и подпис на получилото лице. От уведомителните писма става ясно, че наемателят е плащал частично заадълженията си, като постъпилите плащания са признати от наемодателят и са взети предвид при формиране на крайната му искова претенция.

С оглед изложеното до тук от фактическа страна, съдът намира между страните е било налице облигационно отношение по договор за наем, а възраженията във въззивната жалба в тази връзка са неоснователни. От ответната страна в хода на производството не са наведени твърдения неавтентичност на обсъдените по-горе документи и не е проведено доказване, че същите не са подписани от лицата посочени в тях.

Във въззивната жалба е наведено възражение, че първоинстанционния съд е направил грешен извод за липса на плащане от страна на ответника на процесните задължения.

Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения (чл 154, ал.1 от ГПК). В тежест на ответната страна е било да докаже положителния факт на погасяване (плащане) не претендираните задължения, но от същата не са ангажирани доказателства в тази посока.

Разпределянето на доказателствената тежест не се размества от факта, че ответницата не е открита на посочения от ищеца адрес, нито на постоянния и настоящия ѝ адреси по справката за предоставяне на данни от национална база данни „Население“, поради което е представлявана от особен представител. Доколкото не е доказано погасяване на претендираните вземания, съдът намира, че възраженията във въззивната жалба относно неизясняване на въпроса за плащане на процесните вземания са неоснователни.

Тъй като въззивният състав достигна до изводи за наличие на наемно правоотношение между страните обхващащо процесния период и липсата на заплащане на дължимите задължения за наемна цена и разходите свързани с ползването на вещта от страна на ответника, предявените искове с правно основание чл.232, ал.2 от ЗЗД за заплащане на суми в размер на 1080,00 лв. - наемна цена за периода

01.11.2015 г. – 30.04.2016 г. и 348,60 лева - дължими за неплатени консумативи /включващи вода, ел. енергия, асансьор и за чистачка/ за периода 01.09.2015 г.

- 31.05.2016 г. ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба до окончателното заплащане на главниците са били намерени правилно за основателни от СРС.

Доколкото въззивника е подал бланкетна въззивна жалба, относно правилността на обжалваното решение в частта за исковете касаещи присъждането на обезщетение за ползване на имота след прекратяване на договора за наем (чл.236, ал.2 от ЗЗД) и претенцията на ищеца за зплащане на такса „смет“, с която е поискал отмяна на първоинстанционното решение, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивната съдебна инстанция следва да следи служебно – а именно за неговата валидност и допустимост, както и за нарушени императивни материалноправни норми. Настоящият съдебен състав не констатира нарушения на такива норми в тази част на решението, поради което намира, че първоинстанционното съдебно решение е правилно и следва да бъде потвърдено досежно присъдените суми от 270,00 лв. - обезщетение за ползване на имота след прекратяване договора за наем за периода 01.05.2016 г.- 14.06.2016 г. и 52,99 лева неплатена такса смет за периода 01.01.2016 г. –

30.06.2016 г., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба до окончателното заплащане на главниците.

Във връзка с предявения иск за заплащане на неустойка за забавено плащане на наемната цена и забавеното плащане на стойността на разходите за ползване на имота /консумативи/ с правно основание чл. 92 от ЗЗД, съдът намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал.1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи за обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Доколкото по делото е доказано виновното договорно неизпълнение на ответника, като наемател да заплати в срок наемната цена за периода 01.11.2015 г. – 30.04.2016 г. е налице основание за ангажиране договорната му отговорност за обезщетяване вредите на наемодателя, произтекли от неточното изпълнение, съобразно уговорената неустоечна клауза.

По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, в която са изчислени дните на забава на плащането на наемната цена съгласно уговорения между страните в сключения от тях договор за наем срок за заплащане на задължението и респ. периода на забава при приложение на чл.84, ал.1 от ЗЗД / в конкретния случай е уговорен срок за заплащане на задължението, след изтичането на който длъжника изпада в забава без да е необходимо да е бил поканен от кредитора/. Съгласно уточнителна молба от 13.07.2016 г. ищецът претендира неустойка за забавено плащане на наемната цена за периода от 30.10.2015 г. до 08.06.2016 г. В заключението на вещото лице е посочено, че изчислената сума от 1930,00 лв. се отнася само за неустойка начислена върху просроченото задължение за заплащане на наемната цена, като неустойка върху неплатения размер на задължението за консумативи не би могла да бъде изчислена, поради липсата на посочен в договора за наем срок за изпълнение на задължението.

Съгласно ТР

1/2010 по т. дело 1/2009 г.на ОСТК на ВКС неустоечната клауза би могла да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена излиза извън присъщите й функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Прекомерността на неустойката не я прави изначално нищожна поради накърняване на добрите нрави. В съдебната практика се приема, че липсата на краен предел, до който неустойката може да се начислява, сама по себе си не води до нейната нищожност. Преценката за нищожност на клаузата за неустойка следва да се извършва към момента на сключване на договора за всеки конкретен случай. Фактът на двустранното уговаряне на неустойката сам по себе си е ирелевантен за валидността на неустоечната клауза, ако тя не съответства на императивните норми на закона и на добрите нрави, в частност на принципа за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговски правоотношения. В настоящия случай уговореният между страните размер на неустойката за забава, като процент от дължимата сума за всеки ден от забавата не противоречи на добрите нрави, поради и което не може да се направи извод за нищожност. В случая, чл.14 и чл. 20 от договора за наем, според които при забава наемателят дължи неустойка в размер на 2,00 лв. за всеки просрочен ден, не може да се приеме за нищожна, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави, независимо от липсата на краен момент за начисляване, доколкото целта на същата не накърнява моралните норми.

Въззивният състав намира, че определеният от първоинстанционния съд въз основа на изчисленията на експертното заключение размер на неустойката за забава на наемното плащане и плащанията за консумативи е прекомерен.

Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, съдът може да намали нейния размер. Цитираното правило е израз на принципа за справедливост - кредиторът да не се обогатява прекомерно за сметка на неустойката и пример за това, че началото за свобода на договаряне не е абсолютно. Липсва дефинитивна норма за понятието "прекомерно голяма" неустойка, както и общоприето правило за определянето й като такава. Ето защо при изграждането на извода за прекомерност на неустойката съдът следва да съобрази особеностите на конкретния случай, като отчита функциите на неустойката /обезпечителната, обезщетителната и санкционна/ и конкретно причинените от забавата на длъжника вреди на кредитора.