Решение № 642 от 01.11.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 642 гр. София, 31.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Василка Илиева

Членове:

Борис Илиев

Невин Шакирова при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева като разгледа докладваното от Невин Шакирова Касационно гражданско дело № 20238002105010 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Сандански, подадена чрез процесуален представител адв. И. П. против решение № 227/24.04.2023г., постановено по в.гр.д. № 778/2022г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т.

3 от ГПК по въпроса: възниква ли вземане за неоснователно обогатяване в полза на собственика от ползване без основание на собствената му идеална част от недвижим имот след датата на извършения въвод във владение, с който съдебното решение по чл. 108 от ЗС е изпълнено?

Отговорът на въпроса изисква да се изясни въводът във владение като институт на изпълнителното производство на цял недвижим имот, на реална част от такъв имот, както и на идеални части от правото на собственост върху недвижим имот.

Институтът въвод във владение е уреден в чл. 522-525 от ГПК. Основният текст на чл. 522 гласи, че лицето, на което е присъден имот, се въвежда във владение от съдебния изпълнител. Ако претенцията за ревандикация бъде уважена, осъдителната й част се привежда в изпълнение чрез принудителното отнемане на вещта от владението на ответника и предаването й на ищеца. Задължението за предаване владението на ревандикиран имот се изпълняна принудително именно чрез въвод във владение от съдебен изпълнител с 1 едностранен властнически акт на същия.

Въвод във владение може да се извърши в цял недвижим имот, в реална част от него или в идеални части от имот, в обхвата на изпълняемото право, удостоверено с изпълнителния лист, така както е индивидуализирано – по предмет и страни по правоотношението.

В първия случай, когато длъжникът е заварен в имота към датата и часа на насрочения въвод от СИ, въвод във владение може да бъде осъществен чрез доброволно изпълнение, респ. напускане на имота. При отказ на длъжника да изпълни доброволно или напусне, СИ изпълнява въвода като отстранява същия и го извежда извън имота принудително. По същия начин СИ извършва въвод във владение, когато длъжникът не е заварен в имота. Длъжникът се отстранява, а взискателят приема владението, от който момент се конституира като владелец на недвижимия имот.

Осъществяването на въвода във владение лишава длъжника от владение на недвижимия имот и установява владение в полза на взискателя. За да констатира, че това е извършено и владение на взискателя е установено, СИ съставя протокол за въвод във владение, който се изготвя на самото място, за да обезпечи точност на констатациите на СИ. С извършването на въвода и съставянето на протокол, взискателят се установява като владелец на недвижимия имот с всички произтичащи от това качество правни последици.

Въвод във владение в реална част от имот се извършва чрез въвеждане на взискателя в част от имот, която е индивидуализирана с конкретна площ и граници. СИ отстранява длъжника точно от така индивидуализираната част от имота, която с помощта на назначено вещо лице може да бъде отграничена, трасирана или скицирана, за да се разграничи от останалата част/части от имота. СИ не може да отстрани длъжника от частта от имота, извън реалната част, предмет на въвода.

При извършване на въвод в идеална част, взискателят се въвежда във владение на присъдената му идеална част от целия имот, а длъжникът остава във владение на останалата идеална част от целия имот. Въводът в идеална част от недвижим имот се осъществява с констатация за владението върху съответната идеална част /Решение № 794 от 22.12.2010г. по гр.д. № 674/2010г. на ВКС, III ГО/. Тази идеална част не е възможно и не може да бъде отграничена, трасирана или скицирана, за да може да се разграничи от останалите идеални части от имота. При въвод във владение на идеална част от недвижим имот, СИ няма право и не може да отстрани длъжника от имота. Както длъжникът, така и взискателят не могат да ограничават достъпа на единия спрямо другия до отделна част/помещение в имота. Въводът във владение на идеална част се свежда до практическа смяна на ключовете на входните врати на имота, ако имотът е ограден и заключен, като новите ключове се предават от СИ както на взискателя, така и на длъжника. При въвод във владение на идеална част от имот, СИ няма право и не може реално да разделя владението и/или ползването на имота. Това може да стане или по взаимно съгласие на страните или по съдебен ред /с иск по чл. 32, ал. 2 от ЗС/.

Осъществяването на въвода във владение на идеална част от имот не лишава длъжника от владение на недвижимия имот и установява владението на взискателя в обема на правата му.

За да констатира, че това е извършено и владение на взискателя е установено, СИ съставя 2 протокол, който доказва с обвързваща съда материална доказателствена сила, че взискателят е въведен като владелец на идеална част от недвижимия имот с всички произтичащи от това качество правни последици. Единствено условие за пораждането на правните последици на въвода във владение във всички случаи е неговото законосъобразно извършване. От този момент взискателят – въведен във владение собственик няма вземане за неоснователно обогатяване от ползване без основание на собствената му идеална част от длъжника – срещу, който е извършен въвод във владение на идеални части в изпълнение на влязлото в сила решение по ревандикационния иск.

Ето защо, съдебният състав на ВКС дава следния отговор на допуснатия до касационно обжалване въпрос: собственик на недвижим имот, който успешно е провел иск по чл. 108 от ЗС за собствената си идеална част от недвижим имот няма вземане за неоснователно обогатяване от ползването на имота без основание от ответника след датата на въвода във владение, извършен законосъобразно от съдебния изпълнител в изпълнение на влязлото в сила решение по ревандикационния иск, независимо от това дали е останал във владение и упражнява право на ползване на идеалната си част от имота или не.

По касационните основания:

Касаторът излага оплаквания и доводи за недопустимост, евентуално за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на правните изводи.

Отправя искане обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановен нов акт по същество, с който предявеният иск да бъде отхвърлен.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация В. И. П., чрез процесуален представител адв. М. А. оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

С обжалваното решение след ревизия на първоинстанционно решение № 900085 от 18.03.2022г. по гр.д. № 299/2020г. по описа на Районен съд – Сандански и на основание чл.

59 от ЗЗД община Сандански, представлявана от кмета А. С. С. е осъдена да заплати на В. И.

П. с ЕГН [ЕГН] сумата от 15679 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на собствената му 1/9 ид.ч. от реална част от недвижим имот с площ на частта от 550 кв.м., разположена на десния бряг на р. Санданска Бистрица, заключена между подпорната стена на реката и улицата, която площ по кадастрална карта е включена в границите на ПИ с ид. *.*.* и която реална част е тонирана в жълто на комбинираната скица към заключението на вещото лице, представляваща неразделна част от първоинстанционното решение по гр.д. № 1068/2015г. по описа на РС – Сандански, за периода от 16.04.2015г. до 16.04.2020г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 16.04.2020г. до окончателното плащане на задължението.

За да се произнесе в този смисъл въззивният съд приел, че при доказано право на собственост на ищеца, недоказана съсобственост възникнала между страните и ползване на 3 ответника в периода от 16.04.2014г. до 13.12.2019г., искът за обезщетение за ползването без основание е доказан по основание и следва да се уважи до размера от 14635 лева. За разликата до пълния предявен размер от 15679 лева и за периода след въвода във владение на ищеца на 13.12.2019г. до 16.04.2020г. изложил съображения, че при въвод в идеална част от имот, съдебният изпълнител не може да разпределя реално ползването му, доколкото въвода е формален и се извършва чрез констатация на ЧСИ за владение. Поради това приел за необосновани изводите на първоинстанционния съд, че след осъществения въвод ищецът е могъл безпрепятствено да ползва реално част от имота, съответстваща на неговата 1/9 ид.ч.

Съобразил, че ползването на идеална част от чужд недвижим имот без правно основание и препятстването на собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които собственикът притежава, пречи на възможността собственикът лично да го ползва или да реализира от него имуществена облага по друг начин. Приел за доказано обстоятелството, че Община Сандански през целия процесен период е ползвала целия имот, включително и притежаваната от ищеца идеална част, като паралелно с това П. не е получавал приходи за собствеността си, нито е имал реална възможност да ползва притежаваната от него идеална част. След като е налице обогатяване и наличие на връзка между обогатяването и обедняването произтичащи от общи факти то извел, че предявеният иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД следва да бъде уважен като основателен и за сумата над уважения размер до претендираната сума от 15 679 лева, представляваща обезщетение и за периода след въвеждане на ищеца във владение на имота от 13.12.2019г. до 16.04.2020г. Като краен извод приел осъдителния иск за основателен за целия предявен период и размер, в който смисъл постановил и крайния си акт.

Това разрешение противоречи на дадения в настоящото решение отговор на допуснатия до касационно обжалване релевантен материалноправен въпрос.

Независимо от това, при извършената служебна проверка съставът на Върховния касационния съд установи, че въззивното решение е валидно, но е недопустимо. Решението е недопустимо не поради формирана с решението по ревандикационния иск СПН по въпроса за наличието на противопоставими права на собственост на община Сандански спрямо непредявилите иск съсобственици на ищеца, нито поради постановяването му от съдебен състав, по отношение на двама от членовете на който са били налице основания за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 5 и по т. 6 от ГПК, в който смисъл са поддържаните от касатора оплаквания в жалбата. Тези оплаквания са неоснователни и съображенията за това са следните:

Обективните предели на СПН на решението по гр.д. № 1068/2015г. на Районен съд – Сандански, с което е уважен ревандикационен иск обхващат съществуването на правото на собственост на ищеца към момента на приключване на съдебното дирене на твърдяното основание, а в обективните предели на СПН на решението, с което е отхвърлен частично ревандикационен иск влиза несъществуването на правото на собственост на ищеца на претендираното основание над установения обем, но не и съществуването на правото на собственост на ответника по въведено в процеса негово възражение за придобиване на оригинерно основание. Субективните предели на СПН на това решение и в двете му части 4 обхващат единствено страните по него и не се разпростират спрямо непредявилите иска съсобственици на ищеца. Неоснователни съответно са доводите на касатора за формирана СПН на решението, с което частично е отхвърлен ревандикационен иск в осъдителната му част относно съществуването на правото на собственост на ответника /община Сандански/ на основание придобивна давност в отношенията му с ищеца, както и с нестрани /съсобствениците неищци/ по това дело. Правилен е изводът на въззивния съд, че със СПН се ползва решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, а именно признатото на ищеца право на собственост върху 1/9 ид.ч. от описания недвижим имот, както и правото му да получи от Община Сандански владението на собствената му 1/9 ид.ч. от спорната реална част от имот с по-голяма площ. Претенцията на ищеца за предаване владението и на притежаваните от останалите съсобственици 8/9 ид.ч. от същата реална част, по която е уважено правопрекратяващо възражение на ответника за придобиване на основание придобивна давност, е част от спора, но не и от предмета на делото и по това възражение не е формирана СПН /по аргумент от чл. 298, ал. 4 от ГПК/. Следователно съсобственост произтичаща от формирана СПН на влязлото в сила решение по ревандикационния иск между страните не е възникнала.