Решение № 786 от 12.03.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 786 гр. Пловдив, 12.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Радка Ст. Цекова като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20215330100307 по описа за 2021 година

Производството по делото е образувано по искова молба на Г. З. Х., ЕГН ********** против „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, с която са предявени евентуални осъдителни искове с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит – Стандарт“ № **** от 17.07.2019 г., който бил недействителен, поради противоречие с изискванията на чл. 11, т.1, т. 9 и т.10, чл. 10, чл. 10а, вр. с чл. 22 ЗПК.

Твърди, че по силата на сключения договор, кредитодателят му е предоставил паричен кредит в размер на 2000 лева, със срок на кредита 36 месеца, размер на вноската по кредита била в размер на 97.28 лева, при ГПР в размер на 49.07 % и ГЛП в размер на 41 %, като общо дължимата сума по кредита, възлиза на 3502.31 лева. Твърди още, че освен горните основни задължения и параметри по договора, в последния е посочено, че се дължат възнаграждения за допълнителни услуги, както следва: 600 лева – допълнителна услуга „Фаст“ и 1400 лева – допълнителна услуга „Флекси“, общо 2000 лева. Уговорено било, съгласно погасителния план, че възнаграждение в размер на 2000 лева за двете допълнителни услуги, ще се изплаща на вноски от по 55.56 лева, която сума се прибавя към вноската по възнаградителна лихва и главница и става неразделна част от нея. Така общият размер на месечното задължение за вноска възлиза на 152.84 лева, а общият размер на задължението по договора, ведно с допълнителните услуги, възлиза на 5502.31 лева.

Твърди, че към датата на депозиране на исковата молба, е заплатена от ищеца сума в размер на 2892.20 лева, чрез извършени плащания. За периода от 20.08.2019 г. до 20.12.2019 г. вкл. е заплатил пет вноски, от по 152.48 лева, или общо 764.20 лева, включващи 277.80 лева за плащания за допълнителни услуги и 486.40 лева – за възнаградителна лихва за посочения период. На 09.01.2020 г. е погасил предсрочно задълженията си по договора, като е заплатил сумата от 2128 лева, или общо платеното по договора, за периода от 20.08.2019 г.-09.01.2020 г. е 2892.20 лева.

1

Твърди, че сключения договор е изцяло недействителен, поради което счита, че ответникът се е обогатил без основание, със сумата от 892.20 лева, доколкото е следвало да върне само чистата стойност на кредита – 2000 лева.

Евентуално, твърди, че ответникът се е обогатил без основание, със сумата от 277.80 лева, представляваща платени възнаграждения за пакет допълнителни услуги, за периода от 20.08.2019 г. до 20.12.2019 г., тъй като такива не са били дължими, поради тяхната недействителност и поради непредоставяне на услугата.

По – конкретно сочи, че в договора за потребителски кредит липсва дата и място на сключването му, както изисква чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК.

На следващо място, в договора, липсва информация относно условията за прилагането на договорения лихвен процент и индекс и референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, доколкото в договора за кредит липсва информация за вида на възнаградителната лихва и лихвения процент и дали същата е фиксирана или свързана с лихвен индекс, което е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.

Освен това, в договора било посочено, че ГЛП е 41 %, като липсвала информация за условията за прилагането му и дали същият е фиксиран или се определя от определен пазарен лихвен индекс. От договора не ставало ясна базата, върху основата на която се начислява лихвеният процент и как е разпределен във времето. Последното водило до неяснота как е формирана възнаградителната лихва и защо се дължи в посочения размер в договора. Не било посочено и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита. Това обстоятелство, счита, че води до недействителност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК.

На следващо място, твърди, че е налице нарушение и на разпоредбата на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора не е посочен начинът на изчисляване на ГПР, каквато и да било информация как е формиран същият, както и по какъв начин е определена общо дължимата сума по него.

Твърди също, че на основание §1, т. 2 ДР ЗПК във вр. §1, т. 1 ДР ЗПК, в ГПР е следвало да намерят отражение и допълнителните възнаграждения за т.нар. привидни възнаграждения за допълнителни услуги. Липсата на посочването им в ГПР водила и до липса на посочване на ГПР като императивно установено в ЗПК съдържание на договора.

Отделно, сочи, че чрез привидните възнаграждения за допълнителни услуги се заобикаля императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК за това, че ГПР не може да бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В конкретния случай, твърди, че възнаграждение за допълнителни услуги не е включено при изчисляване на ГПР, а ако било сторено това – ГПР е много по – висок от пет пъти размера на законната лихва.

Освен това твърди, че уговорката за заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги в размер на 2000 лева, е нищожна, като противоречаща на императивните правни норми – разпоредбите на чл. 10, ал. 2, предл. второ и на чл. 10а, ал. 3 и ал. 4 ЗПК. Излага съображения, че тези допълнителни услуги, всъщност представляват действия по усвояването и управлението на кредита, за които не се дължи заплащане, съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Твърди, че посочената сума като възнаграждение за закупен пакет от услуги не се дължи на основание чл. 10, ал. 4 ЗПК, тъй като в договора нямало конкретно описание на вида, размера и действието, за което е начислено възнаграждението за т.нар. допълнителни услуги. Освен това, твърди, че описаните в допълнителното споразумение допълнителни услуги са действия, целящи осигуряване на изпълнението на задълженията на потребителя по договора и управлението на същия, а събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита е забранено с нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Отделно се твърди недължимост на таксите за допълнителни услуги, тъй като същите са част от заемното правоотношение и чрез изплащането им се заобикаля императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като с уговорката да се 2 заплаща пакет от допълнителни услуги се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Освен това сочи, че в посочения ГПР в размер на 49.07 % не са включени плащанията за възнаграждение за допълнителен пакет услуги, макар и да е следвало да бъдат включени и ако последното е било сторено, то ГПР ще е по-висок от петкратния размер на законната лихва.

Поради недействителност на договора, се дължало връщане само на предоставената главница, а всичко платено над нея – било получено от ответника без правно основание.

С оглед изложеното, се иска да се осъди ответникът да му заплати сумата от 892.20 лева, представляващо платено без основание, за периода от 20.08.2019 г. до 09.01.2020 г. по недействителен договор за потребителски кредит „Профи кредит стандарт“ № ****, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 11.01.2021 г. до окончателното й изплащане.

В условията на евентуалност, се иска да се осъди ответникът да му заплати сумата от 277.80 лева, представляващо платено без основание, по клауза за възнаграждения за пакети допълнителни услуги, за периода от 20.08.2019 г. до 20.12.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 11.01.2021 г. до окончателното й изплащане.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество не е подал писмен отговор.

Със становище, депозирано от ответника, преди първото по делото открито съдебно заседание, ответното дружество оспорва исковете. Излага, че разпоредбите на чл. 11, ал. 1 и чл. 22 ЗПК регламентират по позитивен и негативен начин минимално необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, като за да е действителен договорът, същият следва да съдържа информацията по чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 ЗПК, като твърди, че процесният договор за кредит съдържа тази информация. Сочи, че датата и мястото на сключване на процесния договор са посочени на последната му страница. Нищожност поради заобикаляне на закона не била налице, поради липса на субективния елемент на основанието. Страните имали за цел реализиране на процесната сделка, която не била забранена от ЗПК и я осъществили по уредения в него начин. Навежда доводи, че възнаграждението, което се дължи за поискания и закупения от ищеца пакет от допълнителни услуги, по никакъв начин не може да се възприеме като такса за дейност, свързана с усвояването и управлението на кредита, защото възнаграждението не е еднократно при извършване на действието, каквато била семантиката на забранените с правна норма, такси. Освен това, допълнителните услуги, които кредиторът е предоставил на ищеца и които е включил в пакет, давали възможности на ищеца да извършва едностранна промяна на погасителния план по кредита си, а не представлявали възнаграждение за кредитора за извършени неизбежни административни действия по кредита. На следващо място, излага, че допълнителните услуги предоставяли правото на ищеца да получи услуги, които не били свързани с дейността на кредитора по отпускане на кредити, а са свързани с желанието, нуждата и конкретното финансово състояние на ищеца.

Счита, че всички услуги, които кредиторът му е предоставил и се е задължил да му предоставя за в бъдеще, със закупуването на допълнителни услуги, не могат да се приемат като действия по усвояване и управление на кредита.

На ищеца бил предоставен Стандартен европейски формуляр, както и Общите условия, като същият при информиран избор пожелал закупуването на пакета за допълнителни услуги, за което следвало да заплати и уговореното възнаграждение.

Предвид изложеното се моли за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

3

На първо място, съдът намира, че в конкретния случай, въпреки липсата на подаден отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК от ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, последиците от неподаването на писмен отговор не следва да бъдат приравнявани с признание на иска или на фактите по спора. Липсата на отговор по чл. 131 ГПК не лишава ответника от възможност да заяви становище по иска в първото съдебно заседание, нито освобождава съда от задължението да събира доказателства по свой почин /да назначи вещо лице/, да обсъжда събраните по делото доказателства по искане на противната страна или да съобрази служебно известните му факти, когато те са от значение за решаването на делото.

В този смисъл е Решение № 290 от 15.08.2011 г., по гр.д. № 1211/2010 г. по описа на ВКС, ГО, І гр.о. Освен това, едва след доклада по чл. 146 ГПК се считат очертани параметрите на спора. Не следва законът да бъде тълкуван в смисъл, че неподаването на писмен отговор по чл. 131 ГПК преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да отрази становище по представените доказателства, вкл. тяхната относимост. Липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок, прави иска основателен, или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК.

Ето защо и съдът намира, че въпреки липсата на подаден в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба, съдът следва да обсъди възраженията по съществото на спора, направените от ответното дружество в становището му, депозирано преди първото по делото съдебно заседание и преди окончателния доклад по чл. 146 ГПК.

Разпечатката съдържа 34 от 68 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b2065d62-9327-4fa1-9a9d-87fe88c0644a