Акт № 434 от 05.11.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 434 гр. Плевен, 05.11.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Асен Ив. Даскалов при участието на секретаря Иглика Н. Василева като разгледа докладваното от Асен Ив. Даскалов Административно наказателно дело № 20264430201589 по описа за 2026 година ПРОИЗВОДСТВО по реда на Глава Х, Раздел І от АПК

Със Заповед за задържане на лице Рег.№ 247/28.07.2026г., издадена от К. Ч. П. — разузнавач при ПЪРВО РУ-ПЛЕВЕН, на основание чл.72 ал.1 т.1 от Закона за Министерството на вътрешните работи, Е. Н. П.

ЕГН: ********** е задържана за срок от 24 часа.

Срещу така издадената Заповед /“Заповедта“/, П. подала жалба до РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН. Счита същата за незаконосъобразна като изтъква, че макар и издадена от компетентен орган, в кръга на неговата компетентност и съдържаща правно основание за задържането, Заповедта е необоснована от фактическа страна и не съдържа никакви данни за извършено престъпление /чл.59 ал.2 т.4 АПК/. В този смисъл счита, че е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, а наред с това – че издаденият административен акт е несъответен с целта на Закона, тъй като задържането е било ненужно за постигане на неговите цели, а и несъразмерно в светлината на чл.6 АПК – поради което моли за отмяна на Заповедта и за присъждане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение.

В съдебното заседание, в което делото е обявено за решаване жалбоподателят, редовно призован, се явява лично и с упълномощен защитник. Поддържат жалбата по изложените в нея съображения и пледират за отмяна на Заповед за задържане на лице Рег.№ 247/28.07.2026г. като незаконосъобразна.

1

Ответната страна – К. Ч. П. — разузнавач при ПЪРВО РУ- ПЛЕВЕН, се явяво лично и с упълномощен процесуален представител – гл.юрисконсулт при ОД на МВР-ПЛЕВЕН. Считат обжалваната Заповед за законосъобразна и правилна, издадена в съответствие с формалните изисквания на Закона, както и неговата цел – с оглед обезпечаване максимално своевременно събиране на доказателства, във връзка с налични данни за извършено престъпление по чл.143 ал.1 НК. Представят и писмени бележки, в които доразвиват своите съображения, включително – че за издаване на процесната Заповед, не е необходимо наличие на катгорични доказателства относно вината на определено лице, както и относно точната правна квалификация на деянието, а същото издаване почива на приницпа на оперативната самостоятелност. В тази връзка, пледират Заповедта да бъде потвърдена като законосъобразна, а процесуалният представител претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 €.

След внимателно запознаване с представените по делото доказателствени материали - поотделно и в тяхната съвкупност – Съдът намира, че жалбата е подадена от лице с правен интерес, в срока по чл.149 ал.1 АПК, поради което се явява допустима. По нейната основателност, намира следното:

Към 24.07.2026г. свидетелят В. С. А. работел като общ работник в ЕТ „Е. П.“-ПЛЕВЕН. Част от задълженията му били свързани с разнос на стоки, до клиенти на търговеца. На същата дата, свидетелят бил извикан в офиса на Управителя – Е. П. и му били показани видеозаписи от охранителна камера, свързани с това, че при доставка на клиент, е разнесъл - без да са заплатени - 10 стека с енергийна напитка „***лят А. приел така показаното във видеозаписа и обяснил, че е извършено погрешка. Следва да бъде подчертано, че оттук насетне, показанията разпитаните по делото свидетели - В. А. и П.П., бележат редица несъответствия. Така, от една страна, св.А. твърди, че на срещата присъствали и неустановени служители на охранителна фирма „***“, като един от тях казал на св.А. да подпише представен му документ, с който се задължавал за сумата от 3000 €, иначе ще го пребият; от друга страна, св.П. посочва, че на споменатата среща, не са присъствали подобни охранители, макар че нейният съпруг – К.П. имал среща с такива, но извън сградата, обаче свидетелката все пак уточнява, че не е присъствала по време на цялата среща между Е. П. и В. А.. Видно е, че както беше отбелязано, налице са определени несъответствия между разпитаните по делото свидетели, но следва да бъде подчертано, че и двамата не посочват определено поведение от страна на Е. П. /включително - каквото и да било, свързано с упражняване на принуда/ спрямо В. А..

На 28.07.2026г. св.А. подал сигнал до органите на 01 РУ-ПЛЕВЕН, в което се оплакал от вече споменатата по-горе закана от страна на служител на фирма „***“. Започнала предварителна проверка, в хода на която била изготвена и обжалваната Заповед за задържане на лице Рег.№ 247/28.07.2026г., издадена от К. Ч. П. — разузнавач при ПЪРВО РУ-ПЛЕВЕН, с която на 2 основание чл.72 ал.1 т.1 от Закона за Министерството на вътрешните работи, Е. Н. П. ЕГН: **********, била задържана за срок от 24 часа.

Така приетата от Съда фактическа обстановка, се доказва от свидетелските показания на В. С. А., П.В. П., справка за съдимост на Е. Н. П., Удостоверение от сектор ЧРПО при ОД на МВР-ПЛЕВЕН, Заповед за задържане на лице Рег.№ 247/28.07.2026г., издадена от К. Ч. П., препис от писмо на АДМИНИСТРАТИВЕН РЪКОВОДИТЕЛ РАЙОНЕН ПРОКУРОР- ПЛЕВЕН, ведно с извлечение от УНИФИЦИРАНА ИНФОРМАЦИОННА СИСТЕМА НА ПРБ, преписи от Сигнал на В. С. А. от 28.07.2026г. Във връзка с доказателствените материали по делото, налагат се две бележки. От една страна, както беше споменато, между показанията на свидетелите А. и П. са налице редица противоречия. Същите обаче, Съдът намира за несъществени в рамките на предмета на доказване по делото, касаещ Заповед за задържане на лице Рег.№ 247/28.07.2026г. – Е. П. и наличието на основания по чл.146 АПК, за оспорването на същата Заповед. Във връзка с поведението на самата Е. П. – и доколко същото е съдържало проявни форми, които биха могли да бъдат разглеждани на плоскостта на чл.143 НК - показанията на А. и П. не бележат противоречие, поради което и въпреки констатираните различия, Съдът счита, че следва да бъдат кредитирани именно в тази им част. Впрочем, заслужава да бъде отбелязано, че дори съдържанието на подадения от А. Сигнал до полицейските органи, е в същата насока – а именно, че закана за саморазправа /че ще го пребият/ е била отправена от охранител на ноторно известната охранителна фирма – за да подпише документ, с който да се задължи за определена парична сума, докато данни за определено противоправно поведение от страна на Е. П. - не се излагат. От друга страна, следва да бъде отбелязано и това, че по делото беше приет и цялостен препис на материалите от пр.пр.№6413/2026г. по описа на РП-ПЛЕВЕН; видно от придружителното писмо за тяхното изпращане, същата преписка /към момента на приключване на съдебното дирене по настоящото дело/ е на ниво произнасяне от страна на прокурора, т.е. – за извършване на преценка дали да бъде образувано досъдебно производство или не. Същите писмени материали обаче, именно поради факта, че са събрани в хода на предварителна проверка /а не вече образувано досъдебно производство/ имат изцяло извънпроцесуален характер /вкл. – сведения от В. А., Е. П., П.П., К.П. и др./, които материали няма как да бъдат предпочетени пред дадени непосредствено пред Съда, свидетелски показания, каквито се тези на св.А. и П.. В този смисъл Съдът намира, че материалите на прокурорската преписка /л.48 – 84 от делото/, на практика не способстват за изясняване обстоятелствата на случая по убедителен начин, още повече, че съдържат и редица неотносими към предмета на доказване по настоящото дело, писмени материали /напр. Докладни записки, Протоколи за предупреждение, Заповеди за прекратяване на трудово правоотношение и др./.

Въз основа на изложеното дотук и в съответствие със задълженията си съобразно чл.168 АПК, Съдът намира следното:

Обжалваният индивидуален административен акт е издаден от 3 компетентен полицейски орган по смисъла на чл.57 ЗМВР /л.22 от делото/ и в границите на предоставената му съгласно чл. 72 ЗМВР, компетентност. Наред с това, Заповедта е в изискуемата писмена форма и не се събраха доказателства за допуснати в хода на административното производство, съществени нарушения на административнопроизводствени правила. По-конкретно, Съдът намира за неоснователно оплакването, че Заповедта е необоснована от фактическа страна и не съдържа никакви данни за извършено престъпление /чл.59 ал.2 т.4 АПК/. Тук следва да бъде отбелязано, че както трайната, така и задължителната съдебната практика допуска и по-обобщено изложение на фактическите и правни основания за задържането, включително – дори известно препращане към съществуващи в правната действителност актове и документи. Според Тълкувателно решение № 16 от 31.III.1975 г., ОСГК, „Необходима и задължителна част от съдържанието на индивидуалния административен акт съгласно чл. 26, ал. 1, б. "в" ЗАП са фактическите и правни основания за издаване на акта. ... Искането за мотивировка и в двата случая представлява една от гаранциите за законосъобразност на акта, които законът е установил за защитата на правата и правнозащитените интереси на гражданите и организациите - страни в административното производство. Тази гаранция се проявява в две насоки. С излагането на мотивите се довеждат до знанието на страните съображенията, по които административният орган е издал или е отказал да издаде искания административен акт. Това подпомага страните в избора на защитните средства и въобще при изграждането на защитата им срещу такива актове. От друга страна пък, наличието на мотиви улеснява контрола върху законосъобразността и правилността на акта, упражняван при обжалването му пред по-горния административен орган и пред съда, допринася за разкриване на евентуално допуснатите закононарушения, разкрива и възможности за контрол над случаите, в които въпросът е решен по целесъобразност, но са надхвърлени рамките на предоставената на административния орган оперативна самостоятелност. ... Не е необходимо обаче да съвпадат по време издаването на административния акт или отказа и излагането на съображенията, по които административният орган е стигнал до едното или другото разрешение. Възможно е мотивите да предхождат издаването на акта и да се съдържат в друг документ, съставен с оглед предстоящото издаване на административния акт. ... Ако административният акт е издаден на основание на такива подготвителни документи, изложените в тях съображения са такива и за издаването на самия акт.“. В настоящия случай, като фактически основания за задържането, полицейският орган е посочил „… че на 24.07.2026г. в гр.Плевен, общ.Плевен, е извършила принуда спрямо лицето В. С. А., от с.К., общ.Долни Дъбник“.

Видно е, че макар и накратко, в по-общ вид, са изложени фактическите основания за задържането, още повече, че е посочена и разпоредбата на чл.143 ал.1 НК – в съответствие с така отбелязаната и твърдяна упражнена принуда.

Прочее, от полицейските органи, не може и не следва да се очаква нито 4 обстойно изложение на фактическата обстановка на случая, нито – задълбоченост на преценките относно правната квалификация на евентуално извършено престъпно деяние – както едното, така и другото, са предмет на анализ и преценка, от страна на органите на Прокуратурата. В случая, налице е посочено твърдяно престъпление както като правна квалификация, така и като /макар и по-обща/ фактическа рамка на случая – и Съдът намира, че обсъжданото законово изискване се явява удовлетворено, още повече, при съобразяване на задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 16 от 31.III.1975 г., ОСГК.

Що се отнася до въпроса дали издаденият административен акт е в съответствие с материалното право, следва да бъде отбелязано, че преценката на административния орган за наличие на данни, за извършено престъпление от страна на Е. Н. П., не може да бъде споделена. Налага се да бъде подчертано, че в чл.72 ал.1 т.1 ЗМВР, Законодателят предвижда наличието именно само на „данни“ за извършено престъпление от определено лице, т.е. тук критерият е значително по-нисък в сравнение със случая, при който Прокуратурата обсъжда наличието на „достатъчно данни“ по смисъла на чл.211 НПК. Все пак, дори при този съществено по-нисък критерий, при съобразяване на показанията на свидетелите В. А. и П.П., следва да бъде подчертано, че не са събрани дори „данни“ за извършено престъпление по чл.143 ал.1 НК от страна на Е. Н. П.; впрочем, такива данни не са били налице и в хода на предварителната проверка, защото както беше отбелязано и по-горе, В. А. е заявил в своя Сигнал, че е заплашен от охранител от фирма „***“ да подпише определен документ; тази позиция обаче, той поддържа не само в показанията си по настоящото дело, но и в депозираното в хода на предварителната проверка, Сведение – което явно е било на разположение на полицейските органи. Тук следва да бъде посочено, че Съдът не приема позицията на административния орган, базираща се на това, че за издаване на Заповед от разглеждания вид, не е необходимо наличие на катгорични доказателства относно вината на определено лице, както и относно точната правна квалификация на деянието, а същото издаване почива на приницпа на оперативната самостоятелност. Действително, както беше отбелязано, необходими са единствено данни, а не доказателства или категорични такива, но оперативната самостоятелност, не може да се разбира като законодателно замаскиран произвол. Следва да бъде подчертано: към момента на издаване на заповедта са били налице данни за извършено престъпление по чл.143 ал.1 НК, но от страна на трето неустановено лице, а не от страна на Е. П., като никъде /включително във фактическите основания, изложени в Заповедта/ не се твърди, че П. е подбудила или подпомогнала лице към извършване на престъпление по чл.143 ал.1 НК, а единствено, че самата тя е извършител на такова деяние с пострадал – В. А.. В този смисъл Съдът намира, че обжалваният административен акт е незаконосъобразен, тъй като е издаден в противоречие с материалноправните разпоредби – доколкото в действителност, данни за извършено престъпление по чл.143 ал.1 НК от Е. П., 5 не са били налице така, както предвижда чл.72 ал.1 т.1 ЗМВР.