Решение № 669 от 06.11.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 669 гр. София, 06.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Невин Шакирова при участието на секретаря Росица Ал. Иванова като разгледа докладваното от Невин Шакирова Касационно гражданско дело № 20258002101441 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. К. К., подадена чрез процесуален представител адв.

Д. О. против част от решение № 7/23.01.2025г., постановено по в.гр.д. № 522/2024г. по описа на Окръжен съд – Сливен.

С обжалваната част от въззивното решение след ревизия на първоинстанционно решение № 786/03.09.2024г. постановено по гр.д. № 1094/2023г. по описа на Районен съд – Сливен е постановено друго, с което на основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД Н. К. К. с ЕГН [ЕГН] е осъдена да заплати на Б. Щ. И. с ЕГН [ЕГН] сумата от 3837.63 лева, представляваща половината от заплатеното само от него за пълно погасяване на солидарни задължения по договор за банков кредит № 151131079192205, сключен на 27.11.2015г. по време на брака на страните, както и сумата от 5164.93 лева, представляваща половината от заплатеното само от него за пълно погасяване на солидарни задължения по договор за банков кредит № 1802262315012205, сключен на 28.02.2018г. по време на брака на страните, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 15.03.2023г. до окончателното плащане.

В частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено и исковете са отхвърлени за разликата до пълния им предявен размер съответно от 12762.74 лева и от 5345.31 лева, 1 въззивното решение не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила.

Касационното обжалване е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по значимите по делото правни въпроси: по какъв начин следва да се преценява изходящо от страната по спора извънсъдебно признание на факт и следва ли то да бъде кредитирано от съда и длъжен ли е съдът да зачете волята на страните в представено споразумение, с което са уредили вътрешните си имуществени отношения?

Отговор на тези значими за изхода на делото правни въпроси се съдържа в практиката на Върховния касационен съд, намерила израз в решения по чл. 290 от ГПК – решение № 134/21.06.2019г. по гр.д. № 4255/2018г., III ГО; решение № 108/25.06.2020г. по гр.д. № 1538/2019г., IV ГО; решение № 232/12.08.2014г. по гр.д. № 7488/2013г., IV ГО; решение № 742/13.12.2024г. по гр.д. № 413/2024г., IV ГО; решение № 86 от 7.05.2019г. по гр.д. № 1653/2018г., III ГО и др.

Константна е практиката на Върховния касационен съд разясняваща, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които преценени според правилото на чл.

175 от ГПК – с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция. Извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти също съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото, както се преценява и съдебното признание. Макар да няма обвързваща съда доказателствена сила, признанието не може да бъде безпричинно игнорирано. Признанието представлява обяснение на страна по делото, което съставлява доказателствено средство, когато съдържа неизгодни за нея факти. Когато не е направено пред съда, разглеждащ спора, признанието е извънсъдебно. Ако същото бъде доказано, то представлява годно доказателствено средство, което съдът следва да вземе предвид при решаването на спора. Извънсъдебното признание може да бъде доказано или със свидетелски показания или с документа, който го материализира. На такова доказано извънсъдебно признание на неизгодни за страната по спора факти, не може да бъдат противопоставени обясненията на тази страна, които съдържат изгодни за нея факти и същото да бъде отречено само въз основа на тези обяснения. Преценката относно достоверността на извънсъдебното признание следва да се извърши от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. При извършването на тази съвкупна преценка, съдът трябва да изследва дали направеното признание кореспондира или е в противоречие с останалите обстоятелства, установени по делото.

От друга страна, с договора за спогодба съгласно чл. 365, ал. 1 от ЗЗД страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки.

Договорите имат сила на закон, за тези, които са ги сключили /чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД/. Съдът е длъжен да се съобрази с договорката между страните, постигната чрез спогодба и да приеме, 2 че отношенията между тях са такива, каквито те са уговорили, след като същите свободно са уредили изцяло или отчасти съществуващ помежду им спор, чрез взаимни отстъпки. При наличие на спогодба, съдът не може да преценява интереса на страните. Противното би било в противоречие със същността на договора за спогодба като способ за разрешаване на спорове, чрез взаимни компромиси. Законът предоставя на страните възможност – въз основа на направените взаимни отстъпки, те да могат да създават, изменят или погасяват всякакви правоотношения, включително и такива, които не са предмет на конкретния спор /чл. 365, ал. 2 от ЗЗД/. В случаите, в които с договора за спогодба е заявено изрично от страните, че всички спорни между тях въпроси, включени в предмета на делото се разрешават окончателно с договора за спогодба, следва да се приеме, че всички правоотношения по тези въпроси са приключени. Когато изразената от страните воля е ясна и недвусмислена, съдът не може да я тълкува, а още по-малко да отрича вложения в нея смисъл.

Настоящият съдебен състав на ВКС се придържа към даденото в изложения смисъл тълкуване в съдебната практика по чл. 290 от ГПК, въз основа на която на значимите правни въпроси дава следния отговор:

Съдът е длъжен да цени изхождащото от страната по спора извънсъдебно признание на факт, когато съдържа неизгодни за нея факти с оглед на всички обстоятелства по делото.

Съдът е длъжен да зачете волята на страните в сключен между тях договор /споразумение/, с което са уредили спорния по делото въпрос /в т.ч. и относно последиците на развода и вътрешните си имуществени отношения/ без да преценява интереса на някоя от тях.

По касационните основания:

Касаторът поддържа касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Отправя искане решението на въззивната инстанция да бъде обезсилено поради недопустимост, евентуално да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени, а в случай на необходимост делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд с указания да установи волята на страните съгласно чл. 20а от ЗЗД.

Ответникът Б. Щ. И. в отговор оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Установено е по делото, че страните са бивши съпрузи, гражданският брак между които сключен на 01.09.2012г. е прекратен с развод с влязло в сила решение на 19.02.2020г.

По време на брака си, ищецът сключил два договора за кредит – на 21.11.2015г. за рефинансиране на кредит и потребителски нужди за сумата от 29652.50 лв. и на 28.02.2018г. за потребителски нужди за сумата от 12540 лв., по всеки от които страните са съответно кредитополучател и съдлъжник. Установено е и няма спор по делото, че сумите от 25103.59 лв. по договора от 2015г. и 10329.86 лв. по договора от 2018г. са погасени от ищеца със средства, отпуснати по сключен от него със същата банка на 26.05.2020г. /след развода/ договор за кредит.

3

В производството по чл. 49, ал. 1 от СК страните не са постигнали споразумение относно имуществените последици на развода по чл. 49, ал. 4 от СК.

На 25.02.2020г. сключили договор за доброволна делба на съсобственост по отношение на моторни превозни средства възникнала от прекратена с развод съпружеска имуществена общност, по силата на който Б. Щ. И. получил в дял и станал собственик на лек автомобил марка „Ситроен Ц 4“, с рег. [рег.номер на МПС] , а Н. К. Иванова – получила в дял и станала собственик на лек автомобил марка „Киа Соренто“, с рег. [рег.номер на МПС] . В договора страните уговорили, че никой от съделителите не може да има каквито и да е претенции по отношение на другия съделител. Подписите на страните положени в договора са официално удостоверени под рег. № 778/25.02.2020г. от Нотариус Д. Н., рег. № ...., с район на действие този на СлРС.

На 13.03.2020г. страните сключили договор за покупко продажба на идеални части от недвижим имот, оформен в НА № 81/2020г. на Нотариус Д. Н., рег. № ......, по силата на който Н. Иванова продала на Б. И. собствената си 1/2 ид.ч. от съсобствен недвижим имот, придобит по време на брака, а именно: самостоятелен обект в сграда с ид. ..........................., находящ се в [населено място],[жк], бл. № 5, ет. 1, ап. 1 с площ от 61.68 кв.м., ведно с принадлежащи избено помещение с площ от 6 кв.м. и таванско помещение с площ от 6 кв.м. срещу продажна цена в размер на 9064 лева, платена в брой от купувача на продавача.

В същия ден – на 13.03.3030г. страните сключили Споразумение, с нотариална заверка на подписите с рег. № 993/2020г. на Нотариус Д. Н., рег. № ......., видно от съдържанието на което уговорили, че с това споразумение окончателно уреждат имуществените последици от прекратения с развод брак по силата на решение по гр.д. № 6277/2019г. на РС – Сливен, влязло в сила на 19.02.2020г. при следните условия: Б. И. се задължава да изплати по банков път на Н. И. сумата в размер на 10 000 лева, представляваща платени вноски по банков кредит до 30.04.2020г., както и да върне по банков път на Н. И. паричен заем в размер на 5000 лева в срок от 18 месеца от подписване на споразумението.

В качеството на свидетели пред първата инстанция при изрично дадено съгласие на страните по реда на чл. 164, ал. 2 от ГПК са разпитани свидетелите И. К. /сестра на ответницата/ и Е.

Г.. От показанията им се установява, че след развода страните се съгласили остатъкът от двата кредита да се поеме и плаща от Б., поради което за него да остане апартамента и лекия автомобил „Ситроен“, а Н. да получи лекия автомобил „Киа“. Уговорили се също Б. да върне на Н. вноските, които тя е плащала по ипотечния кредит по време на брака им. Решили жилището да остане в изключителна собственост на Б., защото той е израснал в него и за него то имало сантиментална стойност. В този смисъл страните сключили и писмено споразумение.

На 18.01.20203г. е влязло в сила решение по гр. № 5309/2021г. по описа на РС – Сливен, с което на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК е прието за установено в отношенията между страните, че Б. И. дължи на Н. И. сумата от 8000 лева, представляваща неизпълнено задължение по споразумение от 13.03.2020г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 24.09.2021г. до окончателното плащане.

При тези факти, за да постанови решението си въззивният съд е приел, че спорен по делото е 4 въпросът дали придобитите въз основа на двата договора парични суми по кредитите са употребени за нуждите на семейството. За неоснователни приел възраженията на ответницата, че със споразумение от 13.03.2020г. страните уредили окончателно имуществените отношения след прекратяване на брака. Направил извод, че със споразумението от 13.03.2020г. страните уредили само частично отношенията си – погасяване на паричен заем между тях двамата за 5000 лв. и заплащане на сума от 10000 лв., която ответницата е плащала по време на брака, като вноски по банков кредит, без да е посочен по кой кредит. Приел, че споразумението урежда само малка част от имуществените отношения между страните, които допълнително са уредени и от сключен договор за покупко-продажба на идеална част от недвижим имот и от договор за доброволна делба на съсобствени МПС от 25.02.2020г. Приел, че в споразумението страните не са посочили никакви договорки относно банковите кредити и последващото им обслужване. Отбелязал, че изявлението за окончателно уреждане на имуществените отношения след развода се намира в уводната част на споразумението и е посочено като общо изявление за уреждане на имуществени последици от прекратения брак, но че в самото споразумение не е уреден по какъвто и да е начин въпроса за банковите кредити и последващото им обслужване. Извел извод, че от изразената в двата пункта на споразумението воля на страните не може да се направи никакъв извод за нагласите на страните, за уговорките им относно последващото обслужване на двата банкови кредита.